ДИАГНОЗА – ОТДАЛЕЧАВАНЕ ОТ БОГА

Версия за печат

Съ­­буж­­­даш се през нощ­­­та и не мо­­жеш да зас­­­пиш от тре­­вож­­­ни мис­­­ли. Не­­о­­пи­­су­­ем смут па­­да ка­то теж­­­ка сян­­­ка на ду­­ша­­та ти и не на­­ми­­раш по­­кой до сут­­­рин­­­та. Гри­­жи­­те на де­­ня до­­ня­­къ­­де те раз­­­сей­­ват, но тя­­гос­­т­­­но­­то чув­­с­­т­­­во, смът­­­ни­­те стра­­хо­­ве, усе­­ща­­не­­то за деб­­­не­­ща те зап­­­ла­­ха ос­­­та­­ва ня­­къ­­де в ума ти, ня­­къ­­де в сър­­­це­­то ти, ня­­къ­­де око­­ло теб... Взи­­раш се из­­­пи­­та­­тел­­­но във всич­­­ко и във все­­ки, за да раз­­­поз­­­на­­еш от­­­къ­­де ще те връх­­­ле­­ти бе­­да­­та, ко­­я­­то пре­­ду­­се­­щаш. Втур­­­ваш се с не­­ис­­­то­­ви уси­­лия да до­­каз­­­ваш на се­бе си и на дру­ги­те, че си чо­век, кой­то вла­дее по­ло­же­ни­е­то, че ти си кой­то взе­ма ре­ше­ни­я­та, че зна­еш как­во пра­виш, че ня­ма чо­век или си­ла, ко­я­то да ти над­вие... Вът­реш­ни­те ти кош­ма­ри при­та­я­ват дъх при ви­да на тво­я­та са­мо­у­ве­ре­ност, но ос­та­ват да деб­нат ня­къ­де там, ня­къ­де в ума ти, ня­къ­де в сър­це­то ти, ня­къ­де око­ло теб... ни­ко­га не из­чез­ват съв­сем. Ду­шев­ни­ят мир, сър­деч­на­та ра­дост са не­пос­ти­жи­ми и не­по­нят­ни за те­бе. До­ри ве­че не вяр­ваш в тях.

Ед­ва ли ня­кой мо­же да си пред­с­та­ви и да опи­ше пос­то­ян­ния ад, в кой­то жи­вее стра­да­щи­ят от нев­ро­за. Ед­но стра­да­ние, ко­е­то в на­ше вре­ме е при­до­би­ло епи­де­мич­ни раз­ме­ри. Спо­ред спе­ци­а­лис­ти­те сим­п­то­ми­те на то­ва пси­хо­ген­но за­бо­ля­ва­не са: мрач­но нас­т­ро­е­ние, тре­вож­ност, враж­деб­ност, мни­тел­ност, раз­д­раз­ни­тел­ност, из­б­ли­ци на гняв, аг­ре­сия, зло­ба... Впро­чем, про­я­ви­те мо­же да са раз­лич­ни при раз­лич­ния тип хо­ра, до­ри да са ви­ди­мо про­ти­во­по­лож­ни: един мо­же да из­г­леж­да вял и апа­ти­чен, друг ­ спри­хав и свръ­хак­ти­вен, но об­що­то при всич­ки е трай­на за­гу­ба на ду­шев­ния мир, влу­дя­ва­що без­по­койс­т­во, смаз­ва­щи ком­п­лек­си, вът­реш­ни и вън­ш­ни кон­ф­лик­ти, мни­тел­ност.

Нев­рас­те­ни­кът е лес­но из­бух­лив, със сла­би нер­ви, спри­хав, взис­ка­те­лен, без­ком­п­ро­ми­сен, ка­те­го­ри­чен и кра­ен в пре­цен­ки­те си, лес­но из­па­да в ярост и по пра­ви­ло ни­ко­га не се из­ви­ся­ва до­там, че да по­тър­си в се­бе си при­чи­на­та за пос­то­ян­ни­те кон­ф­лик­ти, в ко­и­то се оказ­ва за­ме­сен. Всич­ко и всич­ки го драз­нят. Всич­ко ся­каш въс­та­ва сре­щу не­го, за да го уяз­ви, за да му поп­ре­чи да изя­ви се­бе си: хо­ра­та са за­вис­т­ли­ви, зло­на­ме­ре­ни, ко­вар­ни или прос­то неб­ла­го­на­деж­д­ни и до­сад­ни, проб­ле­ми­те му край ня­мат. С вре­ме­то ед­ни при­чи­ни от­ми­на­ват, сим­п­то­ми­те по­за­тих­ват, но се по­я­вя­ват дру­ги кон­ф­лик­т­ни и стре­со­ви си­ту­а­ции, ко­и­то от­но­во про­во­ки­рат бо­лест­та и тя се обос­т­ря. Най-тра­гич­но­то е, че до­ри във вре­ме на вън­ш­но бла­го­по­лу­чие нев­ро­ти­кът про­дъл­жа­ва да се из­мъч­ва от съм­не­ния и тре­во­ги. До­ри ко­га­то се из­жи­вя­ва ка­то си­лен и сво­бо­ден, всич­ки­те негови дейс­т­вия са оп­ре­де­ле­ни от уси­ли­я­та му да заг­лу­ши ста­е­ни­те си ком­п­лек­си и опа­се­ния.

Ка­то при­чи­ни за въз­ник­ва­не на то­ва стра­да­ние раз­лич­ни­те шко­ли со­чат: нас­лед­с­т­ве­ност­та, па­то­ло­гии в мис­ле­не­то, в емо­ци­и­те, фи­зи­о­ло­гич­ни при­чи­ни, ха­рак­тер, въз­пи­та­ние и т. н., но за пра­вос­лав­на­та ас­ке­ти­ка вся­ко пси­хи­чес­ко или со­ма­тич­но стра­да­ние има ду­хов­ни ко­ре­ни, ма­кар и не ви­на­ги да е лес­но да ги раз­поз­на­еш. За раз­ли­ка от дру­ги­те пси­хи­чес­ки и со­ма­тич­ни за­бо­ля­ва­ния нев­ро­за­та е стра­да­ние, при ко­е­то връз­ка­та с ду­хов­на­та сфе­ра е оче­вид­на: пре­дел­но яс­но се раз­к­ри­ват ду­шев­ни­те не­дъ­зи и нед­вус­мис­ле­но се раз­поз­на­ват де­мон­с­ки­те на­па­де­ния. Ед­но вглеж­да­не в таб­ли­ца­та на гре­хо­ве­те и бор­ба­та с тях, ко­я­то е при­ло­же­на към “Доб­ро­то­лю­би­е­то”, ще ни по­ка­же, че всич­ки сим­п­то­ми, ха­рак­тер­ни за нев­рас­те­ни­я­та: страх, бо­я­зън, ос­къ­дня­ва­не на лю­бов­та, осъж­да­не, хул­ни по­мис­ли, за­вист, кле­ве­та, зло­па­мет­с­т­во... ­ имат за ко­рен гор­дост­та. Рав­но­ду­ши­е­то, неп­ри­я­зън­та, не­тър­пи­мост­та, раз­д­раз­ни­тел­ност­та, гнев­ли­вост­та са все пло­до­ве на ос­къ­дя­ла­та по­ра­ди гор­дост лю­бов. Гор­дост­та пък ид­ва от тщес­ла­ви­е­то.

Всъщ­ност зад ця­ло­то мно­го­об­ра­зие от ре­ак­ции и сим­п­то­ми при нев­ро­зи­те сто­ят: нес­по­соб­ност­ да оби­чаш, ко­ло­са­лен его­и­зъм и гор­дост.

Ар­хи­еп. Ар­се­ний (Жа­да­нов­с­кий) опис­ва нев­ро­тич­ни­те сри­во­ве та­ка: “По­ня­ко­га в те­бе из­вед­нъж се по­я­вя­ва ня­как­ва раз­д­раз­ни­тел­ност, не­до­вол­с­т­во от окол­ни­те, или прос­то ло­шо, по­тис­на­то нас­т­ро­е­не, тъ­га, ра­зо­ча­ро­ва­ние. Най-мал­ки­ят по­вод и нас­т­ро­е­ни­е­то ти е раз­ва­ле­но. От как­во е то­ва? Оче­вид­но, по-ра­но поч­ва­та на ду­ша­та ти е би­ла под­гот­ве­на за та­ко­ва нас­т­ро­е­ние. Раз­д­раз­ни­тел­ност­та, не­до­вол­с­т­во­то от хо­ра­та се пре­диз­вик­ват от за­вист­та, не­доб­ро­же­ла­тел­ност­та към тях.”

Ня­кои пси­хо­ло­зи счи­тат пси­хич­ни­те раз­с­т­ройс­т­ва за нор­мал­ни ре­ак­ции на не­нор­мал­ни об­с­то­я­тел­с­т­ва. Ат­мос­фе­ра­та, в ко­я­то жи­ве­ем на­ис­ти­на е дос­та стре­си­ра­ща и враж­деб­на, ед­ни ре­а­ги­рат деп­ре­сив­но, дру­ги нев­ро­тич­но, тре­ти аут­­ич­но...

Но ре­ак­ци­я­та ни е нор­мал­на за ув­ре­де­ни от гре­ха хо­ра: гор­де­ли­ви, гнев­ни, мни­тел­ни и т. н. Ре­ак­ци­я­та ни е нор­мал­на за хо­ра, ко­и­то пос­то­ян­но са под­ло­же­ни на де­мон­с­ки ата­ки, без при то­ва да имат за опо­ра твър­да вя­ра и упо­ва­ние в Бо­га.

Ис­тин­с­ки нор­мал­на­та ре­ак­ция би би­ла Хрис­то­ва­та: да за­паз­ва­ме ми­ра и лю­бов­та в ду­ша­та си във всич­ки слу­чаи и при всякакви об­с­то­я­тел­с­т­ва.

За чо­ве­ка, но­сещ пос­лед­с­т­ви­я­та от пър­во­род­ния грях, как­ви­то сме всич­ки ние, всъщ­ност е нор­мал­но да се чув­с­т­ва без­по­мо­щен, слаб, ни­що­жен, уп­ла­шен, зах­вър­лен в то­зи съ­що та­ка ув­ре­ден от гре­ха враж­де­бен свят, в кой­то тряб­ва не са­мо да оце­ля­ва, а и да се съх­ра­ня­ва ка­то лич­ност, да се ут­вър­ж­да­ва. Пъ­тят да се спра­вим с то­ва по­ло­же­ние яс­но ни е ука­зан от Хрис­тос: сми­ре­но об­ръ­ща­не към Бо­га и пъл­но упо­ва­ние на Не­го, тър­пе­ли­во но­се­не на жи­тейс­кия ни кръст, ут­вър­ж­да­ва­не на лю­бов­та в сър­це­то ни, не­за­ви­си­мо от лип­са­та на от­вет­ност.

Са­мо вя­ра­та във все­сил­ния Бог мо­же да ни из­ба­ви ис­тин­с­ки от чув­с­т­во­то ни за без­по­мощ­ност и от стра­хо­ве­те ни; са­мо вя­ра­та в лю­бя­щия ни Бог мо­же да ни из­ба­ви ис­тин­с­ки от чув­с­т­во­то ни за изос­та­ве­ност; са­мо вя­ра­та ни, че сме мно­го “скъ­по ку­пе­ни”, мно­го цен­ни за Бо­га, мо­же да ни из­ба­ви от чув­с­т­во­то за ма­ло­цен­ност и ни­щож­ност.

Но в своите уси­ли­я­ да се из­ба­ви от тре­вож­ност­та и ком­п­лек­си­те си, нев­ро­ти­кът, по­ра­ди сла­бост или ма­ло­ве­рие, не­у­сет­но е тръг­нал в пог­реш­на­та по­со­ка. Втур­ва се да до­каз­ва на се­бе си и на дру­ги­те, че мо­же да се спра­ви, че вла­дее по­ло­же­ни­е­то, че е “вър­хът”... А чо­век за­поч­не ли да пра­ви не­що, за да се до­каз­ва пред хо­ра­та, да тър­си тях­но­то одоб­ре­ние и ува­же­ние, да­ва мяс­то в сър­це­то си на най-ко­вар­на­та и труд­но из­ко­ре­ни­ма по­ра­ди ми­мик­ри­я­та си страст ­- тщес­ла­ви­е­то. Вед­нъж по­ел по то­зи път, чо­век не­у­сет­но все по­ве­че се оп­ли­та в прим­ки­те на Лу­ка­вия и все по­ве­че утеж­ня­ва сво­е­то по­ло­же­ние. От­да­ле­ча­ва се от Бо­га, а с то­ва и от та­ка бле­ну­ва­ния ду­ше­вен мир и си­гур­ност...

“Тщес­ла­ви­е­то ­ пре­дуп­реж­да­ва св. Йо­ан Лес­т­вич­ник ­ пра­ви пред­по­чи­та­ни­те гор­ди, а у пре­зи­ра­ни­те вся­ва зло­па­мет­с­т­во.” Точ­но та­ка е при нев­ро­ти­ци­те: ако сре­щат одоб­ре­ние се въз­гор­дя­ват, ако не по­лу­ча­ват пох­ва­ли се ожес­то­ча­ват. “На­ча­ло на гор­дост­та е вко­ре­ня­ва­не­то на тщес­ла­ви­е­то. Сре­да­та ­ уни­же­ни­е­то на ближ­ния, без­с­рам­но­то раз­г­ла­ся­ва­не на сво­и­те тру­до­ве, са­мох­вал­с­т­во­то в сър­це­то, не­на­виж­да­не­то на изоб­ли­че­ни­е­то. А нак­рая ­ от­х­вър­ля­не на Бо­жи­я­та по­мощ, ви­со­ко­мер­но упо­ва­ва­не на сво­е­то соб­с­т­ве­но ста­ра­ние и бе­сов­с­ки ха­рак­тер” ­ как­то е вид­но от ду­ми­те на св. Йо­ан Лес­т­вич­ник, въз­гор­дя­ва­не­то у чо­ве­ка е в раз­лич­на сте­пен. Съ­що­то е и при не­го­вия ме­ди­цин­с­ки ек­ви­ва­лент -­ нев­ро­за­та, ко­я­то има как­то по-ле­ки фор­ми, та­ка и теж­ки фор­ми, ко­и­то на прак­ти­ка са не­об­ра­ти­ми. Ако например при нев­рас­те­ни­я­та раз­поз­на­ва­ме гре­хов­на нак­лон­ност и де­мон­с­ки на­па­де­ния, то при ши­зоф­ре­ни­я­та оп­ре­де­ле­но ста­ва въп­рос за об­себ­ва­не, за пъл­но по­роб­ва­не на чо­ве­ка от де­мо­ни­те: ума, чув­с­т­ва­та, во­ля­та и тя­ло­то му.

Гор­дост­та ся­каш ни нас­т­рой­ва на дру­га чес­то­та, раз­лич­на от та­зи на Бо­жи­я­та лю­бов, ко­я­то не мо­же да про­ник­не в ду­ша­та и да сгрее сър­це­то.

А без Бо­жи­я­та бла­го­дат в сър­це­то се все­ля­ва страх, тре­во­га, хлад­но без­лю­бие, ед­ва ста­я­ва­на враж­деб­ност и мни­тел­ност, за­вист... То­ва от­б­лъс­к­ва хо­ра­та от нев­ро­ти­ка. Ка­то виж­да, че не го оби­чат, че мал­ци­на­та, ко­и­то са око­ло не­го ­ или се бо­ят, или тър­сят ня­как­ва из­го­да, нев­ро­ти­кът още по­ве­че се ожес­то­ча­ва. Втур­ва се с уд­во­е­ни си­ли да до­каз­ва на се­бе си и на дру­ги­те, че на­ис­ти­на е из­к­лю­чи­те­лен, на­ис­ти­на е са­мо­от­вер­жен, зас­лу­жа­ва одоб­ре­ние, все­об­ща обич, ува­же­ние, бла­го­дар­ност... То­ва пре­ко­мер­но нап­ре­же­ние съв­сем из­то­ща­ва пси­хи­чес­ки­те му си­ли, до­пус­ка все по­ве­че греш­ки, ста­ва из­бух­лив, зло­бен.

При то­ва: “Гор­ди­ят не тър­пи пре­въз­ход­с­т­во над се­бе си. Сре­щай­ки го ­ или за­виж­да, или съ­пер­ни­чи” ­ каз­ва св. Ефрм Си­рин. Ви­ди ли, че ня­кой има ка­чес­т­ва и ус­пя­ва, нев­ро­ти­кът се впус­ка да се кон­ку­ри­ра с не­го, стре­ми се да го ком­п­ро­ме­ти­ра, да ома­ло­ва­жи дос­тойн­с­т­ва­та му или, ако дру­ги­ят е по-от­с­тъп­чив ­ за­поч­ва да го уни­жа­ва, да го пре­зи­ра, да го мач­ка, за да за­си­ли чув­с­т­во­то си за пре­въз­ход­с­т­во.

Оп­ре­де­лят нев­ро­за­та ка­то сблъ­сък меж­ду же­ла­но­то и дейс­т­ви­тел­но­то и твър­дят, че кол­ко­то по-го­лям е то­зи сблъ­сък, тол­ко­ва по-ос­т­ро про­ти­ча стра­да­ни­е­то. Ако в гор­дост­та си чо­век не се на­дя­ва­ше на сво­и­те си­ли и въз­мож­нос­ти, а се на­дя­ва­ше сми­ре­но на Гос­по­да и на Не­го от­да­ва­ше зас­лу­га­та за сво­и­те ус­пе­хи, ако в чес­то­лю­би­е­то си не се стре­ме­ше ви­на­ги и на вся­ка це­на да из­г­леж­да пер­фек­тен в очи­те на дру­ги­те, ако пос­то­ян­но не се се­бе­до­каз­ва­ше, вмес­то да приз­нае сво­е­то не­съ­вър­шен­с­т­во и не­мощ..., ако с по­ве­че сми­ре­ние при­е­ма­ше случ­ва­що­то се в жи­во­та ка­то про­яв­ле­ние на Бо­жи­я­та во­ля и с вя­ра при­е­ма­ше, че Бог знае как­во пра­ви, ня­ма­ше да има про­ти­во­ре­чие меж­ду оно­ва, ко­е­то же­лае в ду­ша­та си и ре­ал­но­то със­то­я­ние на не­ща­та.

Це­ли­ят свят ле­жи в зло и всич­ки ние сме с по­ве­че или по-мал­ко ув­ре­де­ни от гре­ха ду­ши, за­то­ва и стра­да­ме, за­то­ва и бо­ле­ду­ва­ме. За­що гре­хът у те­зи хо­ра се про­я­вя­ва имен­но чрез нев­ро­за, а не чрез ня­как­во дру­го за­бо­ля­ва­не? То­ва не е тол­ко­ва важ­но.

По-важ­но е как­во мо­же да се нап­ра­ви.

Ние по човеш­ки се опит­ва­ме да се спра­вя­ме със стра­да­ни­я­та, ка­то при­тъ­пя­ва­ме бо­лез­не­ни­те сим­п­то­ми. То­ва пра­вят и нев­ро­ти­ци­те в уси­ли­я­та си да си вър­нат ду­шев­ния мир: стре­мят се към си­гур­ност и спо­койс­т­вие, ка­то нев­ро­тич­но се до­мог­ват към власт, все­об­що одоб­ре­ние и лю­бов или ка­то тър­сят пок­ро­ви­тел­с­т­во­то на пре­ус­пе­ли хо­ра, или се са­мо­и­зо­ли­рат. Та­ка вмес­то да се из­ба­вят от кош­ма­ри­те си, се чув­с­т­ват все по-нес­по­кой­ни: по­па­дат в ома­гьо­сан кръг, в кой­то гу­бят власт до­ри над соб­с­т­ве­ния си жи­вот, а хо­ра­та все по­ве­че се от­д­ръп­ват от тях.

Пра­вос­лав­на­та ас­ке­ти­ка пре­по­ръч­ва дру­го. Да по­тър­сиш ко­ре­на на проб­ле­ма си, т. е. страст­та, ко­я­то тро­ви жи­во­та ти, и да на­со­чиш уси­ли­я­та си в при­до­би­ва­не­то на про­ти­во­по­лож­на­та на нея доб­ро­де­тел. В то­зи слу­чай ­ да при­до­би­еш сми­ре­ние: да не се пре­въз­на­ся­ме, да но­сим с тър­пе­ние кръс­та на стра­да­ни­е­то си и да бла­го­да­рим на Бо­га за всич­ко.

Доб­ра­та но­ви­на е, че и да не ни е до ас­ке­ти­ка, в жи­во­та ка­то че ли са за­ло­же­ни и ес­тес­т­ве­ни ме­ха­низ­ми за сми­ре­ние на гор­де­ли­ви­те и пре­зи­ра­щи­те ближ­ни­те. Жи­во­тът, об­раз­но ка­за­но, сам те срит­ва в ко­кал­че­та­та и нед­вус­мис­ле­но ти по­каз­ва, че не си тол­ко­ва “го­ля­ма ра­бо­та”, кол­ко­то си мис­лиш. Не знам да­ли ще се съг­ла­си­те, но мо­и­те наб­лю­де­ния са, че та­ки­ва са­мо­на­де­я­ни хо­ра в един мо­мент не­из­беж­но се оказ­ват в край­но без­по­мощ­но със­то­я­ние, в ко­е­то от­ча­я­но се нуж­да­ят от гри­жи­те и вни­ма­ни­е­то на хо­ра­та, ко­и­то го­ди­ни на­ред са пре­зи­ра­ли. Участ, сре­щу ко­я­то ни­кой не е зас­т­ра­хо­ван!