АЛБАНИЯ, КОЯТО НЕ ПОЗНАВАМЕ - част 3

Друг виден гражданин на Гирокастро е Исмаил Кадаре ­- световноизвестен албански писател, живеещ днес във Франция, който между впрочем застава срещу мюсюлманството, което смята за “неалбанско”.

Нощта ни сварава някак по домашному в ресторантче с прости дървени маси и столове, изнесени по средата на малка уличка, с приятели и собствениците му, които тихо вечерят на съседната маса в края на дългия си работен ден. Тя е албанка, той е грък. Повече не разпитвахме ­- беше очевидно какво ги е събрало ­- любов.

Пълзим бавно по стръмния път нагоре към “най-красивия град в Албания”, “града на стоте прозорци”, “средището на албанската мафия”... и всичко, което съм чула за гр. Берат (името му е съкращение от старобългарското Бhлградъ), без определени очаквания, а по-скоро готова да ме изненада. Отсреща на планинския склон ясно се чете NEVER -­ вероятно буквите изписани с камъни са огромни. Разбираме по-късно, че преди години този надпис е бил ENVER. Времената се променят и очевидно дори написаното върху камък или с камък не е особено трайно, когато се отнася до човешки пристрастия. Спираме в подножието на укрепения средновековен град и продължаваме пеша нагоре заедно с туристи от различни националности и сватбари, които традиционно посещават средновековната крепост в празничния си ден.

Минаваме през тунела на градската порта и потъваме в нещо познато. У дома сме, сякаш пристъпяме по калдъръмените улици на който и да е български град от XVIII-XIX в. Същите къщи с каменна долна част и паянтови були, издадени чрез еркери един или два жилищни етажа и четиристенни покриви с турски керемиди ­ всяка посвоему уникална; същите ръчни плетива и шевици, закачени по дуварите за продан; приканващи с гостоприемството си механи и кафенета и същите малки православни църквички, вместени сякаш по една на всеки ъгъл ­ несравнимо повече от механите и от кафенетата, което недвусмислено говори за приоритетите на жителите в онези времена. Съотношение, което дори днес в туристическия вече Берат не е променено чувствително.

В началото на III в. пр.н.е. градът носи името Антипатрея, дадено му от македонския цар Касандър в чест на баща му Антипатър. През II в. пр.н.е. е завоюван от римляните. Византийците го наричат Пулхериополис. Българите го наричат Белград ­ вероятно заради белия камък, от който са построени къщите и крепостта ­ а през османско време е известен като Арнаут Белград за разлика от Белград на Дунава, а в албанския Белград постепенно преминава в Берат.

Градът и областта още през VII в. са част от Куберовата държава, а при цар Борис I са присъединени към Първата българска държава. Влизал е в пределите и на Втората, след като при цар Йоан Асен българският суверенитет е възстановен. До XVII в. градът запазва българското си име ­ Белград, а до днес реката, която се вие през града, се нарича река Осъм, а християнската махала от едната є страна се казва Горица. Градът доста напомня на друг град, през който минава река, която се казва Осъм, а над него има запазена средновековна крепост ­- на Ловеч. Впрочем, оказва се, че двата града са побратимени.

През 1912 г. в резултат на Балканската война Албания получава независимост. През 1922 г. в Берат е обявена независимостта на Албанската църква. В 1944 г. тук Енвер Ходжа провъзгласява временното правителство, с което започва комунистическата власт в Албания. По време на режима му средновековната крепост, църквите, старите къщи са запазени като паметници на културата и днес Берат е под закрилата на ЮНЕСКО.

Твърдят, че в Стария град, в крепостта и в града долу, край р. Осъм, е имало 42 православни църкви, но са оцелели 17. В  някои от тях откриваме прекрасно запазените стенописи от ХIV-ХVI век ­- “Св. Константин и Елена”, “Св. Богородица Влахернска” ­- чиито стенописи са дело на прочутия зограф Онуфрий от Неокастро и сина му Никола; “Св. Никола” ­ зографисана от Онуфрий Кипърски; близката до градската порта “Св. София”, “Св. Троица”, “Св. Тодор”, които откриваме в средновековната българска крепост над по-новия град.

Следва