ЗА ЦЪРКОВНОПЕВЧЕСКОТО ТВОРЧЕСТВО НА ПЕТЪР ДИНЕВ

Версия за печат

Ка­то не пра­ви раз­ли­ка меж­ду на­ци­и­те, хрис­ти­ян­с­т­во­то до­пус­ка цър­ков­но­то пе­е­не да при­те­жа­ва свой на­ци­о­на­лен об­лик, но без с то­ва да се на­ру­ша­ват ус­та­но­ве­ни­те ка­но­ни. Та­ка мно­го пес­нот­вор­ци и пес­но­пис­ци през хрис­ти­ян­с­ки­те ве­ко­ве са внес­ли сво­я­та леп­та в об­ща­та му­зи­кал­на сък­ро­вищ­ни­ца на Пра­вос­лав­на­та цър­к­ва. Със своя це­нен при­нос дос­той­но мяс­то сред ра­де­те­ли­те на бъл­гар­с­ко­то цър­ков­но­пев­чес­ко де­ло за­е­ма мно­го­зас­лу­жи­ли­ят му­зи­ко­вед, ком­по­зи­тор, пе­да­гог и ди­ри­гент Пе­тър Ди­нев (1889-1980).

На­ред със сво­и­те свет­с­ки твор­би – хо­ро­ви, со­ло­ви и ин­с­т­ру­мен­тал­ни, ко­и­то по­лу­чи­ха ви­со­ка оцен­ка от му­зи­кал­на­та об­щес­т­ве­ност – П. Ди­нев сис­тем­но ра­бо­ти през це­лия си дъл­го­ле­тен жи­вот за из­ди­га­не ни­во­то на бъл­гар­с­ко­то цър­ков­но­пев­чес­ко де­ло и съз­да­ва­не на бъл­гар­с­ка цър­ков­на хо­ро­ва тра­ди­ция.

Още ка­то уче­ник в Ца­риг­рад­с­ка­та се­ми­на­рия П. Ди­нев раз­к­ри­ва сво­и­те му­зи­кал­ни да­ро­ва­ния, пра­вей­ки до­ри пър­ви ком­по­зи­тор­с­ки опи­ти. По вре­ме на един го­ди­шен акт в се­ми­на­ри­я­та (29.06.1909 г.) би­ла из­пъл­не­на не­го­ва­та му­зи­кал­на по­е­ма “Де­мон” по текст на П. К. Яво­ров за со­лис­ти, хор и ор­кес­тър, ко­я­то нап­ра­ви­ла го­ля­мо впе­чат­ле­ние на гос­ти­те во гла­ве с ек­зарх Йо­сиф. След кон­цер­та би­ло обя­ве­но ре­ше­ни­е­то на ек­зар­ха да из­п­ра­ти мла­дия и обе­ща­ващ ком­по­зи­тор в Ру­сия, за да по­лу­чи вис­ше му­зи­кал­но об­ра­зо­ва­ние. П. Ди­нев с тре­пет очак­вал сво­е­то за­вър­ш­ва­не на се­ми­на­ри­я­та през 1911 г. Пре­ди да за­ми­не ка­то ек­зар­хийс­ки сти­пен­ди­ант в Пе­тер­бур­г­с­ка­та кон­сер­ва­то­рия, той бил из­ви­кан от ек­зарх Йо­сиф, кой­то бла­гос­ло­вил щас­т­ли­вия мла­деж и му ка­зал: “Доб­ре, пра­щам те в Ру­сия – там, къ­де­то ти си из­б­рал да след­ваш по му­зи­ка, но обе­щай ми, че ще ра­бо­тиш в об­ласт­та на ду­хов­на­та му­зи­ка. Да­вам ти за­вет: да из­пъл­ниш своя дълг към Бъл­гар­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва, ка­то съ­чи­ниш Бо­жес­т­ве­на Ли­тур­гия вър­ху цър­ков­но-из­точ­ни на­пе­ви и прис­по­со­биш на­ше­то пе­ние към но­ви­те хар­м­нич­ни фор­ми”.

Го­ди­ни след та­зи въл­ну­ва­ща сре­ща П. Ди­нев пи­ше: “Бла­го­да­ря на Все­виш­ния Гос­под, че ми да­де здра­ве и си­ли да из­пъл­ня за­ве­та на не­заб­ра­ви­мия ми бла­го­де­тел бла­же­но­по­чив­шия ек­зарх Йо­сиф І. […] Прек­ла­ням се пред свет­ла­та и ве­ли­ка обе­ди­ня­ва­ща це­ло­куп­но­то бъл­гар­с­ко пле­ме лич­ност на Не­го­во Бла­жен­с­т­во!” Те­зи ду­ми са на­пи­са­ни след зав­ръ­ща­не­то на ком­по­зи­то­ра от Ру­сия в Бъл­га­рия и из­да­ва­не на “Ли­тур­гия на св. Йо­ан За­то­уст в из­то­чен тон вър­ху из­точ­но-цър­ков­ни на­пе­ви за сме­сен че­ти­риг­ла­сен хор” (С., 1926). Стрeме­жи­те и же­ла­ни­я­та на ав­то­ра в то­ва про­из­ве­де­ние се ра­зиб­рат от пър­ви­те ре­до­ве на пред­го­во­ра: “Ми­съл­та за съз­да­ва­не на на­род­но-цър­ков­но ду­хов­но пе­ние, близ­ко до раз­би­ра­не­то на бъл­га­ри­на, не е но­ва. Към осъ­щес­т­вя­ва­не­то на та­зи идея се стре­мят всич­ки, ко­и­то ис­кат да до­ка­жат на ок­ръ­жа­ва­щи­те ни съ­сед­ни на­ро­ди, че ние не ще се пол­зу­ва­ме веч­но от чуж­до хар­мо­нич­но пе­ние, а ще си съз­да­дем свое. “ С та­къв въз­рож­ден­с­ки дух П. Ди­нев про­дъл­жа­ва сво­е­то твор­чес­т­во. След­ва ве­ли­ко­пос­тен кон­церт “На ре­ках Ва­ви­лон­с­ких” за че­ти­риг­ла­сен хор (1927). През 1929 г. из­ли­за от пе­чат “На­род­на Ли­тур­гия”, а през 1936 и 1974 г. – съ­от­вет­но вто­ро и тре­то до­пъл­не­но из­да­ние под заг­ла­вие “Об­що­дос­тъп­на на­род­на Ли­тур­гия на св. Йо­ан Зла­то­уст с мо­леб­но пе­е­не и па­ни­хи­да за два и три гла­са вър­ху цър­ков­но-из­точ­ни и др. на­пе­ви”. С те­зи из­да­ния се за­пъл­ни ед­на праз­ни­на, как­то пи­ше са­ми­ят ав­тор, и за­до­во­ли нуж­да­та от лес­ни за ус­во­я­ва­не цър­ков­ни пес­но­пе­ния, ко­и­то да бъ­дат дос­тъп­ни и за мал­ко под­гот­ве­ни в му­зи­кал­но от­но­ше­ние пев­ци. През 1933 г. из­ли­за “Сбор­ник от пес­ни и мо­лит­ви за пра­вос­лав­ни­те хрис­ти­ян­с­ки брат­с­т­ва и дру­жес­т­ва, кой­то съ­дър­жа, пре­ди всич­ко, ком­по­зи­ра­ни и об­ра­бо­те­ни от из­да­те­ля ду­хов­ни пес­ни (пред­наз­на­че­ни за из­пъл­не­ние из­вън хра­ма), как­то и ня­кои цър­ков­ни пес­но­пе­ния. По­доб­но из­да­ние, ве­че на Св. Си­нод, се пов­та­ря през 1947 г. Сбор­ни­кът съ­дър­жа двуг­лас­на ли­тур­гия и 50 под­б­ра­ни ре­ли­ги­оз­ни пес­ни.

Зас­лу­жа­ват осо­бе­но вни­ма­ние и пре­по­ръч­ва­не го­ля­ма част от пес­но­пе­ни­я­та, съ­дър­жа­щи се в един от най-доб­ри­те тру­до­ве – “Цър­ков­но - пев­чес­ки сбор­ник...” (С., 1941). Той се със­тои от три час­ти: ком­по­зи­ции за ед­но­ро­ден хор (ве­чер­ня и ут­ре­ня), ли­тур­гий­ни пес­но­пе­ния за ед­но­ро­ден хор и ли­тур­гий­ни пес­но­пе­ния за сме­сен хор. На­ред с пред­с­та­вя­не на твор­би­те ав­то­рът е вмък­нал на мес­та цен­ни ука­за­ния от­нос­но цър­ков­ния ус­тав (ред), не­об­хо­дим най-ве­че за ди­ри­ген­ти­те. Ед­ни от ста­на­ли­те лю­би­ми пес­но­пе­ния, ко­и­то се из­пъл­ня­ват ма­со­во не са­мо у нас, но и в чуж­би­на, са: “Ве­ли­ка ек­те­ния” (стр. 4), “Бла­гос­ло­ви, ду­ше моя, Гос­по­да” (стр. 10), “Раз­бой­ни­ка бла­го­ра­зум­на­го” със со­ло ба­ри­тон (стр. 26), “Дос­той­но есть” (стр. 37), “От­че наш” (стр. 38), “Все упо­ва­ние мое” (стр. 39), “Ми­лость ми­ра” № 6 (стр. 55) и др.

Под ве­що­то ръ­ко­вод­с­т­во на П. Ди­нев и нап­ра­ве­на­та от не­го ком­пе­тен­т­на об­ра­бот­ка на мно­го про­из­ве­де­ния от на­ши и рус­ки ав­то­ри бе със­та­вен и из­да­ден от Св. Си­нод “Сбор­ник цър­ков­ни пес­но­пе­ния за триг­ла­сен хор”, С., 1955 (на ко­ри­ца­та е от­пе­ча­та­на 1954 г.), кой­то бър­зо при­до­би го­ля­ма по­пу­ляр­ност и ста­на не­за­ме­ним за брат­с­т­ве­ни­те цър­ков­ни хо­ро­ве у нас, как­то и за ши­рок кръг пев­ци.

Към всич­ко то­ва тряб­ва да се спо­ме­нат и не­пуб­ли­ку­ва­ни­те до­се­га твор­би, съз­да­де­ни от П. Ди­нев през по-къс­ния пе­ри­од от не­го­во­то твор­чес­т­во. В но­то­те­ка­та на ста­рин­ния сто­ли­чен храм “Св. Ни­ко­лай Мир­ли­кийс­ки” се съх­ра­ня­ват 5 ори­ги­нал­ни пар­ти­ту­ри на цър­ков­ни пес­но­пе­ния, на­пи­са­ни през 1971 г. за жен­с­кия хор при цър­к­ва­та. При пос­лед­но­то из­да­ние на “На­род­на­та св. Ли­тур­гия” от 1974 г. са пуб­ли­ку­ва­ни ка­то при­ло­же­ние кон­цер­ти­те: “Да вос­к­рес­нет Бог”, “Ра­дуй­те­ся, лю­дие” и “Бо­го­ро­ди­це, Де­во чис­тая” (в ори­ги­нал­на­та пар­ти­ту­ра стои заг­ла­вие “Въз­х­ва­ла на Прес­ве­та Бо­го­ро­ди­ца”). Все още не са пуб­ли­ку­ва­ни ос­та­на­ли­те две пес­но­пе­ния: ве­ли­ко­пос­т­ния кон­церт “Гос­по­ди и Вла­ди­ко жи­во­та мо­е­го” (за че­ти­риг­ла­сен жен­с­ки хор със со­ло соп­ран) и “Хе­ру­вим­с­ка пе­сен” (G dur), ко­я­то има пос­ве­ще­ние от ав­то­ра: “Та­зи ком­по­зи­ция се пос­ве­ща­ва на прек­рас­ния дам­с­ки хор при сто­лич­ния храм “Св. Ни­ко­лай Мир­ли­кийс­ки Чудот­во­рец”, ръ­ко­во­ден от та­лан­т­ли­ва­та ди­ри­ген­т­ка г-ца Маг­да По­по­ва, за до­бър спо­мен от ком­по­зи­то­ра Пе­тър Ди­нев”. Спе­ци­ал­но за мъж­кия хор при ка­тед­рал­ния храм “Св. Не­де­ля” в Со­фия П. Ди­нев е на­пи­сал през 1956 г. пес­но­пе­ни­е­то “Ми­лость ми­ра” (G dur), чи­я­то пар­ти­ту­ра се па­зи в хра­ма. В но­то­те­ка­та на Со­фийс­кия све­ще­ни­чес­ки хор се на­ми­ра по­да­ре­на­та от ав­то­ра ръ­ко­пис­на пар­ти­ту­ра на пес­но­пе­ни­е­то “Все упо­ва­ние мое” за че­ти­риг­ла­сен ед­но­ро­ден хор и ду­ет. (Всъщ­ност са­мо ду­е­тът е пуб­ли­ку­ван в края на сбор­ни­ка от 1933 г.)

В пос­лед­но вре­ме имах въз­мож­ност да ра­бо­тя в биб­ли­о­те­ка­та на сто­лич­ния храм “Свв. Ки­рил и Ме­то­дий”, раз­би­ра се с раз­ре­ше­ни­е­то на пред­се­да­те­ля на цър­ков­но­то нас­то­я­тел­с­т­во про­то­йе­рей Алек­сан­дър Ге­ор­ги­ев. Как­то е из­вес­т­но, Пе­тър Ди­нев е бил ди­ри­гент на хо­ра при то­зи храм от 1922 до 1970 г. Тук гриж­ли­во се па­зят всич­ки цър­ков­но­пев­чес­ки пе­чат­ни сбор­ни­ци на ком­по­зи­то­ра. На­ми­рат се и ня­кои ръ­ко­пис­ни пар­ти­ту­ри и щи­мо­ве, из­пол­з­ва­ни от хо­ра. За моя го­ля­ма ра­дост, при пре­лис­т­ва­не­то на един от сбор­ни­ци­те, от­к­рих две не­пуб­ли­ку­ва­ни до­се­га пар­ти­ту­ри на Пе­тър Ди­нев: “Хе­ру­вим­с­ка пе­сен” за триг­ла­сен хор в D dur, на­пи­са­на преd1964 г. и “Ве­рую”, съ­що за триг­ла­сен хор в F dur. (пе­ча­тът на лис­та но­си 1962 г.). Осо­бе­но цен­но е нап­ра­ве­но­то от отец Алек­сан­дър от­к­ри­тие на две тет­рад­ки от 1955 г., из­пъл­не­ни с во­де­ни от П. Ди­нев бе­леж­ки,  от­нос­но бъ­де­щи не­го­ви му­зи­ко­вед­чес­ки пуб­ли­ка­ции. Пред­с­тои из­с­лед­ва­не на то­ва не­го­во но­во­от­к­ри­то твор­чес­т­во. 

Цър­ков­но­пев­чес­ки­те твор­би на П. Ди­нев са из­г­ра­де­ни по три на­чи­на. Пър­ви­ят от тях се свър­з­ва със съз­да­де­ни­те из­ця­ло но­ви ком­по­зи­ции, спаз­вай­ки за­ко­ни­те на за­пад­но­ев­ро­пейс­ка­та хар­мо­ния. По­ве­че­то от те­зи твор­би при­те­жа­ват хо­мо­фон­но­хар­мо­ни­чен стро­еж (напр. “Раз­бой­ни­ка бла­го­ра­зум­на­го”, “Ми­лость ми­ра” № 6 и др.). Ха­рак­тер­но за вто­рия на­чин е на­ли­чи­е­то в пес­но­пе­ни­я­та на ня­кои му­зи­кал­ни из­ре­че­ния (ко­ле­на) или близ­ки по ла­до­во от­но­ше­ние на­пе­ви от из­точ­но­то цър­ков­но пе­е­не. На та­зи ос­но­ва е съз­да­де­на по-го­ля­ма­та част от твор­чес­т­во­то на ком­по­зи­то­ра. В те­зи слу­чаи ме­ло­ди­и­те чес­то се дви­жат в ок­та­вов уни­сон или са­мо в уни­сон, прид­ру­же­ни с исон – ле­жащ тон, кой­то се ме­ни в за­ви­си­мост от глав­ни­те сте­пе­ни на ла­да. По­ня­ко­га ав­то­рът уд­во­я­ва ме­ло­ди­я­та от из­точ­ния на­пев в тер­ца или сек­с­та, ка­то на мес­та от­но­во се връ­ща към хо­мо­фон­но­хар­мо­нич­ния стро­еж. Напр. “Бла­гос­ло­ви, ду­ше моя, Гос­по­да”, “Дос­той­но есть” и др. Чрез тре­тия на­чин П. Ди­нев е имал доб­ро­то же­ла­ние да раз­п­рос­т­ра­ни це­ли пес­но­пе­ния от тра­ди­ци­я­та на из­точ­но­то цър­ков­но пе­е­не и ста­ро­бъл­гар­с­кия цър­ко­вен на­пев, но пов­ли­ян от ду­ха на сво­е­то вре­ме, е из­вър­шил хар­мо­ни­за­ция на чис­ти­те ма­ло­дии по за­па­ден об­ра­зец. Напр. “Ми­лость ми­ра” (№ 7) глас 5, “Дос­той­но есть”, глас 5 от Йо­ан Х. Ох­рид­с­ки и глас 7, “Ве­ли­ко сла­вос­ло­вие” глас 1, тро­па­ри и др.

И ако по­ве­че­то пес­но­пе­ния от пос­лед­на­та т. нар. тре­та гру­па не са при­до­би­ли го­ля­ма по­пу­ляр­ност, то П. Ди­нев ус­пя да нап­ра­ви дос­тъп­но из­точ­но­то цър­ков­но пе­е­не чрез друг един свой ко­ло­са­лен труд. По по­ръч­ка на Св. Си­нод той пре­ве­де око­ло 1300 пе­чат­ни стра­ни­ци из­точ­ни пес­но­пе­ния от ви­зан­тийс­ка нев­ме­на но­та­ция на съв­ре­мен­на за­пад­на. Най- нап­ред из­ля­зо­ха от пе­чат “Ду­хов­но­му­зи­кал­ни тво­би на св. Йо­ан Ку­ку­зел” (С., 1938) по пре­пи­си­те им, нап­ра­ве­ни през XVІІІ и XІX в. След то­ва Св. Си­нод из­да­де в от­дел­ни сбор­ни­ци пес­но­пе­ния поч­ти за це­лия бо­гос­лу­же­бен кръг: 1. Кра­тък ос­мог­лас­ник и бо­жес­т­ве­на Ли­тур­гия (С., 1947); 2. Об­ши­рен въз­к­рес­ник (С., 1949); 3. Три­од и пен­ти­кос­тар (С., 1951); 4. Прос­т­ран­ни па­па­ди­чес­ки пес­но­пе­ния от Ли­тур­ги­я­та (С., 1953); 5. Цър­ков­ни тре­би и сла­ви от три­о­да и пен­ти­кос­та­ра (С., 1957). Пос­лед­ни­ят шес­ти сбор­ник от та­зи по­ре­ди­ца “Сла­ви за всич­ки Гос­под­с­ки, Бо­го­ро­дич­ни и све­ти­тел­с­ки праз­ни­ци от го­диш­ния кръг” е бил пре­да­ден за пе­чат в Си­но­дал­но­то из­да­тел­с­т­во, но за съ­жа­ле­ние, ръ­ко­пи­сът все още не е на­ме­рен.

Ка­то от­ли­чен поз­на­вач на ви­зан­тийс­ка­та но­та­ция, П. Ди­нев не са­мо из­вър­ши ог­ром­на пре­во­да­чес­ка ра­бо­та, но ни ос­та­ви и цен­ни те­о­ре­тич­ни из­с­лед­ва­ния вър­ху из­точ­но­то цър­ков­но пе­е­не. Ед­на по-еле­мен­тар­на част от тях се съ­дър­жа в крат­кия ос­мог­лас­ник, а дру­га, по-за­дъл­бо­че­на – в Об­шир­ния въз­к­рес­ник. Плод на дъл­го­го­диш­ни уси­лия и из­с­лед­ва­ния е на­пи­са­ни­ят от П. Ди­нев фун­да­мен­та­лен труд “Ръ­ко­вод­с­т­во по съв­ре­мен­на ви­зан­тийс­ка нев­ме­на но­та­ция” (ДИ, С., 1964), кой­то му бе въз­ло­жен от Съ­ю­за на бъл­гар­с­ки­те ком­по­зи­то­ри. Чрез то­ва из­да­ние, под­не­се­но на съв­ре­ме­нен му­зи­ка­лен език и из­пъл­не­но с при­ме­ри, ко­и­то съ­пос­та­вят две­те но­та­ции, ин­те­рес­на­та ма­те­рия на ви­зан­тийс­ка­та нев­ма­ти­ка ста­на дос­то­я­ние как­то на на­уч­ни­те ра­бот­ни­ци, та­ка и на всич­ки же­ла­е­щи да ус­во­ят ней­но­то бо­гат­с­т­во.

Ка­то от­бе­ляз­ва 120-го­диш­ни­на­та от рож­де­ни­е­то на Пе­тър Ди­нев, бъл­гар­с­ка­та цър­ков­на и му­зи­кал­на об­щес­т­ве­ност из­ди­га ви­со­ко не­го­во­то име и из­ра­зя­ва без­к­рай­на приз­на­тел­ност и бла­го­дар­ност към чо­ве­ка-бо­гат­с­т­во (как­то го на­ри­ча ве­ли­ки­ят рус­ки пе­вец Ф. Ша­ля­пин) за го­ле­ми­те му твор­чес­ки пос­ти­же­ния, за мно­го­цен­ни­те му тру­до­ве и мно­го­по­лез­на дей­ност.