Вход
А АКО ТРЯБВАШЕ ДА ГРАДИМ?!
Версия за печат
Приказката ни е за “Искрец този стар планинец с кален народен дух, срамежливо скрит в югозападните гънки на чутовния Балкан”. Така Софийският митрополит и Български екзарх Стефан започва обръщението си към искречани, така описва село Искрец в своето приветствие. След като през трудните времена на робството присъствието на османци в Понор планина и Мала планина било нищожно, в началото на ХХ в. съдбата отново се усмихва на Искрец и жителите му. Известният в миналото околийски център вече не е такъв голямата Искрецка околия вече е разделена на части, оформят се нови по-малки, но пък повече на брой центрове, като Своге, Годеч, Костинброд. Все близки до окръжието в София, с големи частни фабрики в тях: оливената “Чилов” в Костинброд, шоколадовата “Пеев” в Своге, а през последното село, което отдавна е станало град, тогава минава и линията София Мездра. Старият планинец като че ще остане в миналото, като че ли славата му ще бъде забравена, но не! Историята е определила за него нещо по-добро, не нови фабрики, нито кръстопът за далечни дестинации, а болница. Болница за белодробно болни.
Назначена от Негово Величество цар Фердинанд комисия обикаля България, за да търси най-чистия въздух и най-подходящия климат. Идвайки в Искрец и забелязвайки чудната природна красота на това дефиле, бликащите отвсякъде извори, чистите потоци и реки, комисията с радост установява, че по поречието на река Искрецка се носи чуден благоразтворен въздух, който и до днес лекува хората в тоя благословен от Бога край. Между две дерета, спускащи се от древни, запомнени от Римско време селища, с бързи, играещи потоци естествени притоци на река Искрецка, се намирал манастирът “Света Богородица”. Той пазел между стените си много спомени, пазел и спомените за робството, защото именно през тези дълги и усилни години снагата му била един път съборена, а по-късно отново, по Божията милост, въздигната. Навремето Искрецкият манастир бил голям и богат, с много земи и гори, овощни градини и малка жилищна сграда. Със средновековния си храм и отделената си кръщелна единствена по рода си на Балканите, той нямало как да не привлече вниманието на царя. Обителта на света Богородица била оградена с висок манастирски дувар и представлявала своеобразна болница за душата и чудесен лазарет за българския дух. Точно там комисията, назначена от цар Фердинанд, единодушно решила да построи новия санаториум за белодробно болни. До самия манастир за да бъдат двете болници в едно, та и занапред да се лекуват заедно и душата, и тялото. Земите на Искрецкия манастир печелят едно голямо съревнование, като се оказват по-благодатни и целебни от тревненските местности Койчевци, Пейчова ливада и Влачица, от Извора и Старата кория при град Котел, от метоха край с. Дорково, Кошарите в с. Сестримо, от Бистришките ливади в с. Долна баня, оброчището на св. Иван Рилски във Владая, от Плана планина и с. Железница, Урвишкия манастир край Кокаляне, манастира в Калофер и Текията в Карлово.
Никъде сред изброените планински, коя от коя по-известни и красиви местности комисията не намира нужните условия за изграждането на санаториум за гръдноболни. Живописното поречие, южното изложение с лек наклон, просторните обработвани площи, среднопланинската надморска височина, защитната стена, образувана от Старопланинската верига на север, вековните дъбови гори по съседните склонове, добрите климатични показатели на проветривост, облъчване и мъгливост водят състава на комисията до единодушно решение в полза на църковната земя около Искрецкия манастир.
В онези времена Църквата и държавата изграждали един здрав съюз. Били обединени в една обща кауза добруването на народа и просперитета на свободна България. В Търновската конституция четем следното:
“Глава IX ЗА ВЯРАТА 37. Господстваща в Българското Княжество вяра e православно-християнската от източно изповедание. 38. Българският княз и потомството му не могат да изповядват никаква друга вяра, освен православната... 39. Българското княжество, от църковна страна, като съставлява една неразделна част от българската църковна област, подчинява се на Св. Синод върховната духовна власт на Българската църква, където и да се намира тая власт. Чрез последната Княжеството съхранява единението си с Вселенската Източна църква във всичко, що се отнася до догмите на Църквата”.
Тези искрени и твърди връзки между Църква и държава, подпечатани направо с печата на Търновската конституция, както винаги, така и сега принасят богат плод в полза на родина и народ, а в тоя случай облагодетелствани стават и планинците, живеещи в тоя земен рай поречието на река Искрецка.
Светият Синод на Българската православна църква се отзовал с щедра готовност към народополезното дело и отстъпил безвъзмездно всички имоти на манастира в полза на предвиденото здравно заведение. Освен близката природна прелест вече били налице и над 400 декара земя от обработвани ниви, ливади, градини и гори, които представляват едно дарение, по стойност почти равно на царското от 100 000 златни лева, а по нравственост може би и по-голямо.
Така Искрец връща част от предишната си слава, но това е само началото. След кратки неуредици във времето на войните от 1912-1913 г., между 1925 и 1934 г. болница “Искрец” се утвърждава като водещо научно-техническо средище по белодробна туберкулоза под ръководството на д-р Панайот Белов.
Точно в тези години на множество войни и съдбоносни за България събития се поставя началото на друго голямо начинание, отново в Искрец и отново с участието на Българската православна църква. Този път родолюбивото дело е подхванато от енорийския свещеник, иконом Иван Славков, деен и родолюбив българин и предан служител на Църквата. Той и настоятелството при централния храм на селото “Св. Николай”, решават да се заемат с набирането на средства и построяването на нов храм, и то не какъв да е, а храм-паметник на загиналите във войните българи. Именуват го в чест и памет на най-големия български светец и закрилник на народа ни свети Иван Рилски Чудотворец.
Изборът на името не е случаен, защото този светец е вече патрон на новото училище, което краси центъра на селото и в което вече се преподават модерни науки. Разбира се, това не е новост за искречани, защото в манастира килийно училище е имало още в края на робството, а после в селото е действало и общежитийното Искрецко околийско трикласно училище.
Какво е накарало иконом Иван Славков да подеме това дело дали множеството момци, които с решителност напускали домовете си през последните години, за да се сражават за родината си, дали тези от тях, които никога не се завърнали? Може би силна вяра и патриотизъм, или пък тъгата за загубеното, за българското днес можем само да предполагаме... Историята обаче продължава. В това свое начинание той не остава сам. Нещо повече, в него се включват самият екзарх Стефан, цар Фердинанд, който вече е абдикирал, неговият наследник цар Борис III Обединител, софийският окръжен управител и много други знайни и незнайни българи, и то почти незабавно! Без да е изследовател и историк, проследявайки съвсем повърхностно историята на Искрец в началото на ХХ в., всеки ще забележи, че и двамата царе на България проявяват загриженост за това старопланинско селце, сякаш имат планове за него, сякаш виждат някакво бъдеще да просъществува във вековете, да се знае името му... Иначе защо щяха да започнат именно такъв величествен храм? За всичко, написано по-горе, за нас Бог е запазил чрез ръцете на свещениците на Искрец едно впечатляващо доказателство “Книга на дарителите”!
Между нейните корици се крие част от историята на Искрец, вътре са желанията, целите, мечтите и идеалите на всички блаженопочинали, живели по онова време, техните мъки, техните сълзи, тяхната радост. За своето голямо дело те привличат и големи личности. Тази книга до последната чертица е украсена калиграфски от самия Харалампи Тачев. (Първият български художник-декоратор. Фасадите и интериорите на много обществени сгради в България са изработени по проекти на Тачев. Сред тях са Патриаршеската катедрала “Св. Александър Невски”, мавзолеят на Александър Батенберг, дворецът “Врана”, мозайките в Софийските минерални бани, Синодалната палата, стъклописите на Столичната библиотека, къщата-музей “Христо Ботев” в Калофер, църквата “Света Марина” в Пловдив, автор е на гербовете на София и Габрово). Неговите умения в калиграфията и декорацията по онова време са ненадминати.
Това личи от всяка страница на настоящото произведение на изкуството, което е запазено до наши дни непокътнато. И днес със своята красота и величественост ни пренася в онези времена, за да усетим решителността на тези великани на духа, чиито имена са записани вътре, които в най-трудни и усилни времена, но пък изпълнени с много мъдрост и свобода, ни дадоха множество примери и вечни завети.
“Във вярата е мощта и доброчестината на всеки народ. Чрез вярата робска България се сдоби с политическа и духовна свобода и пак чрез вярата във Всемогъщаго (Всемогъщия) и Всеблагаго (Всеблаг) Бога българският народ, сплотен около своята си Църква, ще преодолее днешните големи бедствия и злочестини, причинени му от човешката завист и злоба...” така се обръщат към българските граждани иконом Иван Славков и църковните настоятели. Тези думи са изречени и записани от ръката на художника преди около 90 години, но те са валидни и днес, актуални са и за нашето време. Те са изказани от сърце, истина са, като думи на очевидец. А именно такива са били и авторите им очевидци на всичко онова, за което ще ни говорят. Тяхната идея не е измислена от нечии политици или идеолози, това е техният живот, техните съдби съдбата на народа ни е такава. Прочее, това е най-добрият урок по история, предаден ни от най-близки хора, от наши предци, може би и наши далечни роднини.
За бащината си вяра и за защитата на Отечеството си хиляди самоотвержени синове на България сложиха костите си по необятни полета и непристъпни планински чукари, за да слушат из хладните си гробове родния език... Там, далеч от нас, лежат във вечен сън и наши синове и братя на село Искрец. Признателните им съселяни искат да увековечат паметта им, така че бъдещите поколения да черпят вдъхновение и сила, със същата беззаветна любов да обичат родината си и със същото себеотрицание да я бранят от всяко посегателство и от всяка напаст”. Тези думи са толкова ясно изречени и така затрогващи, че просто нищо не може да се добави, по-добре е човек да помълчи, да помисли... Как в ония години родителите са изпращали децата си на фронта, как от всяко село са тръгвали множество доброволци, за да бранят родината, да бранят рода си, вярата си?! Поемали към незнайните бойни полета с ясната представа, че може да не се завърнат по домовете си, но и със заветната цел техните родители, жени и деца никога повече да не бъдат роби. Заслужавала си е тая жертва, тя е била в името на свободата, в името на ближните и приятелите, а никой няма по-голяма любов от тая да предаде себе си заради своите братя, заради своите приятели.
Питам се днес кой би направил нещо подобно, кой би жертвал макар и нещо съвсем дребно заради своя ближен, заради приятел или брат, а камо ли за съвсем непознат и далечен човек? Днес отвсякъде звучи думата “любов”, но каква любов имаме ние, кого сме обикнали истински децата си ли, които моделираме според нашите собствени предразсъдъци, съседите ли, които бихме ощетили по всякакъв начин, без дори да ни мигне окото, роднините ли, с които се караме за всеки квадратен метър земя, като че ли и без друго не пустеят ниви и ливади и отдавна плуговете ни ръждясват?... Кого обикнахме може би покойниците си, за които на погребенията плачем, а след това често пъти спестяваме помените, като по този начин не само че не се молим за тях, но и демонстративно даваме лош пример на нашите деца и внуци. Може би обичаме себе си? Не, това не е обич, това е неотложна грижа за тленните ни тела, която превръщаме в самоцел, защото, ако имахме любов към себе си, ние щяхме да се грижим за душите си, щяхме да усъвършенстваме талантите си. Паметта ни е закърняла до такава степен, че не помним и отминалите си от този свят наши сродници, а как да си спомним за онези момчета на по 20-30 години, които дадоха живота си, за да можем ние днес да живеем свободни! Нашите предци по време на робството плащаха седемнадесет данъка на османците, сред които беше и кръвният данък. Затова онези хора са ги помнили, затова са искали да им издигнат храм-паметник с 24-метрова камбанария, в който неспирна да бъде заупокойната молитва за нашите “...синове и братя на село Искрец”.
Българските воини не са забравени и от държавната власт. След 1918 г. няма село в България, на чийто мегдан да не е издигнат паметник с кръст, на който поименно са изброени мъжете, загинали за свободата на Отечеството. Днес обаче, за съжаление, на тези паметници няма оставено дори и едно цвете.
Голямото начинание, с което онези хора са се гордеели, разбира се, не свършва дотук. Започва строителство. Първи и основни дарители стават отново царете на България цар Фердинанд и цар Борис III. Те увековечават жертвоготовността и подкрепата си към искречани в подготвената за целта дарителска книга. Първите дарения са техните, защото този край не им е безразличен.
Още едно голямо име трябва да споменем, щом говорим за искрецкия храм-паметник. Името на може би най-известния ни архитект Антон Торньов (по негови проекти са издигнати храмовете “Св. Георги Софийски” в София, “Св. Мина” в Кюстендил, негов е проектът за възстановяването на “Св. Неделя” в София. Най-големият му проект е храм “Св. Параскева” в София, ул. “Г. С. Раковски”), който се наема с архитектурата на храма и рисува в представите си една грандиозна постройка. Тя по външен вид прилича на софийския храм “Св. Неделя”, но отвътре е още по-чудна, с балкон, който обикаля целия купол и се разделя единствено над олтара на храма невиждано до момента изпълнение, което никъде и до днес не е построено. Архитект Торньов сам провежда авторския контрол над строежа и в самото начало работи по собствени идейни скици. Но, за жалост, през 1942 г. той умира и работата за кратко е спряна. След 1944 г. спира всякаква строителна дейност по този проект.
Та, приказката ни е за Искрец, но не само. Става дума за много подобни случаи, за много идентични примери, от които ясно личи едно жертвоготовността на онези хора, любовта им към родината, към вяра и род. Самоцелна ли е била тази любов? Защо за тях е била толкова важна? Може би, защото са знаели, че ако предадат нея на своите потомци, значи са постигнали всичко. Че ако успеят да съградят върху тази основа своя дом и своето общество, устоите им трудно ще бъдат подкопани. Митрополит Климент Търновски казва в известното си слово, че който съсипва православната вяра в България, той унищожава самия български народ. Историята е показала, че това е истина. Макар и трудни, онези времена бяха изпълнени с духовност, с нравствени идеали, това въодушевяваше всички и ние сме свидетели на плодовете на тази духовност. Важно е и друго това бяха идеали, а не идоли и хората знаеха на какво да вярват.
В село Искрец, Софийско, хората решили да вдигнат храм-паметник третия храм-паметник в България след “Св. Александър Невски” и църквата в руски стил край гр. Шипка. Какво величие на духа са имали тези бедни селяци, затънали в калната земя след ралото, едва стегнали бедните си къщички по разхвърляните искречки баири?! Но с величав дух!
Дали са знаели, че тоя техен паметник е щял да бъде дори и първият първият, вдигнат в памет само на нашите си момчета, на нашите си братя! Защото предишните два са на всички, паднали при Освобождението на България... Той безспорно е щял да бъде и паметник на техния собствен дух, на вярата им и най-после щял е да бъде поредното величаво дело в живота им. Но, уви, не било писано.
И за какво е цялата тая история, ако не да я съпоставим с нашето време? Да сравним нашите трудове, мечтите си, живота си с онзи, да намерим приликите и разликите...
Успехите в лечението на туберкулозата изпреварват внедряването на рентгеновия апарат, за тези огромни строителни дейности бетонът е бил толкова скъп, а още по-трудна е била доставката му. Ние днес не сме в състояние дори да стопанисваме онова, което ни завещаха, а какво да кажем, ако трябваше да започнем да градим не в техните условия, в нашите днес?!
Това обаче не е най-важното всеки прави каквото му е по силите... Другаде е смисълът на нещата в духа, в силата на вярата онова, което днес ни липсва повече от всичко останало. Смисълът е в симбиозата между духовността и материята, смисълът е в движещата сила на всичко, защото всичко в този свят е съставено от дух и материя и човекът, и държавата, и целият свят. Загубили сме най-ценното от всичко онова, което са имали предците ни вярата. Онази вяра, заради която са жертвали дори и живота си, оназивяра, с която са възпитавали децата си може да не са ги образовали, но са ги възпитавали! И така възпитани, те са били дотолкова пропити от чувство за отговорност към род и родина, че са отдавали живота си за тях.
Този храм-паметник не беше завършен. Не че искречани са отговорни за това, защото и призивът не е насочен лично към тях там се казва: “...към българските граждани”. А пък той не е и нужен само на искречани, той е нужен на всички, нужен е на България, защото всеки, който се чувства българин, е длъжен да подпомогне това дело въздигането на храм-паметник на загиналите наши воини. В този градеж би трябвало да се включат и държавата, и армията, и всички родолюбиви сдружения и организации, защото какво значение има къде е той та, нали България е навсякъде, където живеят българи! Но явно, няма я на едно място в сърцата ни, в разума ни.
Днес имаме всичко, заобиколени сме от най-нови и съвършени технологии, науката достига висоти, та чак минава границата, тази важна граница между човешкото и божественото. И въпреки това, пак нещо не ни достига. Няма го високия идеал, няма го примера, няма я ясната цел не да умираш, а поне да живееш за родината си, за народа си, за ближния си и да помниш, да помниш онези, които отдадоха живота си, за да можем ние днес да се наречем спокойно и свободно християни. Да се наречем българи. Конец и Богу слава!
Търсене
Православна ли беше Ванга
