СЛОВО НА ВЕЛИКИ ВТОРНИК

Версия за печат

Скъпи отци, братя и сестри! Господ, влязъл в Йерусалим и посетил светинята на израилския народ - Йерусалимския храм, а вечерта се върнал във Витания. В понеделник Той отново отишъл в Йерусалим и ние знаем какви изобличителни думи произнесъл по адрес на фарисеите, изобличавайки тяхното лицемерие. Вечерта Спасителят отново отишъл във Витания, в дома на Лазар, и прекарал там нощта, а във вторник се върнал в Йерусалим.

Първите дни на Страстната седмица са белязани с особената сила на Христа Спасителя. Макар в тези дни Той нерядко да говори с притчи, тези притчи са много целенасочени: те помагат на хората да разберат най-главното – какво ги чака, каква ще е съдбата им занапред, как трябва да живеят, за да влязат в Царството Божие.

Ето и днешният ден продължава темата на Великия понеделник – това е темата за съда. Божият съд, Страшният съд – различно наричат това, което чака всеки човек и цялото човечество, всички поколения, всички народи, всички нации; това е за нас неведомо събитие, чийто смисъл се преоткрива в думите на Спасителя, произнесени в понеделник и вторник в навечерието на Неговите страдания.

От Неговите думи става ясно, че съдът - това не е раздаване на дарове или наказания. Съдът е явяване на правдата. Правдата се скрива от хората и това скриване на правдата ние нерядко наричаме лицемерие. Понякога правдата се скрива от житейските обстоятелства, понякога – с целенасочени действия, но да се скрие правдата от Бога е невъзможно.

Великият Божи съд – това е снемане на всички маски, на всички изкуствени изображения, на всичко това, което човек се е опитвал да създаде, формирайки някакъв положителен образ. Ние всички ще застанем пред Бога оголени - в този смисъл, че всичко изкуствено, външно, специално или случайно влязло в нашия живот, ще бъде снето, унищожено; и правдата за нашия живот ще бъде изсечена със силата на Божествената правда. Притчите, които Господ произнесъл във вторник на Страстната седмица, помагат на всеки от нас да разбере какво ще стане с нас в същия този момент, когато ние оголени ще застанем пред Бога (вж. Мат. 24:36 - 26:2).

От трите притчи, посветени на темата за съда, които ние днес чухме, особено място заема притчата за десетте девици - пет мъдри и пет неразумни. Светилниците, които били в ръцете на тези девици, са образ на човешката душа - в крайна сметка, така тълкува този евангелски текст светоотеческото предание. Какво означава маслото в светилниците и какво означава празният светилник? Ако светилникът е образ на душата, то нима душата на човека е пуста? Даже ако той не вярва в Бога, даже ако той не е направил нищо добро пред Божиите очи, нали с нещо душата се изпълва? Ние получаваме някакво образование, някакво възпитание – с това се формира някакъв културен или безкултурен образ на човека, макар сега всичко това да е омешано и да няма твърд и ясен критерий, който би отличавал едното от другото. Но, в края на краищата, е постижение на човека. Някои се издигат по лествицата на властта, някои придобиват голямо богатство, икономическо могъщество, мнозина за своята дейност получават светски награди. Нима всичко това не изпълва душата? Нима всичко това не влиза във вътрешния живот на човека? Да, несъмнено, влиза и формира образа на човека. Така че защо всичко това, което е изброено, да не се счита и да не се признава за ценност пред Бога? Но наистина това не е елей, който храни светилника и му дава възможност да се разгори при срещата с Жениха. А значи, всичко това, което ние най-често наричаме ценности и на чието постигане посвещаваме живота си, не са ценности пред Бога.

За да разберем за какво става дума, най-добре е да приведем някакъв конкретен пример от живота. Ще дръзна да приведа пример, далеч от духовния живот, но разбираем за съвременния човек. Представете си, че трябва да се разплатите за стока, закупена в магазин. Вие отваряте портмонето, давате на касиера чек, а той казва: „Не приемаме тези чекове. Те нямат стойност. Може би, някога са имали, но сега ние не ги приемаме”. Ето така, тези „ценности”, които ние създаваме в течение на целия живот, - това е полица, която не се приема за плащане. Това е нищо пред Божието лице, нищо от гледна точка на Божествения съд. Може би, тогава всичко това въобще не е никаква ценност и ние напразно се учим, получаваме образование, правим кариера, постигаме някакви успехи в своя живот? Но Господ никога и никъде не е осъдил човека за това, че той придобива човешка сила, било то сила интелектуална, политическа или икономическа. Господ никога и никъде не е казал: не е нужно да имаш материални ценности, не е нужно да се стремиш към власт, не е нужно да получиш образование - никъде нищо подобно не е казано. Просто всички тези ценности е невъзможно да представим на Божия съд като оправдание за своя живот. Можем да представим само тези ценности, за които Господ е говорил в друга притча: ти нахрани ли? напои ли? посети ли? сподели ли страданията? – т. е. тези добри дела, в които ние жертваме себе си за друг човек. Разбира се, тези дела могат да се съчетаят и с професионална, политическа, икономическа, социална дейност, когато човек полага сили, за да направи добро за другия. Той, може би, в пряк смисъл не посещава затворения в тъмница или болния в болница, но отдава своя живот - това, което има - на другите хора. Ето това е, което е поискано от Бога, това е, което ще бъде прието за оправдание на нашите грехове. Ние трябва ясно да разберем: единственото, което ни спасява, е пронизаният от Божествената благодат живот, насочен към това да разделяш онова, което имаш, с другите хора. В центъра на живота трябва да бъде доброто дело, а доброто дело винаги изисква от нас жертви, способност да ограничиш своите потребности, своите стремежи, да отдадеш на другия част от това, което имаш, - по различни начини и под различни видове. Това е, и което изпълва душата с елей, който е способен да се разгори при срещата с Жениха.

Казаното има отношение не само към нашия личен живот, макар, най-напред, към личния живот. Нали ако така праведно следва да живее човекът, тогава, навярно, така е нужно да живее и човешкото общество. И ако в обществото се формират ценностите на потреблението – да имаш колкото може повече, а добрите дела се изтласкват в периферията, забравят се, погазват се или се предават на осмиване, тогава такъв обществен живот – това е пустота, това е светилник, който никога не ще разпръсква светлина.

Притчата, която чухме днес, има много голямо значение за разбирането на бъдещия свят и на човека, за нашето разбиране за личния живот в бъдещия век. И неслучайно тези пронизващи думи на Спасителя, които с такава пределна яснота ни говорят за това как трябва да живеем и какво трябва да правим, са произнесени в дните, предшестващи Неговите страдания. Вниквайки в смисъла на тези думи, потапяйки се в дълбочината на по-богатия литургичен живот на Църквата в тези дни, да се постараем да извлечем от тях, може би, най-важният урок в нашия живот - това е урокът, който сформира нужния вектор на житейските стремежи, да определи нашата лична насока и, по Божията милост, при нашите общи усилия, общественото битие. Амин.

Превод: Прот. Йоан Карамихалев