Прошка

Версия за печат

Ани и Ели се скараха за една малка гумена топчица, когато си играеха в децката градина. А топчицата беше пъстра и много хубава.

- Тя е моя – каза Ани.

- Тя е моя – оспори Ели.

Понеже никой не отстъпи, учителката прибра топчицата, а те останаха сърдити. Не си проговориха да вечерта, а преди това бяха много добри приятелки.

Ани се прибра у дома в лошо настроение. Вечеря и легна да спи. Сънят й бе неспокоен. Нещо я мъчеше. Като се събуди сутринта, видя, че пухкав сняг е покрил двора, дърветата, къщите.

Сестра й реши да я поразходи с шейната. Облече й зимното палтенце, сложи й шапка, ръкавички и я постави в удобната нова шейна. Тръгнаха.

- Къде отиваме? – запита тя.

- В близката градинка. Там ще има и други деца.  Ще бъде весело. – отвърна сестра й.

Ани помоли да се отбият в дома на Ели. Искала да я види. Като позвъниха, за щастие, тя се показа на вратата.

- Ели, прости ми! Аз те оскърбих вчера. – първа започна Ани.

- Прости ми и ти! И аз те оскърбих. – побърза да се извини Ели.

Двете се прегърнаха. Олекна на душите им. А в градинката беше много весело. Ани тичаше по снега, правеше снежни топки.  Като си тръгнаха, тя сияеше от радост.

На шейната  имаше едно малко звънче. Сега то пееше много сладко. Снежинките блестяха и пееха с него...

Прибра се Ани много радостна и щастлива. Заспа сладко веднага като си легна. Сънува чуден сън. Много, много звънчета, направени от сняг, звъняха. Как блестяха в простора! Унасяха я и Ани спа дълбоко и отморително.

Като се събуди, разбра, че прошката е направила всичко това. Колко хубаво е да си прощаваме! Не бива да се сърдим.  Това отнема радостта ни.

Ани и Ели никога вече не спореха. Отстъпваха си играчките и останаха завинаги верни другарчета.