Живот, отдаден на вярата, Църквата и българщината

През 1927 г. вторият му баща го завежда в София, където той кандидатствал при сериозна конкуренция – над триста младежи. Приет бил със стипендия като сирак от войните. След завършването на семинарията продължил обучението си в Богословския факултет на Софийския университет – 1933 г.  Времената били трудни, парите не достигали. Започнал работа като келнер в един вегетариански ресторант, тъй като там можел да се храни.

На 4 септември 1938 г. бил постриган в монашество от Търновския митрополит Софроний в Дряновския манастир. Приема името Иларион – монашеското име на своя родственик Иларион Макариополски и на друг свой именит съгражданин – митрополит Иларион Ловчански. Почти веднага след това, на 4 ноември същата година, е ръкоположен за йеромонах от бъдещия екзарх Стефан. Изпратен е на специализация в Рим с цел запознаване с традициите на Западната църква. Оттогава той споделя мнението, че е необходим диалог между православни и католици. Следва назначение за протосингел на Великотърновската митрополия, където го сварва превратът на 9 септември 1944 година.

На 5 декември 1947 г. като протосингел на Търновската митрополия йеромонах Иларион бил възведен в архимандритско достойнство. После последователно изпълнявал длъжностите: инспектор в Духовната академия, игумен на Троянския манастир, началник на културно-просветния отдел при Св. Синод. След това беше назначен за игумен на Бачковската света обител. Като такъв беше хиротонисан в епископски сан с титлата „Траянополски” на 21 януари 1973 г. от  патриарх Максим в пловдивския митрополитски храм „Св. Марина”. По време на неговото игуменстване в Бачковския манастир бяха направени много ремонтни работи. Започна строежът на новото крило под ръководството на семейството архитекти Златка и Никола Мушанови от Комитета за защита на паметниците на културата.

След Бачково следва назначение като директор на Църковно-историческия музей. От 1990 г. до 1994 г. епископ Иларион управляваше Великотърновска епархия като викарий на митрополит Стефан. По това време започна разколът в Българската православна църква. Негови представители се появиха и във Великотърновска епархия. Беше труден период. Разколниците предлагаха на епископ Иларион да се присъедини към тях, като му предлагаха високи постове, дори патриаршески сан. Той отказа и остана верен на легитимния Синод и на патриарх Максим. След смъртта на дядо Стефан, от 1994 г. до 2003 г. беше патриаршески викарий в Св. Синод.

На 12 октомври 2003 г. беше избран и канонически утвърден за пръв митрополит на възстановената древна Доростолска епархия. Въпреки напредналата си възраст той създаде и организира духовния и църковно-административен живот в новата епархия.  Беше посрещнат добре от свещенството и местните власти, което беше допълнителен стимул за него. Харесваше му и това, че е близо до любимата си Румъния и може да осъществява тесни връзки с братската Румънска православна църква. Прекара в Силистра шест ползотворни години. На 28 май 2009 г. беше награден с орден „Св. св. Кирил и Методий” с огърлие за особено големи заслуги в развитието и издигането ролята на богословското образование и наука в България. Почина на 28 октомври същата година. Това са фактите, които бележат един житейски и служебен път – години, назначения. Сухата фактология го побира на страница–две.

През целия си живот митрополит Иларион беше убеден и верен привърженик на монархията. На погребението на цар Борис е носел кръста начело на погребалното шествие заедно с друг млад духовник, което може да се види  и от документалния филм по този повод. Като протосингел в Търново той въпреки  рисковете не се поколебал да пусне единствената, както се оказало, в изборния пункт бюлетина „за” монархията на референдума по този въпрос. И в изборната комисия се е знаело чия е тази бюлетина. Дядо Иларион, както всеки истински християнин, вярваше, че всяка власт е от Бога, особено царската. Разбира се, това не може да се отнася за комунистическата власт. Той не криеше негативното си отношение към нея и това не остана без последствия.

По време на игуменството в Бачковския манастир по решение на Св. Синод епископ Иларион трябваше да замине за Канада като представител на БПЦ. Доколкото зная, имало е искане от монархистката общност в Канада да бъде изпратен точно той. Всичко беше готово, включително и документите. Имаше и семейна среща, на която си взехме сбогом с него. Съвсем неочаквано, едва ли не в последния момент, заминаването се отмени. Обяснения не последваха. Владиката преживя изключително тежко тази случка, тази, бих казала, подигравка. Значително по-късно, след политическите промени, след отварянето на досиетата, разбрах, че всичко това се е случило като следствие на донос от човек от църковните среди, сътрудник на Държавна сигурност.

В периода 1955-1956 г. патриарх Кирил го предлага за църковен пост в София. Властите не му дават софийско жителство и го интернират за шест месеца във вила над Благоевград при тежък режим – не е имал право да излиза, всяка вечер милиционер е идвал, за да вземе подпис от него. Право да го посещава на две седмици е имал само Неврокопският митрополит Пимен. Освободен е по застъпничеството на патриарх Кирил, който го назначава за началник на Културно-просветния отдел.

През 1974 г. като игумен на Бачковския манастир дядо Иларион отказва да се подчини на забрана за традиционното литийно шествие от манастира и го провежда. В резултат е арестуван и прекарва две нощи в Пазарджишкия затвор в тежко здравословно състояние.

Дори в годините на комунизма той поддържаше редовна кореспонденция с цар Симеон. Беше твърдо уверен, че ще настъпи краят на комунизма и царят ще се върне. В разговори в семеен кръг често казваше: „Това ще стане като се върне царят”, на което ние, племенниците, отвръщахме със скептични усмивки. След промените през 1989 г. участваше активно в организирането на монархически организации и техните прояви. Печаташе материали във вестник „Царски вести”. Заедно с митрополит Симеон посрещна царя на летището при неговото завръщане. Участваше в организацията по посрещането на царицата-майка при посещението й във Велико Търново. Беше твърдо уверен, че бъдещето на България е монархията и ако се направи референдум, резултатите ще покажат, че народът желае това. Вълнуваше се от политическите събития в България и често пишеше на царя писма, в които излагаше мнението си по различни проблеми и го съветваше, предлагаше му свои близки за съвети и експертни разговори. Редовно му изпращаше новоизлезлите си книги.

Царят му отговаряше с благодарности. Често споделяше възхищението си от съпругата му царица Маргарита като скромна, мила и благочестива дама.

Вуйчо ми беше голям патриот. Обичаше много своята родина, гордееше се с нейните красоти и славното й минало. Това се вижда и от произведенията му. Пътуваше много, видя различни страни, но винаги изтъкваше достойнствата на нашата родина. Особено много обичаше родния Еленски  край. Смяташе, че това е най-хубавото място в България. Дълги и увлекателни бяха разказите му за миналото на града, за отделни негови жители. Идеализираше живота в града по времето на своето детство – нравите, празниците, традициите. Неговите разкази за живота в Елена в много отношения напомнят идилиите на друг известен еленски автор и негов родственик – Петко Тодоров. В тях животът е прост и осмислен от вярата в Бога; хората са добри и богобоязливи, скромни и непретенциозни; общността е доброжелателна и задружна; трудът носи радост и удовлетворение. Неизменно тези разкази завършваха с думите: „Колко хубав беше животът тогава!” При вуйчо всичко се свързваше с Елена, почти винаги намираше начин да вмъкне в разговора спомени или сравнения с града, неговите някогашни жители и преживяното в него, дори и да ставаше дума за Париж. Интересуваше се и от настоящето на Елена. Почти при всяко свое връщане се срещаше с кмета на града, за да си говорят „по еленските въпроси”.

Митрополит Иларион е автор на над 30 книги – поезия и проза с богословско и историческо съдържание. Ранните му творби са подписани с псевдонима Иларион Граматик. Преди 1989 г. са излезли само три от тях. Повечето от тях бяха написани, но поради политическия режим издаването им беше немислимо. Често ми поръчваше да имам грижата след смъртта му, когато условията се променят, да ги издам. По Божията воля издаването на повечето от творбите му стана  възможно след промените и той го доживя и преживя. Притежаваше необикновен поетичен талант, пишеше стихотворните си творби с необикновена лекота, римите като че ли идваха готови. В стихове той разказва историята на България (”Цветя за България”), описва красотите на родния Еленски край и изразява голямата си любов към него (”Легенди за град Елена”), възпява духовните подвизи на светци и преподобни (”Възхвала на просиялите в святост”), изразява своите молитвени настроения (”Молитвени стихове”). В стихове са написани и басните (”Философът и цветята”), както и поетичните описания на различни цветя, всяко от които завършва с поука (”Поезия за цветята”). Като особено постижение искам да изтъкна описанието на основните библейски събития в стихове (”Библейски песни” и „Евангелски картини”). Написал е и две пиеси в стихове (”Залез над Търновград” и „Пламъкът от Хилендар”). На историческа тематика са „Съкровището на княза”, „Летопис на писмената”, „Нашите просветители – светите братя Кирил и Методий”, „Ктиторът”, „Картини от опълчението”. Друга група негови произведения са нравоучителните – „Смирение и гордост”, „Езикът – божи дар”, „Мъдрости от живота”, „Уроци от живота за живота”, „Поглед към вечността”, „Завещания от вековете”.

В няколко свои книги дядо Иларион тълкува и разяснява за миряните богословски проблеми или отделни библейски книги: „Бог – вседържител и творец”, „Всевъзпяваната света Богородица”, „Картини от Апокалипсиса”, „Светата Троица”, „Евангелски учебник”. Една от последните му книги беше „Буквар на вярата”, в който преразказва цялата Библия. От 2004 г. е член на Съюза на българските писатели.

Предстои излизането на негова книга за румънското монашество и за силата на православието в Румъния на румънски език. Лично Румънският патриарх Даниил в разговор с дядо Иларион е благословил да се издаде тази книга и е пожелал лично да я препоръча на румънските читатели.

Освен  книгите е автор на статии, спомени, пътеписи, беседи и поучения, много от които са публикувани в „Църковен вестник”. Всяко свободно време той уплътняваше на пишещата машина – съчиняваше, преработваше, дописваше. Въобще вуйчо обичаше и уважаваше книжовността. Имаше карта на почетен читател на Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”. Там подготвяше материалите за своите книги. Ходеше и просто да си почете.

Митрополит Иларион много държеше на семейството, на семейните ценности и традиции.  Много обичаше майка си, връзката между тях беше много силна. Тя беше скромна и кротка жена, посветила се на семейството си. Смяташе се недостойна да бъде майка на такъв син, защото е недостатъчно образована. Много обичаше и нас, своите трима племенници.   Спомням си с умиление за многолюдните, весели, благословени от него семейни трапези, които се слагаха, когато той идваше в Елена. Често ни повтаряше: „Вие сте едно семейство и трябва да си живеете!” Поддържахме почти ежедневна връзка. Следеше нашия живот, интересуваше се от проблемите ни, съветваше ни, много ни помагаше и беше естественият център на рода - издирваше и поддържаше връзка и с далечни роднини.

По характер вуйчо ми беше човек благ, добър и мъдър, но това, което го отличаваше, беше смирението. Тези негови качества привличаха хората – той беше желан изповедник, ходеха при него за съвет при трудни житейски ситуации, за благословение или просто да си поговорят. Той отчески откликваше на проблемите на хората, търсеше изход, съветваше в духа на църковните норми и морал. Неговият живот бяха делата на БПЦ и нейният просперитет. Негова грижа беше и подготвянето на кадри за Църквата. В неговите книжа открих списък със свещениците, ръкоположени от него само в Софийско в период от около 5 години - те бяха 28.

Той инициира възстановяването на манастирите в еленските села Горни Марян и Буйновци. Негово любимо духовно чедо през последните десетина години от земния му живот беше архимандрит Дионисий, когото представиха на владиката още когато беше ученик в гимназията. Владиката високо оценяваше неговите качества и заложби.

Дядо Иларион беше добре познат в  църковни и духовни кръгове в целия православен свят и не само. Той беше признат и високо ценен от католиците. Неслучайно монсеньор Елдъров озаглави статията си за него „Дядо Иларион беше от друго тесто”.Когато почина, във вестниците и по сайтовете писаха просто „Почина дядо Иларион”.