Патриаршеското служение – висока отговорност и дълг пред Бога - Интервю с Негово Светейшество Българския патриарх Неофит

Версия за печат

Дни след интронизацията си Негово Светейшество Българският патриарх и Софийски митрополит Неофит даде своето първо интервю след възкачването си на патриаршеския престол. То е публикувано в Официоза на Българската православна църква "Църковен вестник" в специалния брой посветен на избора и интронизацията на новия Български патриарх. С Негово Светейшество разговаря главният редактор на вестника Александра Карамихалева:

- Ваше Светейшество, през последните дни много пъти чухте „честито”. Дар или тежък кръст от Бога е патриаршеското служение? И какво Ви дава надежда, че ще се справите?

- Православното ни изпълнение и благочестивият ни народ със спонтанна радост приеха вестта за избирането ми за Български патриарх и Софийски митрополит. Много достойни мъже в миналото са заемали този пост и са се трудили усърдно на Господнята нива, оставяйки светла диря в църковната ни памет и в сърцата на техните пасоми. Съобразно с изискванията на времето те са откликвали и на тежненията на своя народ, поучавали са го, утешавали са го, намирали са и сили, и средства за жертвена любов към единоверни и към иноверни, какъвто е случаят със спасяването на българските евреи, и са вършели това, изпълнявайки Христовата повеля: „Възлюбени, нека любим един другиго, защото любовта е от Бога, и всякой, който люби, е роден от Бога и познава Бога” (1 Йоан. 4:7), и с разбирането, че „никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели” (Йоан. 15:13).

Поемането на тежкия кръст, който Бог ми възложи, извиква у мене както чувства на благодарност, така и на боязън, но и надеждата, че ще имам небесната помощ и добри съработници - събратята архиереи, всечестния клир, служителите от църковната администрация и молитвената подкрепа на благочестивия народ. Защото църковното дело е дело на съборността в Христа Иисуса.

- Малко известно е, че съборното начало в БПЦ-БП е особено силно застъпено. Традиция в нашата Църква е на всички нива на управление: енория, епархия, дори в най-висшия църковен орган - Църковния събор - да участват не само духовници, но и миряни. В събора, който Ви избра на патриаршеския престол, участваха както висши духовници, така и редово свещенство, и миряни от всички социални слоеве. Какво означава за Вас този факт?

- Висока отговорност и дълг пред Бога е да направя всичко по силите си, за да оправдая очакванията, които възлага на мене църковното изпълнение.

- „Патриаршеското служение изисква отричане от всичко, което би препятствало неговата мисия” - казахте при интронизацията си. Кои са нещата от които се отрича патриархът?

- От всичко лично. От личните предпочитания, желания, удобства, от личната воля... От избора и интронизацията ми за патриарх насам стана ясно, че патриархът трябва да се лиши и от своето лично време, за да се посвети на духовните си чеда. Казано е „който иска между вас да бъде пръв, нека ви бъде раб, както Син Човечески не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина” (Мат. 20:27, 28).

- Вие сте израсъл като архиерей под крилото на приснопаметния патриарх Максим (мисля, че може така да се каже). На какво Ви научи той и какво от неговото над 40-годишно първосветителско служение искате да запазите и продължите?

- Бях честит да бъда в близост до приснопаметния Български патриарх Максим, да го съпътствам и подпомагам според силите си в административната дейност, богослужебния живот, църковно-обществените му прояви, при пребиваването му в свети обители и съзерцание на природните красоти. Всякога е впечатлявал с трудолюбие и миролюбие, с взискателност, преди всичко към себе си, а сетне и към поверените му сътрудници. Скърби и изпитания понасяше с търпение, без да унива, с вяра в Божия благ промисъл и в победата над изкушенията.

Когато се явяваха тежки моменти на груби вмешателства и обиди, той намираше утеха в думите Христови: „Ако Мене гониха, и вас ще гонят” „В света скърби ще имате; но дерзайте: Аз победих света” (Йоан. 15:20;16:33). Той следваше правилния подход към тези изпитания и оскърбителите. Липсват ни неговите отечески напътствия.

От дистанцията на времето все по-ясно се очертават неговите високодостойни качества и все повече оценяме заслугите му за съхраняването и стабилитета на светата ни Църква, за укрепване на нейното единство, за неотклонното стоене в Духа на Истината. Благодарение на неговата отеческа опрощаваща любов мнозина от отделилите се от църковното единство се върнаха в лоното на Майката Църква.

- Вашето избиране за Български патриарх и Софийски митрополит се посрещна с много радост и надежда от църковната общественост и цялото общество. То се възприема като нова страница в историята на БПЦ и България. Какво бихте искал да „изпишете” на тази страница? Кои ще са Вашите приоритети в новото Ви служение?

- Каквито винаги са били приоритетите на всеки православен пастир: благовестието, грижата за спасението на поверените му пасоми, за духовната просвета на малките по възраст и началните във вярата, грижата за нуждаещите се, за редовното и чинно богослужение и благолепието на храмовете, за църковната дисциплина и опазване чистотата на вярата от изкривявания и примеси. Ще се постарая и да имаме добър, полезен за народа ни, диалог с държавните институции, със средствата за масова информация и, разбира се, с другите сестри поместни православни църкви.

- Акцент във Вашето слово бе „единството” в Църквата. Чуха се различни тълкувания на думите Ви. Като се има предвид, че земната Църква е Църква войнстваща, Църква от хора грешни и, които са повече или по-малко, далече от Христовото съвършенство, доколко постижимо е това единство?

- Единството и в семейството, и в Църквата, и в обществото може да бъде изградено само върху основата на взаимната любов. Не просто на взаимната изгода, зачитане и уважение, а на любовта, която покрива човешките ни немощи и несъвършенства, прави ни способни да прощаваме чуждите грешки и моментни слабости, и способни да разбираме и зачитаме чуждото мнение и позиция дори когато не сме съгласни с тях; любовта, която ни прави способни да превъзмогнем егото си, гордостта си, желанието да се самоутвърждаваме на всяка цена и с всички средства, небрежейки за чувствата на другите; онази любов, която е дълготърпелива, пълна с благост, не завижда, не се превъзнася, не се гордее, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, всичко извинява, всичко претърпява (вж. 1 Кор. 13:4-8).
Доколко постижимо е това единство? Доколкото сме способни на такава любов, каквато ни се разкрива в съвършената личност на Богочовека Иисус Христос. Доколкото сме придобили Христов нрав, доколкото сме очистили душите си от всичко неприсъщо на Христа: злопаметство, завист, омраза, злословие, алчност, властолюбие, славолюбие... Доколкото сме в състояние да отстъпваме от „своята правота” и да се вслушваме в чуждата и в Божията Правда.

- В ситуация на дълбока финансова криза, която засегна милиони хора и ги доведе до ръба на отчаянието, какво бихте искал да кажете на тези хора?

- В тези тежки за всички ни времена вярващият човек знае, че страданията и недоимъкът са допуснати от Бога за изправление, за вразумление, за да ни подсетят, че сме се отклонили от Божиите пътища и следва да преподредим приоритетите си. Те са подсещане, че трябва да се освободим от егоизма си, от алчността си, от стремежа да имаме все повече и повече, и да се научим да ценим и се радваме на „малките” неща, които Бог ни дарява всеки ден - дара на здравето, обичта на близките ни хора, чистите детски очи, факта, че имаме покрив над главите си, дреха на гърба си и хляб на трапезата си. Много други хора са лишени от всичко това. Освен това, тежките изпитания ни разкриват с болезнена яснота колко немощни сме да се справим с проблемите си без Бога, без вътрешната крепкост, която ни дава вярата и надеждата в Божия благ промисъл.

- В последно време все по-усилено се говори за „духовна криза”, за „криза на ценностите”, за „нравствена дезориентация у хората”. Църквата носи разрешението на всички тези проблеми, но като че ли нейният глас остава нечут и неразбран. Какъв е езикът, на който трябва да разговаряме с хората?

- Редно е първо да кажем, че всяка друга криза в нашия живот: икономическа, политическа, социална, екологична, ако щете, е вследствие на духовната криза, от която боледува дадено общество. Егоистичният и безпътен живот без висша цел и непреходен смисъл, без ясна посока, която води към вечността е празен живот, носещ досада и смут в душата. Живот без вяра, без надежда и упование в Божията помощ и подкрепа в дни на изпитания е непоносимо тежък. Не е никак чудно, че в такива времена и общества случаите на самоубийства зачестяват.

Църквата наистина носи разрешаването на всички екзистенциални проблеми, с които се сблъсква съвременният човек. Какъв е езикът, на който трябва да благовестим? - Езикът на кроткото увещание. Пък, „който има уши да слуша, нека слуша!” А винаги ще има и хора, на които „е дадено да знаят тайните на царството Божие” и такива, на които да „се говори с притчи, та, като гледат, да не виждат и, като слушат, да не разбират” (вж. Лука. 8:8,10).

- От години прави впечатление разпадът на традиционното християнско семейство в нашето общество. Какво Вие, като пастир и Предстоятел, ще кажете по този въпрос?

- Тревожен е фактът, че все повече млади хора живеят без брак и пренебрегват грижата за правилното възпитание на децата в стабилни семейства, скрепени от взаимна любов и посветеност за цял живот, в здравите църковни и народни добродетели. Така израстват поколения, лишени от правилни ориентири и здрави устои, които все по-трудно различават „добро” от „зло”, „редно” и „нередно”, които не знаят или нехаят кое е полезно и кое вредно за душата.

Моралните ценности, честта, себежертвеността в името на другите - близки и непознати, на народа и едноверците - сякаш са останали далече в миналото и са загубили своята актуалност и ценност. От това губим всички ние и като народ, и като личности, защото Бог е създал човека да живее в общност и така, чрез себежертвената любов, да възраства в съвършенството.

Мнозина от нашите съвременници, за жалост, са израснали без вярата в Бога, без да познават дълбокия смисъл и високото назначение на човешкия живот, които Творецът е вложил при сътворението. Лутат се без посока, неспособни да претърпят неудобства, утеснения, лишения в името на ближния, който се нуждае от нашето топло отношение, внимание, загриженост или просто от добра дума. Като откъснати клонки от Лозата на живота.

- Какво бихте казал на хората, които, затрупани от грижи, от проблеми не намират място и време в живота си за молитва, за Църквата?

- Времето, което човек отделя за молитва, за богослужение, не е загубено време. То е необходимо за умиротворяването на душата, за да стихнат страстите, да намерим отново вярната посока и оценим важните неща в живота си чрез благодатта на светите Тайнства и общуването в Светия Дух. В храма обновяваме духовните си сили и така, умъдрени и укрепени, по-леко понасяме бремето на ежедневните си отговорности и задължения: служебни, обществени, към семейство и близки.

- Започва Великият пост - подготовката за светлия празник Възкресение Христово. Какви са Вашите благопожелания?

- В дни на тежки изпитания за народа Бог чрез Своите пророци е призовавал към усърден пост и молитва към Бога, като най-сигурно средство за изправяне и избавление. Пред дверите на светата Четиридесетница - време благоприятно за духовни подвизи - нека се вслушаме в гласа на Църквата, която ни призовава към покаяние, към очистване, към въздържание от всяко зло, от суетни грижи и вредни увлечения, та с обновени сърца и умове да срещнем и прославим Христа, „воскресшаго из мертвих”!