ПРАВОСЛАВИЕТО И БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК

Версия за печат

Ради преобширността, обозначена в краткото заглавие, предупреждавам, че ни най-малко възнамерявам изчерпателност, а само ще нахвърля оскъдни мисли, които буди то у мен.

Носителите на родната словоизказност сме в неизплатен огромен дълг спрямо извършеното от православното духовенство в попрището буквено, чиято непреходност започват я самсите Кирил и Методий, които папа Иоан Павел Втори, полякът поет с мирско име Карол Войтила,  ще провъзвиси небесни покровители на християнска Европа. Двамата бъдещи светци в средата на девети век превеждат от гръцки не какво да е, а Изборно Евангелие и тъй поставят якото начало на боговдъхновения и благодатен, несекващ православен принос в съдбините на отечествената езиковост, облагодетелстваща всички наши сънародници, включая иноверци, безбожници, противобожници, защото щедро, несекващо и осезаемо развива отечествения език преводом или с лични творчества. Православният крепител на всебългарщината е доказал своята хилядолетна устойчивост, непоклатимост и успешност. Друг въпрос е ние, пряко облагодетелстваните сегашняци дали ги ценим, знайно, че неблагодарносттта не е добродетел. Защо, защо, Божке мили, ни един единствен човек не пожелава да обозре, изтъкне какво е дало в протежение на векове  Православието на говора ни мил, по-точно на високословието, да посвети живота свой на православния дял в изказността ни ? По/д каква причина избягваме бетер дяволът тамян, тая прекрасна сгода? Щом никой не ни я забранява, защо я не щем? Православните словотворци създават не какви да е думи, а предназначени за общуване с Бог Отец, Син и Свети Дух. Ето няколко изсред хилядите: богосиновство, мощи, богопоклонение, предвъзвестявам, благочестивец. Да, велико и решаващо е православното участие в изграждането, развитието, утвърждаването, разпространението и уякчаването на  всебългарщината, но трябва да не забравяме, че това  става именно чрез високословието, сиреч подкрепя изключително духовността. Слова от порядъка на чиния, мръсница, котел и те обогатяват родната ни реч омайна, сладка, обаче стоят далеч от възвишеността, мисловно-чувствителна, изказова. Православието е допринесло и допринася в прекрасна степен за одухотворяването, и то христолюбиво,  на българите, Хилядолетна и неотменима присъщност на онова, което наричам езикова православност, е нейната образцова чистота, и то не само в думите, защото произтича от извисяваща нравственост, богоугодна.

По западноевропейски държави никнели езикови академии, граматики, речници, в поробена България единствено родно учреждение тогава е Православната църква (още няма читалища) и каквото върши за словесното ни оцеляване и напредък, е действително безценно. Ала то не битува с необходимата значимост днес в общественото съзнание. Вината е изцяло наша, защото не изтъкваме посредством образованието и осведомителните средства огромната православна заслуга в попрището езиково. Туй пренебрежение, уви, не засяга само православното важнейшо дело, а е част от много по-обхватна мърлящина: книжовността ни започва с прехвърлячество, а къде история на българското преводачество, речник на българските преводачи, съвсем лесно осъществими, ако бъдат разпределени по езици. Обаче Институтът за български (?) език, университетски катедри, Преводачески съюз си трайкат = безмълвничат като бълха из гащи, та в отношението ни към нашата книжевност зее грамадна и разобличаваща ни празнина, отдавна чакаща да възмогнем явната си мързелащина = мърлящина и да я запълним, дето е рекъл оня от умрял писмо. Къде го – презаслужен -  Паметник на българския език? Как тъй особи, допринесли за милия ни говор несъпоставимо по-малко от Православието, сме почели с нарочни, трайни знаци, а него съвсем не, даже през ум не ни минава такова деяние?

Кога най-после дойде прословутият втор акъл, дето ни осенява късно, и подхванем задълбочен обзор на онова много, направено в полза на езика нам насущний от Православието, ще бъдем яко изненадани от неговото количество, качество. Та въпросът е: кога, кога ще настане туй велико откритие? Още: какво чакаме, не го започваме? Искаме тая работа да я свърши някой друг вместо нас ли? Че кой? Защо и той стои ръце скръстил? Тюхкаме се ради ниското национално себечувствие, ала то не е мързелашка величина, тъкмо напротив, неотменим плод на собствени усилия, тоест целенасочен градивен труд. Щом не го полагаме, значи действаме както е рекъл оня: не е важно, че съм беден, важното е, че не работя. И ни е добря, чак хубея.