„Неземната” земя на Кападокия

Чела съм, слушала съм за това място със странните му скални образования, подземни градове и издълбани в скалите църкви и монашески обители. Отдавна искам да отида там и да се потопя в многото пластове история, наслоени там, но това, което видях с телесните си очите и почувствах с очите на душата си, надмина и най-смелите ми очаквания. То няма как да се разкаже. Няма как да се опише, освен с думите на св. ап. Филип „Дойди и виж!” (Йоан. 1:46).

След часове пътуване от Белек, Анталия, през каменистия Анадол и набраздените от ливански кедри склонове на планината Торус, пристигаме Невшехир – административния център на едноименния вилает в Кападокия, някогашния град Ниса, епархийската катедра на св. Григорий Нисийски. Тук се настанихме да спим и от тук предприемахме нашите всекидневни пътешествия към различни точки на областта Кападокия и нейните забележителности и към отминали времена на разцвет и периоди на изпитания за християнството от апостолски времена, та почти до наши дни.

Днес свидетелство за това са стотици, повече или по-малко добре запазени пещерни църкви, отшелнически килии и цели манастирски комплекси, и едни от най-ценните образци на православното християнско изкуство от различни периоди.

Когато чуеш: крепост, катедрала, църква, манастир, къща, град… - имаш определена представа как изглежда това. Разбира се, с известни архитектурни специфики за различните райони и времена. Но няма как да си представиш еквивалентите им в Кападокия. Отвън груби, скалните масиви са просечени с по-големи и по-малки отвори, отвътре изненадват с впечатляващите многоетажни жилищни сгради, цели крепости и градове, разположени на много нива и свързани със сложна система от тунели жилищни помещения, складове за храни, помещения за добитъка, църкви… всичко необходимо за няколко месеца живот под земята по време на опасност.

Изграждани още от предхристиянския период от местите жители на тези места, още от апостолско време тези скални образования стават обиталища и на Христовите последователи, които векове наред дълбаят в меките вулканични скали монашески килии и цели манастирски комплекси, по-малки и по-големи църкви, монашески трапезарии, сервизни помещения, впечатляващи със своята сложна самобитна архитектура и вътрешно устройство.

Влизаш през малкия правоъгълен отвор, служещ за вход и пред очите ти се разкрива храм, досущ като онези, с които сме свикнали, повтарящ „дословно” някой от установените модели на византийското храмостроителство: базилика, кръстокуполен или дори трикорабен, с три отделни престоли, с купол, арки, колонади с изящни капители, балкони… само че не изградени от тухли, камък и дърво, а изсечени вътре в скалите и без прозорци! Тук всичко е от камък. От същата онази скала, която услужливо е скътала в пазвата си християнските обители от враждебни очи, посегателства и светска суета.

Не по-малко изумителни са стенописите в тези църкви, свидетелстващи за различни периоди, стилове и традиции в иконографията, с плътни, наситени и живи цветове, все още запазили своята свежест. До днес по тези места са запазени изключително ценни образци на църковната живопис от първите векове на християнството, византийската живопис от IХ-ХI век - в по-голямата си част добре съхранени, на места реставрирани, а на други - полуразрушени.

Впечатляващи са и изображенията от иконоборческия период (VIII – средата на IX век) – наивистични стилизации на флорални и зооморфни мотиви, изрисувани с червеникавокафяво върху светлата „пастелна” основа на скалите. Видно място в изображенията от иконоборческия период заема кръстът, като символ на победата на християнството над езичеството. С разнообразни форми и украса, на места в средата на кръста е изобразена благославяща десница, но едва след иконоборческия период, през X век, към него се появяват и образите на император Константин и майка му Елена...

В изсечените в скалата помещения ясно се различават манастирските магерници, с опушени стени и издълбани в скалата огнища; манастирските трапезарии във вида, в който сме свикнали да ги виждаме - с дълги каменни маси и пейки от двете им страни, с оформено с абсида място за хранене на старейшината на общността, само че тук всичко това е издълбано в меката скала; монашеските килии – неголеми, с едно или две помещения, накацали на няколко нива в скалата, с малки ниши в стените, вероятно за икони, кандило, книги...

На места откриваме цели манастирски комплекси, разположени на няколко нива, с помещения свързани с тесни тунели и вътрешни или външни стълби, изсечени в скалата.

За повечето църкви се е загубила паметта на кой светец или събитие са посветени, а са известни с наименованията, които местните хора са им дали, обикновено водени по някой елемент от стенописите: „Църквата на змиите”, „Църквата на ябълката”, „Църквата на сандалите”…

И като гледам при входа на комплекса в долината Пашабаг (Paşabağı Vadisi), известна като Долината на св. Симеон или Долината на монасите, високите каменни пирамиди и колони с причудливи форми, в които незнайни отшелници са издълбали високо над земята своите малки килии, някак по-понятно ми става понятието „стълпник”. Впрочем, изглежда именно тук, в една килия, изсечена високо в скалата, е започнал своя подвиг св. Симеон Стълпник – основоположникът на стълпничеството в християнската аскетика. Според някои източници св. Симеон сам изградил от камък своя „стълб”, в който се подвизавал, според други – това било естествено природно образувание.

Гледам долината, с нейните скални комини, кули, стълбове… с причудливи „шапки” и си мисля, че наличието на този природен феномен, спиращ дъха със странните си причудливи форми, и многовековния обичай на местните да дълбаят жилища в тях, някак естествено предполага такъв нов за християнското подвижничество подвиг. Мисля си, че изграждането на високи кули от камък би имало смисъл само при желание за стълпнически подвиг и липсата на подобни естествени природни форми.

Във вътрешността на триглавата скална гъба, в която се е подвизавал св. преподобни Симеон Стълпник (1 септември; трябва да се различава от св. Симеон Стълпник Дивногорец), помещенията са изсечени на няколко нива, като най-горе, на метри от земята, е килията на преподобния, където той се е подвизавал много години.

Тук, в монашеските поселения от изсечени в скалите малки килии, са намерили убежище от гоненията и от суетата на света дивни подвижници. Днес същата тази суета, в лицето на находчиви местни търговци и тълпи туристи с фотоапарати, е заляла монашеските обители, но дори тя не е в състояние да заличи усещането за нещо дивно, неизказано, усещането за намолено, пропито с благодат място.

Тук нямаш нужда от въображение, за да си представиш как са живели и са се подвизавали древните монаси пустинници, нужно е само да се поразходиш из разклоненията на долината, да поседнеш в някоя от техните многобройни килии, да погледнеш през малкото отверстие в скалата, служещо за прозорец и източник на светлина… Нужно е само да замълчиш, за да чуеш безконечно звучащото име Христово: „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилвай ме!”

Следва