АЛБАНИЯ, КОЯТО НЕ ПОЗНАВАМЕ - част 2

Версия за печатВерсия за печат
Автор: 
Александра КАРАМИХАЛЕВА
Агирокастро

На изток високи труднодостъпни планини сякаш отделят Албания от останалите страни на Балканския полуостров, като прибавим и езика, не приличащ на никой друг, и тоталната изолация на страната при Енвер Ходжа, албанците изненадват с дружелюбност, отзивчивост, гостоприемство... Веднага търсят език, на който могат да общуват с теб, проявяват интерес да научат нещо на родния ти език и за страната ти. Проявяват готовност да услужат, да помогнат, а когато им благодариш, те не приемат благодарността лично за себе си, а казват: “Добре дошли в Албания!” или: “Харесва ли ви в Албания”, сякаш искат да отдадеш своето добро отношение и благодарност не на тях самите, а на Албания. И дали поради подчертано клановия характер на обществото им, или поради странна народопсихология, но без капка егоизъм ще те насочат към чужд магазин, към чужд ресторант, към чужд хотел, ако сами не могат да ти предложат това, което търсиш.

За мен изненада бяха и толкова често срещаните светли коси и сини очи при албанците, модерно облечените динамични хора, както и това, че жените по улиците са с европейски дрехи и пиведение, без бурки, фереджета и забрадки...

Посещение в националния исторически музей в Тирана разкрива общата картина на богатата многовековна история по тези земи: гръцките колонии, римско присъствие, българско през IХ-ХI в., сръбско, турско, италианско...

Впрочем на фона на тази многовековна история, историята на страната е незначителна. Албанците започват да се осъзнават като нация едва в края на XIX в., а получават независимост след Балканската война 1912 г. Това е един от музеите, където са събрани иконите и църковната утвар от разрушените и затворени храмове от цяла Албания при режима на Енвер Ходжа. Само минимална част от съхраняваното в хранилищата на музея откриваме експонирано в малка, лошо осветена зала.

На част от мощите на св. Йоан Владимир успяваме да се поклоним в новата катедрала на Тирана. Изнася ни ги епископ Натанаил ­- добър приятел на приснопаметния Неврокопски митрополит Натанаил с когото заедно са учили в Гърция, и в чиято епархия често гостува. На сбогуване с него отнасям поздрави и подаръци за някои от познатите му в България.

А катедралният храм ­- грандиозна ротонда, посветена на Възкресение Христово, е внушителна сграда в модерен стил. В криптата є са разположени зала, църковен магазин, различни помещения, обслужващи църковния живот. Забележително е, че в центъра на Тирана катедралата доминира над джамията. Освен тях около централния площад са историческият музей, дворецът на културата, университетът, паметникът на Скендербег, останалите от фашистко време сгради ­ в охра, с тъмнозелени капаци по прозорците, в които са министерствата и държавната администрация. Посещаваме и т. нар. “стара” катедрала “Св. Благовещение” -­ също в централната част на града, при която са отворени прицърковно училище, православна детска градина, модерна клиника.

Катедралният храм "Възкресение Христово", Тирана

По пътя от Тирана за Дуръс, разположен на Адриатическия бряг, се отбиваме в комплекса “Св. Власий”. В него е семинарията, в  която в четиригодишен курс след завършване на средно образование се обучават момчета и момичета. Открита е през 1996 г. Ректор е еп. Николай. Там е и приютът, в който се възпитават двадесетина деца в трудно семейно положение. В съседство се намира манастир, посветен на жените мироносици, в който се подвизава единствената, засега, монахиня на Албанската православна църква -­ сестра Рахила.

Дуръс е вторият по големина град в Албания и нейното най-голямо пристанище. Тук е роден и израснал св. Йоан Кукузел, тук е чул песните и плача на своята майка, вдъхновила го за прочутия “Полиелей на българката”.

Дуръс е основан от гърци през VII в. пр. Хр. като колония на Керкира, която пък е колония на Коринт. Римляните през 229 г. побеждават илирите и завладяват града, като го преименуват от Епидармус на Дирахиум. Прочутата Виа Игнатия, която свързва Солун със Западна Европа, започва от тук. Градът е завладяван от поредица завоеватели -­ Епир, Византия, Венеция, кръстоносците, сърби, турци... ­- всеки оставил свои следи от разрушения и градежи. През Средновековието за големи периоди от време е попадал в границите на Българското царство, поради което е бил наричан със славянското име Драч. Но поради няколкото разрушителни земетресения и презастрояването му в ново време, от археологията не е запазено почти нищо.

В града откриваме амфитеатър с ценни християнски мозайки от II в. сл. Хр., венецианска кула, част от стените на града. През турско време градът запада и през ХIХ в. жителите му наброяват едва 1000 души, но в ново време, като главно пристанище на столицата Тирана и страната, градът бързо се разраства.

Катедралният православен храм в града е посветен на св. апостол Павел, който е много вероятно да е спирал в Дирахион преди мисионерските си пътувания, и на св. Астий ­ eпископ на града по времето на император Траян (98-117).

Девическия манастир посветен на жените мироносици

Седях там вечерта на плажа, зад нас по крайбрежната алея се разхождаха курортисти и албански младежи -­ симпатични, добре възпитани и модерно облечени момчета и момичета, излезли на срещи със свои връстници. Гледах италианския бряг отсреща ­- толкова е близко; струва ми се, че мога да доплувам до там -­ и си мисля колко силно се усеща италианското влияние в този съвременен град.

Пясъкът -­ ситен като фин прах, водата ­- кристалночиста, с плуващи малки рибки ­- идилия. Недостатъците -­ разхвърляни боклуци по обществените места и безконтролно строителство, стигащо до абсурди, като фасада на сграда, издигната буквално на сантиметри пред терасите и прозорците на съседната сграда или десетинаетажни блокове, заобикалящи 2-3 етажна къща.

На следващия ден приличен нов път ни повежда към Южна Албания, само допреди две години труднодостъпна, до която се е стигало по тесен, набразден от неравности път, по който е било невъзможно движението с повече от 20 км/ч. Пейзажът неусетно се променя и обраслите с гъсти зелени гори планински склонове на север се заменят от голи безплодни чукари, по които сякаш по погрешка са накацали изградени от ломен камък селца с открояващи се православни храмове в тях. Камбанариите им са плоски, едностенни, каквито съм виждала в Гърция, в Италия и Испания.

На път към живописното Гирокастро преминаваме през Тепелена -­ родното място на легендарния Али Паша, наричан Лъвът от Янина. Спираме за кратко на площада на града пред паметника му. Излегнал се е блажено, като в лодката в добре известната гравюра. Сакаш нищо не може да го смути, нито да изтрие спомена за него.

Следва