В ПАМЕТ НА АЛЕКСАНДЪР ДЕЯНОВ (15.ІV.1938 – 21.ХІІ.2014 г.)

Версия за печат

На 23 декември 2014 г. в митрополитската катедрала „Св. Неделя" близки, приятели и колеги се простихме с нашия дългогодишен църковен служител и певец Александър Деянов. Да се помоли за новопреставления дойде и Негово Светейшество Българският патриарх Неофит. Опелото отслужи Старозагорският митрополит Галактион. Прочувствено траурно слово произнесе Тивериополския епископ Тихон.

НАЙ-ЦЕННОТО ДОСТОЯНИЕ

Има ед­но мяс­то, къ­де­то му­зи­кал­но­то и пев­чес­ко­то из­кус­т­во се сре­щат с Цър­к­ва­та и вя­ра­та ­- пев­ни­ца­та в хра­ма и хо­ро­вият бал­кон. Хо­ра­та, ко­и­то ще ви­ди­те там, по­ве­че или по-мал­ко ус­пеш­но и хар­мо­нич­но съ­че­та­ват лю­бов­та си към му­зи­ка­та и сво­я­та вя­ра; же­ла­ни­е­то си да раз­ви­ват пев­чес­кия си та­лант и же­ла­ни­е­то си да слу­жат Бо­гу и на ближ­ните чрез сво­я­та дар­ба. Алек­сан­дър Де­я­нов е един от тях. Той раз­ви­ва ус­пеш­на пев­чес­ка ка­ри­е­ра в със­та­ва на ед­ни от най-доб­ри­те хо­ро­ви със­та­ви в Бъл­га­рия и съ­щев­ре­мен­но слу­жи на Цър­к­ва­та, ра­бо­тей­ки в ад­ми­нис­т­ра­ци­я­та и въз­пя­вай­ки Бо­га под ку­по­ла на хра­ма.

Ро­ден е на 15 ап­рил 1938 г. в с. Ба­ни­ще, Брез­ниш­ко, и каз­ва за се­бе си, че е най-въз­рас­т­ни­ят цър­ко­вен слу­жи­тел в БПЦ. От ма­лък е в хра­ма, на­път­с­т­ван от бла­го­чес­ти­ви­те си ро­ди­те­ли, а ко­га­то за­вър­ш­ва ос­нов­но об­ра­зо­ва­ние, ба­ща му, кой­то бил кли­сар в сел­с­кия храм, и мес­т­ни­ят све­ще­ник го из­п­ра­щат да се учи в Со­фийс­ка­та ду­хов­на се­ми­на­рия, ко­я­то то­га­ва се по­ме­ща­ва при га­ра Че­ре­пиш, и го ос­та­вят под гри­жи­те на Смо­лен­с­ки еп. Ти­хон, то­га­ва­шен не­ин рек­тор.

Отра­но обик­нал из­точ­но-цър­ков­на­та му­зи­ка и при­ел пе­е­не­то ка­то свое слу­же­ние и приз­ва­ние, Алек­сан­дър це­ле­на­со­че­но раз­ви­ва сво­я­та пев­чес­ка дар­ба. Взе­ма уро­ци по пос­та­нов­ка на гла­са при го­ле­мия му­зи­ка­лен пе­да­гог Хрис­то Бръм­ба­ров, не­из­мен­но е на кли­ра сред пев­ци­те. Ка­то се­ми­на­рист пее в хо­ра на Се­ми­на­ри­я­та, до­ка­то е в ка­зар­ма­та ­ в хо­ра на Тру­до­ви­те войс­ки, а щом през 1960 г. пос­тъп­ва в Ду­хов­на­та ака­де­мия в Со­фия, вли­за в със­та­ва на Мъж­кия хор при сто­лич­ния ка­тед­ра­лен храм "Св. Не­де­ля", в кой­то пее повече от ­ 50 го­ди­ни.

Ко­га­то пос­тъп­ва в със­та­ва му, не­гов ди­ри­гент е Иван Кур­тев, след не­го от 1990 г. хо­рът е под ръ­ко­вод­с­т­во­то на Ки­рил По­пов, а по­нас­то­я­щем на проф. Ми­рос­лав Поп­са­вов. Още ка­то сту­дент по бо­гос­ло­вие се включ­ва в със­та­ва на про­чу­тия хор "Ка­вал" с ди­ри­гент проф. Ата­нас Мар­га­ри­тов, с кой­то през ля­то­то на 1964 г. учас­т­ват на меж­ду­на­род­ния фес­ти­вал в гр. Тур, Фран­ция. През 1965 г. пе­че­лят наг­ра­да­та "Злат­ни­ят дра­кон" на кон­кур­са в Лан­го­лен, Ан­г­лия. Из­на­сят ре­ди­ца кон­цер­ти в Бъл­га­рия и в чуж­би­на.

На кон­кур­са за на­би­ра­не на хо­рис­ти в про­чу­тия по цял свят мъж­ки ка­ме­рен хор "Со­фия" са из­б­ра­ни 30 мъ­же от яви­ли­те се око­ло 400 шко­лу­ва­ни пев­ци. Един от из­б­ра­ни­ци­те е Алек­сан­дър Де­я­нов, кой­то ос­та­ва в със­та­ва на хо­ра от ос­но­ва­ва­не­то му през 1967 г. до зак­ри­ва­не­то му през 1990. Ди­ри­гент на хо­ра е проф. Ди­ми­тър Рус­ков, а ко­ре­пе­ти­тор проф. Здрав­ко Ма­но­лов. То­зи хор, ос­вен бо­га­тия си му­зи­ка­лен ре­пер­то­ар от кла­си­ка, пред­к­ла­си­ка и ро­ман­ти­ка и тра­ди­ци­он­на бъл­гар­с­ка му­зи­ка от въз­рож­ден­с­ки, пат­ри­о­тич­ни и фол­к­лор­ни пес­ни, пра­ви мно­го и за по­пу­ля­ри­зи­ра­не­то на из­точ­но-цър­ков­на­та му­зи­ка по све­та.

Хо­рът из­пъл­ня­ва кон­цер­т­ни прог­ра­ми, със­та­ве­ни из­к­лю­чи­тел­но от ста­ро­бъл­гар­с­ки раз­пе­ви, цър­ков­ни пес­но­пе­ния от не­из­вес­т­ни ав­то­ри, как­то и от ком­по­зи­то­ри ка­то: Доб­ри Хрис­тов, Пе­тър Ди­нев, Чай­ков­с­ки, Бор­т­нян­с­ки, Дек­тя­ров и др. Нав­ся­къ­де те­зи кон­цер­ти пре­диз­вик­ват ис­тин­с­ка сен­за­ция, пуб­ли­ка­та ги пос­ре­ща с ог­ро­мен ин­те­рес и въз­торг, кри­ти­ка­та не пес­ти су­пер­ла­ти­ви­те. Хо­рът за­пис­ва и на гра­мо­фон­ни пло­чи цър­ков­ни­те пес­но­пе­ния и ця­ла­та св. Ли­тур­гия с му­зи­кал­ни­те ком­па­нии "Хар­мо­ния мун­ди" ­ Фран­ция, и "Хар­мо­ния мун­ди" ­ ФРГ, "Ко­лум­бия" и "Бал­кан­тон".

Со­лис­ти на те­зи цър­ков­ни пес­но­пе­ния са Алек­сан­дър Де­я­нов и Иван Пет­ров. С мъж­кия ка­ме­рен хор "Со­фия" Алек­сан­дър Де­я­нов из­на­ся кон­цер­ти в све­тов­ноиз­вес­т­ни опер­ни те­ат­ри и кон­цер­т­ни за­ли ка­то "Сан кай хол" в То­кио и в още 35 кон­цер­т­ни за­ли в раз­лич­ни го­ле­ми гра­до­ве на Япо­ния; в Па­риж, Фран­ция, в "Мю­зе дьо пти па­ле", "Те­атр Шан-з-Ели­зе", "Сен Жер­мен дьо Пре", "Те­атр мю­зи­кал дьо Па­ри "Шат­ле", в ка­тед­ра­ла­та "Сент Йос­таш", как­то и в опер­ния те­а­тър на гр. Нан­си; в про­чу­та­та за­ла "Чай­ков­с­ки" и за­ла "Гне­си­на" в Мос­к­ва, Ру­сия; в Бер­лин, Хам­бург, Же­не­ва, Ло­за­на, Цю­рих, Ве­ве, в Ню Йорк, Мек­си­ко си­ти, Люк­сем­бург, Ку­ба, Ав­с­т­ра­лия, Ка­на­да и мно­го дру­ги. Учас­т­ва и в опер­ни­те спек­так­ли на хор "Мад­ри­гал" с ди­ри­гент проф. Сто­ян Кра­лев в гр. Бре­генц, Ав­с­трия. Но ни­ко­га не заб­ра­вя, че дар­ба­та му е от Бо­га.

До­ка­то раз­каз­ва за тур­не­та, кон­цер­ти, ра­дио и те­ле­ви­зи­он­ни изя­ви, въз­дъх­ва: "Ех, го­ди­ни, го­ди­ни...!"

- Бих­те ли ис­кал да се вър­нат те­зи го­ди­ни? -­ по­пи­тах.

- Са­мо ако съм със се­гаш­ния си ум и раз­би­ра­ния.

- Как­во бих­те про­ме­нил?

- Щях да ста­на све­ще­ник. В род­но­то си се­ло. С ръ­ка на сър­це­то го каз­вам. Чув­с­т­вам дълг към род­но­то си мяс­то.

Пи­там го за­що нав­ре­ме­то не е ста­нал све­ще­ник, а той ми раз­каз­ва, че ко­га­то за­вър­шил Се­ми­на­ри­я­та, за­поч­нал ра­бо­та ка­то сче­то­во­ди­тел в Мит­ро­по­ли­я­та. Ко­га­то се оже­нил и му се ро­дил син, пат­ри­арх Ки­рил му пред­ло­жил да го из­п­ра­тят све­ще­ник в Ав­с­т­ра­лия. Пре­дуп­реж­да­ват го, че ако за­ми­не ка­то све­ще­ник, бра­тя­та му ще бъ­дат прес­лед­ва­ни от власт­та, и той от­каз­ва. В оне­зи го­ди­ни, ако не си сът­руд­ник на ДС, род­ни­ни­те на емиг­ри­ра­ли­те би­ват под­ла­га­ни на го­не­ния. Спи­рат го и лю­бов­та му към му­зи­ка­та и ан­га­жи­мен­ти­те, ко­и­то е по­ел ка­то пе­вец.

- От­ка­зах -­ връ­ща се към оне­зи го­ди­ни той, ­ но до ден-дне­шен съ­жа­ля­вам, че не ста­нах све­ще­ник. Мо­же би, по­лас­кан от то­ва, че съм со­лист на то­зи из­к­лю­чи­те­лен по своя про­фе­си­о­на­ли­зъм и по­пу­ля­рност със­тав, не съм си да­вал смет­ка как­во гу­бя, но ка­то ми­нат го­ди­ни­те, чо­век за­поч­ва да осъз­на­ва как­во е из­пус­нал, как­во е про­пи­лял, че до­ка­то е го­нел ди­во­то, е из­пус­нал пи­том­но­то.

- Как­во Ви уте­ша­ва?

- То­ва, че съм в Цър­к­ва­та. Че през всич­ки­те те­зи го­ди­ни съм слу­жил на Бо­га с гла­са си, ка­то съм Го въз­пя­вал. Удо­вол­с­т­вие ми дос­та­вя да се за­ни­ма­вам с му­зи­ка. Уте­ша­ва ме и то­ва, че ви­на­ги съм бил на бо­гос­лу­же­ние и ри­тъ­мът на цър­ков­ния жи­вот ­ дел­ни­ци­те и праз­ни­ци­те, пос­т­ни­те и ра­дос­т­ни­те пе­ри­о­ди ­ оп­ре­де­ля ри­тъ­ма и на моя жи­вот. Стре­мя се, ко­е­то съм учил и знам за вя­ра­та си, да го жи­вея, да го спаз­вам. Та­ка съм въз­пи­та­ван.

Май­ка ми е на 97 го­ди­ни и въп­ре­ки не­мощ­та си, спаз­ва стро­го пос­та и всич­ки пред­пи­са­ния на вя­ра­та. Мъч­но ми е мно­го, че в се­ло­то ни ня­ма све­ще­ник. С тая вя­ра, ко­я­то кре­пи май­ка ми, съм за­кър­мен и аз. В род­но­то му се­ло ня­ма све­ще­ник от го­ди­ни и хра­мът пос­те­пен­но за­пус­тя­ва и се ру­ши. С по­мощ­та на мес­т­ни­те жи­те­ли и на да­ри­те­ли Алек­сан­дър Де­я­нов ус­пя­ва да му нап­ра­ви ос­но­вен ре­монт и да го об­но­ви. Се­га за хра­мо­вия праз­ник в не­го се от­с­луж­ва све­та Ли­тур­гия, а пос­ле се ос­ве­ща­ва кор­бан. Пър­во­на­чал­но во­ди све­ще­ник от Со­фия, но през пос­лед­ни­те го­ди­ни ид­ват мо­на­си­те от Ги­гин­с­кия ма­нас­тир и но­ви­ят све­ще­ник на Брез­ник. Рад­ва се на пос­те­пен­но въз­раж­да­ща­та се вя­ра у хо­ра­та, ко­и­то все по-чес­то вли­зат в хра­ма за мо­лит­ва. Ба­ща му, кой­то е бил кли­сар в хра­ма, е за­па­зил бо­гос­лу­жеб­ни кни­ги и част от ар­хи­ва.

Се­га Алек­сан­дър Де­я­нов съ­би­ра ос­къд­ни­те све­де­ния за хра­ма и све­ще­нос­лу­жи­те­ли­те му и ис­ка да из­да­де книж­ка, за да се съх­ра­ни ис­то­ри­чес­ка­та па­мет. Об­но­вя­ва­не­то на то­зи ко­ке­тен из­пи­сан храм, пос­ве­тен на св. Йо­ан Бо­гос­лов и да­ти­ращ от 1870 г., е ед­на от го­ле­ми­те му уте­хи. Ре­дом с две­те му де­ца и два­ма­та му вну­ци, ко­и­то ви­на­ги на го­ле­ми хрис­ти­ян­с­ки праз­ни­ци са око­ло не­го, вер­ни на пра­вос­лав­на­та тра­ди­ция и вя­ра. То­ва е най-доб­ро­то, ко­е­то чо­век мо­же да да­де на де­ца­та си ­ вя­ра­та в Бо­га ­ раз­съж­да­ва се­га Алек­сан­дър Де­я­нов.

-­ Кол­ко­то и доб­ре да се сте­че жи­во­тът им, той ня­ма да пре­ми­не без труд­нос­ти, без теж­ки из­пи­та­ния, а ка­то ро­ди­тел, кол­ко­то и да ти се ис­ка да пред­па­зиш де­те­то си от вся­ко зло, не мо­жеш да си все до не­го, пък и не си все­си­лен. За­то­ва, ако не си го на­у­чил да тър­си Бо­га и да се упо­ва­ва на Не­го, все ед­но ни­що не си му дал. Мо­и­те ро­ди­те­ли бя­ха бед­ни и не­у­ки сел­с­ки хо­ра, но ми да­до­ха то­ва най-цен­но дос­то­я­ние, ко­е­то ме е кре­пя­ло през це­лия жи­вот, кол­ко­то и теж­ки из­пи­та­ния да съм имал, съм ги пос­ре­щал с мо­лит­ва. И в доб­ро и в зло, и в ра­дост и в мъ­ка "упо­ва­ни­е­то ми е Отец, прибежището ми е Син, пок­ров ми е Дух Све­ти". За­то­ва "ще пея на моя Бог, док­ле съ­щес­т­ву­вам. Не­ка Му е бла­гоп­ри­ят­на мо­я­та пе­сен!"