ЗА СЪДБАТА НА КАНОНИЧНОТО ПРАВОСЛАВИЕ В УКРАЙНА – ПРЕДСТОЯТЕЛЯТ НА УКРАИНСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА

Версия за печат

Информационно-просветителският отдел на УПЦ публикува интервю на Блажения Митрополит Онуфрий за списанието "Пастир и паство".

- Ваше Блаженство, съгласно Конститу­цията на Украйна, Църквата е отделена от държавата. Когато в началото на XX столетие болше­виките приели този закон, мнозина вярващи го възприели като сериозна религиозна катастрофа. Обаче, както станало ясно съвсем скоро, болшевиките отделили Църквата от държавата само, за да се заемат с Нейното разрушаване. После, в началото на 90-те, ситуацията се променила: комунистите слезли от историческата арена, а за Църквата настанало време на възраждане. И тук законът за отделяне на Църквата от държавата изиграл, в известна степен, своята положител­на роля - Църквата смогнала почти без дав­ление от страна на властите да се развива в нужната посока. А ето сега, когато властта се опитва да повлияе на решаването на църковните въпроси, как Вие бихте прокоментирали случващото се? Може ли правителството да допринесе за създаването на Единна Помест­на Църква? И как трябва вярващият чо­век да реагира на всичко това?

– Законът за отделяне на Църквата от държавата е плод на революционните преобразува­ния, които станали в началото на XX столетие.

Болшевиките отделили Църквата от ­държавата, за да покажат, че страната е приела нов, атеистичен път на развитие. Също така този закон бил необходим на съветската власт, за да й развърже ръцете в борбата против Църквата, крайната цел на която е Нейното пълно унищожение. И тази борба преминала под лозунга: „Църквата е враг на държавата”.

Обаче Господ, обръщащ всичко към добро за Своите верни, устроил така, че отделянето на Църквата от държавата послужило като нов сти­мул за Нейното мощно развитие. И ние смире­но благодарим на Господа за тази милост към нас, недостойните чада на Неговата света Църква.

Сега някои политици се опитват да съз­дадат единна поместна църква в Украйна. Тази Църква понякога наричат Православна, а понякога просто – „поместна църква”.

За политиците е все едно, те не схващат особено това, пък не се опитват да го схванат. Трагедията от такива старания се заключава в две неща: първо, политиците по своята природа не са способни да лекуват духовните разколи, те по своята природа могат само да разделят хората. Само свещенослужителите, с помощта на молит­вата, смирението и Божествената любов са способни да обединяват хората с различни темпераменти, характери, светогледи в едно обще­ство, което се нарича Църква Христова; второ, държавата, за съжаление, поддържа курса, приет след революцията, т.е. кур­са, отдалечаващ човека от Бога.

Някой може да възрази и да каже, че у нас политиците са вярващи: те се молят и ходят в храмовете. Не споря, това действително е така Но има сили, които заставят нашите вярващи политици да приемат закони, допринасящи за развитието и узаконяването на греха. Ако пък политиците узаконяват беззаконието, въпреки че ярват в Бога и ходят на църква, те вървят против Христа. Те отклоняват себе си и хората, които ги слушат, от Бога. Та­кива политици искат и Църквата да вкарат в ритъма на своя живот. Те искат да създадат единнна поместна православна църква, която би им се отдала ин асочвала хората, вървящи към Бога по пътя, по който, за голямо съжале­ние, са тръгнали те самите.

Ние обичаме своите политици и ги уважаваме, но не можем да ги последваме. Иначе ние бихме престанали да бъдем Църква, ще се превърнем в по­литическа организацияи дните на нашето битие ще бъдат преброени от Бога.

На въпроса: как ние, вярващите, трябва да ре­агираме на опитите за създаване на Единна По­местна Православна Църква, ще отговоря с такива думи: този, който вярва в Бога, но е зациклил в желанието си да получи Поместна Църква, не поверява себе си на Бога, а живее според своя разум. При такова отношение ние скоро ще стигнем до това, че всяка политическа сила ще поиска да има своя поместна църква, която във всичко би се подчинявала на тази партия и би заставляла Бога да изпълнява нейните политически желания.

С други думи, хора, вярващи в Бога, но не поверяващи себе си на Бога, искат да подчинят Бога на себе си и мислят, че това може да направят чрез създаване на Единна Поместна Църква.

Но ако човек не само вярва в Бога, но и поверява, подчинява себе си на Бога, тогава той търси волята Божия, той помни, че всички хора – това са деца Божии. Той иска да живее с всички в света и да намери в своя живот Христос, Който е и нашият живот, красотата на нашия живот и смисълът му. Такива хора не търсят Поместната Църква, те всеки ден съзиж­дат и украсяват своя вътрешен храм на душата.

Живейте благочестиво, трудете се над това да покорите себе си на Христос, да изпълнявате Неговите свети заповеди, които за нас са светлина, път, водещ към вечния живот. На този път вие ще намерите своята лична автоке­фалия, т.е. свободата от греха. А, може би, вие ще срещнете и Поместната Църква, но тя ще бъде съвсем неприличаща на тази, която се опитват да изградят политиците. Тя ще бъде изпълнена с любов, мир и радост в Господа. Тя ще бъде не политическа Църква, а Църква Христова, Църква, над която никога портите адови няма да надд­леят.

– Ако Томосът за признаване на разколниците от Вселенския патриарх все пак бъде предоставен, как ние трябвада реагираме на тази новина и да строим своите отношения с тези религиозни организации?

– Ако Томосът за признаването на разколниците от Константинопол­ския Патриарх бъде предо­ставен, той ще породи нови разколи, по-мащабни и по-дълбоки. Тези разколи ще засегнат не само нашата Украйна – те ще засегнат цялата световна Православна Църква.

Ще обясня накратко защо ще се случи така.

Първо, съгласно православните канони, дълбокоуважаемата от нас Константинополска Църква няма право да дава автокефалия на Църквата, която днес не влиза в нейната юрис­дикция. Титулът „Майка-Църква”, с който днес много често оперира, не й дава канони­ческо право да нахлува в духовния живот на „Църквата-дъщеря”, която отдавна се е отде­лила от „Майката” и де факто води свой са­мостоятелен духовен живот.

А ако отчетем този факт, че „Църквата-Майка” сама страда от най-дълбок собствен разкол, вследствие на който Православната Ви­зантийска империя се е превърнала в страна, където сега изповядват исляма, ще бъде уместно да припомним думите от светото Евангелие: „Лекарю, изцери се сам!” (Лк. 4, 23)».

Ако пък лекарят, който, за съжаление, сам е сериозно болен и затова нямащ право да лекува другите, все пак дръзне да действа, тогава от това ще се роди само голямо беззаконие във вид на общосветовен разкол на православието.

За това как да се отнасяме към религиозните ор­ганизации, които ще се родят от беззаконието, ще отговоря с думите на псалмопевеца Давид: „Да не протягат праведниците ръце към беззаконието” (Пс. 124:3).

– В Свещеното Писание е казано, че „вся­ка власт е от Бога”. Как трябва да разбираме тези думи? Например, ако властта е от Бога, трябва ли християнинът напълно да се подчи­нява на тази власт? Ако да, тогава в какви слу­чаи? А ако властта е такава, каквато беше преди 50 години, как тогава трябва да я възприемаме? И въобще, в какви именно случаи християнинът може и е длъжен да не изпълнява заповедите на властимащите?

– Действително, всяка власт е от Бога. Но Бог дава власт в ръцете ни не заради нашия произвол, не за да правим това, което искаме, а за да изпълняваме това, което иска Бог. Така че самите ние да живеем според запо­ведите на Божествената любов и да учим да живеят така и нашите подчинени.

За съжаление, когато получаваме власт, всичко това често се забравя. Властта ни заслепява и ето вече ни се струва, че всичко ни е позволено.

Не трябва да мислим така. С голямата власт ни се възлага и голяма отговорност. За това как носим своя Кръст на властта, ние ще дължим отговор пред Господа.

От друга страна, ако властта започва да изпада в са­моуправство, ние не трябва заради това да я прези­раме или ненавиждаме, ние трябва да се молим за властта. Ние трябва да молим Господа да даде на нашите ръководители благодатта на Светия Дух, която ще им помогне достойно да носят своя Кръст. А на въпроса как да се отнасяме към властта, ако тя прави нещо не така, както би ни се искало, е отговорил Сам Спасителят: „Отдавайте кесаревото кесарю, а Божието – Богу” (Мат. 22:21). То ест, отдавайте на властта всичко земно: данъци, труд, търпение, уважение, но сърцата си отдавайте на Бога.

– В случай на обръщане към енорийските све­щеници с молба да опеят или причас­тят хора, които са били кръстени в църква на „Киевската патриаршия”, как пра­вилно ще бъде да се отговори на тази молба? Може би, логично е нашите све­щеници да носят отговорност само за тези лица, които те непосредственно обгрижват и които се намират в зоната на тяхната не­посредствена духовна опека?

– Относно въпроса за опело на тези, които са били „кръстени” от разколници, отговорът е ясен: който е кръстен в каноничната Църква – той е засвидетелствал своето желание да бъде и опят в тази Църква. А ако някой е „кръстен” в разкола, с това той самият е изразил желание там и да го изпратят в последния му път. Ние не опяваме разколници, защото не искаме да нарушаваме свободата на техния избор.

Но в живота всеки отделен случай има свой подтекст. И преди да откаже на просе­щия, каноничният свещеник трябва по­дробно да изясни всички обстоятелства, защо починалият е избрал другата вяра. Ако в същото време свещеникът намери аргументи, кои­то се отнасят до немощ на човека, а не до негового фанатично упорство, той е в правото си с благословението на архиерея да прояви икономия, т. е. да направи отстъпка.

– Мнозина се безпокоят за по-нататъшната участ на каноничното православие в Украйна. Какво трябва повече да ни безпокои в това време – участта на Църквата или участта на нашите души и изпо­вядването на лична вярност към Христа?

– Действително, нашата Украинска Право­славна Църква преживява сложно време. Но за наша утеха, бих искал да напомня, че за земната Църква няма лесни времена. Даже когато наоколо е спокойно, когато ни хвалят, – за Църквата това все едно е сложно време. И тази сложност се заключава в това, че похвалите и благоденствие ни довеждат до зимен сън и безхаберие, а чрез тях водят до духовна деградация и упадък. Затова и във времена на благополучие е необходимо да се борим със себе си и да се принуждаваме да бодърстваме, за да не изпаднем в духовна разслабленост.

Ние сме задължени да се заставяме постоянно да се мо­лим и да се каем за своето недостойнство. И смирено да благодарим на Господа за това, че Той не отвръща от нас Своя Божествен Лик, но постоянно ни обгръща със Своите милости и щедрости, от които ние сме способни да видим само малка и незначителна част, а останалото не виждаме и не разбираме.

Обаче ние трябва да знаем и това, че нашата ду­ховна слепота и нашето невежество не ни освобож­дават от задължението да бъдем благодарни на своя Творец. Ние трябва силно да се смиряваме и да си казваме: „Днес, по Божия милост, ти лежиш на мекия пух на земното благопо­лучие и слушаш звуците на човешките похвали. Не смятай, че това е справедливо и не мисли, че ти си достоен за всичко това. Иначе ще ста­неш светотатец, присвояващ си това, което принадлежи на Бога. И тогава ще споделиш горчивата участ на този, който някога въстанал против Бога и бил низвергнат от Небесните селения”.

Който прави така, ще има мир и ра­дост в душата си. И той няма да отпадне от Истинската Църква Христова, която ще бъде на земята до свършека на света.

– Ваше Блаженство, днес нашата Цър­ква заедно с народа преживява слож­но време. Какво бихте искали на първо място да пожелаете на нашето паство за благословение и назидание?

– Дръжте се за тази Църква, която свято пази чистотата и неповредеността на православната вяра, а във всичко останало „възложи на Госпо­да грижите си, и Той ще те подкрепи” (Пс. 54:23). Живейте според Божиите заповеди и внимавайте над своите стъпки, те да бъдат насочени според думите на Господа, и всички хора поверете в Божиите ръце. Той е силен да изправи чо­вешките стъпки.

Превод: Иконом Йоан Карамихалев