С ОБИЧ

Версия за печат

Учителката в детската градина беше като майка на всички деца. Тя се грижеше за тях. Искаше те да са здрави и весели. Устроиваше им весели игри, водеше ги на разходка, учеше ги да рисуват, да пеят, да казват стихотворения.

Най-много искаше те да са добри. Разказваше им приказки за послушното зайче, за кротката сърничка, за славеят, който пее най-хубаво, защото има добро сърце...

Но и децата я обичаха. Те се стараеха да не я тревожат. Тя им се радваше,когато си играят, без да викат високо и да спорят. Един ден седна на стола и ги гледаше. Малкият Мони се зачуди защо е замислена и я попита:

- Госпожо, да не Ви е лошо?

- Не, Мони, само съм малко уморена – отговори тя и го погали по  главичката, трогната от вниманието му към нея.

А той веднага отиде при другарчетата си и им каза тихо да си играят, за да си почине добрата им учителка.

Но имаше палави деца, които понякога не се държаха възпитано. Например веднъж, когато тя говореше на децата, Васил не стоеше мирен. Буташе другарчето си, смееше се. Тя му направи забележка, но той не се поправи.

Тогава Михаил стана, отиде при него и му каза:

- Васко, не тревожи нашата добра учителка.

Васил се засрами и стана мирен. А учителката много се зарадва, че децата я жалят. Още повече се зарадва, когато Васил отиде при нея, извини се и обеща, че никога вече няма да я треважи.

По-голям подарък от този тя не искаше. Но много се радваше, когато й поднесат цветя. Обичаше кокичетата, защото искаше децата да са като тях с чисти сърчица.

Васил веднъж й поднесе едно кокиче. Тя дълго му се радва, после го помириса и каза:

- Колко сладко ухае, защото ми е поднесено с обич!