НЕОФИТ БОЗВЕЛИ – ВЕЛИК ВЪЗРОЖДЕНСКИ БУДИТЕЛ. 160 ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА МУ

Версия за печат

Не­о­фит Хи­лен­дар­с­ки Боз­вели е ед­на от най-свет­ли­те и яр­ки лич­нос­ти на на­ше­то Въз­раж­да­не. По вре­ме­то на въз­рож­де­не­ца и до 1870 г. бо­гос­лу­же­ни­е­то в бъл­гар­с­ки­те цър­к­ви се из­вър­ш­ва­ло на гръц­ки език, кой­то бил не­поз­нат за мес­т­но­то на­се­ле­ние, но бил на­ла­ган от Ца­риград­с­ка­та пат­ри­ар­шия.

По то­ва вре­ме, ос­вен от тур­с­ко­то иго, на­ши­ят на­род е стра­дал и от та­ка на­ре­че­но­то гръц­ко ду­хов­но иго. Ца­риг­рад­с­ка­та пат­ри­ар­шия во­де­ла скри­та бор­ба сре­щу бъл­гар­с­ко­то учи­ли­ще и бъл­гар­с­ка­та книж­ни­на, сре­щу бъл­гар­с­кия език и на­род­нос­т­ни­те ни тра­ди­ции. Гръц­ки­те вла­ди­ци в бъл­гар­с­ки­те епар­хии из­га­ря­ли цър­ков­нос­ла­вян­с­ки­те кни­ги, про­гон­ва­ли бъл­гар­с­ки­те учи­те­ли и све­ще­ни­ци и ги за­мес­т­ва­ли с гръц­ки.

Имен­но про­тив то­ва иго вли­за в бор­ба на­ши­ят ве­лик въз­рож­де­нец Не­о­фит Боз­ве­ли, кой­то в кни­га­та си “Ма­ти Бол­га­рия” раз­каз­ва за стра­да­ни­я­та на бъл­га­ри­те в оне­зи го­ди­ни. Спо­ред акад. Ми­ха­ил Ар­на­у­дов то­ва про­из­ве­де­ние на Боз­ве­ли е тре­то­то по зна­чи­мост за ран­но­то Бъл­гар­с­ко въз­раж­да­не след “Ис­то­рия сла­вя­но­бъл­гар­с­ка” на св. Паисий Хи­лен­дар­с­ки и “Жи­тие и стра­да­ние греш­на­го Соф­ро­ния” на св. Соф­ро­ний Вра­чан­с­ки. Спо­ред не­го та­зи кни­га ха­рак­те­ри­зи­ра най-доб­ре на­чен­ки­те на бъл­гар­с­ко­то на­ци­о­нал­но и кул­тур­но Въз­раж­да­не.

Бор­ба­та на Не­о­фит Боз­ве­ли за бъл­гар­щи­на­та, за Бъл­гар­с­ка­та цър­к­ва, за прос­ве­та и кул­тур­но въз­раж­да­не на бъл­гар­с­кия народ, ха­рак­те­ри­зи­ра не­го­ва­та упо­ри­та дей­ност, пре­ми­на­ва­ща през две за­то­че­ния в Све­та Го­ра, на ко­и­то е из­п­ра­тен от Ца­риг­рад­с­ка­та пат­ри­ар­шия, и за­вър­ш­ва нак­рая с не­го­ва­та смърт при мно­го теж­ки ус­ловия в Хи­лен­дар­с­кия ма­нас­тир на 4 юни 1848 г. (пре­ди 160 г.).

Та­зи бор­ба на въз­рож­де­не­ца не е нап­раз­на, а съ­буж­да у бъл­гар­с­кия на­род иде­я­та за ос­то­я­ва­не на сво­я­та прос­ве­та, кул­ту­ра и цър­ков­на не­за­ви­си­мост.

Не­о­фит Боз­ве­ли е ро­ден през 1785 г. в Ко­тел. През 1803 г. той за­ми­на­ва за Хи­лен­дар­с­кия ма­нас­тир на Све­та Го­ра, къ­де­то през 1810 г. при­е­ма мо­на­шес­ко пос­т­ри­же­ние. Там по­лу­ча­ва со­лид­но за вре­ме­то си об­ра­зо­ва­ние и как­то сам пи­ше, ми­на­ва за “учен” ка­лу­гер. През 1813 г. Не­о­фит Боз­ве­ли прис­ти­га ка­то так­си­ди­от в Сви­щов, по то­ва вре­ме един от най-го­ле­ми­те гра­до­ве в на­ши­те зе­ми. Там той стои бли­зо 20 го­ди­ни и се за­ни­ма­ва из­ця­ло с про­по­вед­ни­чес­ка, учи­тел­с­ка и кни­жов­на дей­ност и за­ед­но с дас­ка­ла Ема­ну­ил Вас­ки­до­вич по­ла­гат го­ле­ми гри­жи за учеб­но­то де­ло в Сви­щов и го из­ди­гат ка­то прос­ве­тен цен­тър.

През 1835 г. Не­о­фит Боз­ве­ли от­пе­чат­ва в Кра­гу­е­вац (Сър­бия) учеб­ни­ка “Сла­ве­но­бол­гар­с­кое де­те­вод­с­т­во за мал­ки­те де­ца”, кой­то за раз­ли­ка от то­га­ваш­ни­те бук­ва­ри, ка­то нап­ри­мер “Риб­ния бук­вар” на П. Бе­рон, се със­тои от шест раз­лич­ни учеб­ни кни­ги.

За Не­о­фит Боз­ве­ли лю­бов­та към Оте­чес­т­во­то е най-вис­ше­то чув­с­т­во у чо­ве­ка, “ве­лик наш долг”. С въп­лъ­ща­ва­не­то на не­го­ви­те пе­да­го­ги­чес­ки идеи в учеб­ни по­ма­га­ла и с пре­по­да­ва­тел­с­ка­та си дей­ност той има го­ля­ма зас­лу­га към на­ци­о­нал­на­та прос­вета през 20-те и 30-те го­ди­ни на ХIХ век. По-къс­но Неофит Боз­ве­ли се включ­ва ка­то иде­о­лог и ор­га­ни­за­тор на бъл­гар­с­ко­то цър­ков­но дви­же­ние за са­мос­то­я­тел­на Бъл­гар­с­ка цър­к­ва.

След от­пе­чат­ва­не­то на сво­и­те кни­ги в Кра­гу­е­вац, Не­о­фит Боз­ве­ли се зав­ръ­ща и пре­кар­ва три го­ди­ни в се­ли­ща и ма­нас­ти­ри из Тър­нов­с­ка­та епар­хия, къ­де­то се про­ти­во­пос­та­вя на гръц­ко­то ду­хо­вен­с­т­во. По то­ва вре­ме в та­зи го­ля­ма епар­хия на­ро­дът зас­та­ва про­тив но­во­наз­на­че­ния гръц­ки мит­ро­по­лит Па­на­рет. В ли­це­то на Не­о­фит Боз­ве­ли бъл­га­ри­те виж­дат пла­ме­нен во­дач с го­ля­ма енер­гия, кой­то мо­же да ог­ла­ви бор­ба­та за не­за­ви­си­ма Бъл­гар­с­ка цър­к­ва.

През 1839 г. Не­о­фит Боз­ве­ли прис­ти­га в Ца­риг­рад. Той се нас­та­ня­ва при бъл­гар­с­ки­те ши­ва­чи в зда­ни­е­то “Хам­ба­ра” и под­дър­жа връз­ки с бли­зо три­де­сет­хи­ляд­на­та бъл­гар­с­ка ко­ло­ния в Ца­риг­рад. Тук той про­по­вяд­ва и в спе­ци­ал­на стая на Хам­ба­ра за­поч­ва да из­вър­ш­ва бо­гос­лу­же­ние на род­ния си език.

На­род­но­то же­ла­ние е Не­о­фит Боз­ве­ли да бъ­де наз­на­чен за Тър­нов­с­ки мит­ро­по­лит. Ца­риг­рад­с­ка­та пат­ри­ар­шия му от­каз­ва и из­п­ра­ща в Тър­но­во гръка Не­о­фит Ви­зан­ти­ос, кой­то е пла­тил на Пат­ри­ар­ши­я­та за наз­на­че­ни­е­то, а Не­о­фит Боз­ве­ли е пос­та­вен за не­гов про­то­син­гел и за­ми­на­ва в Ляс­ков­с­кия ма­нас­тир.

Нак­ле­ве­тен пред Пат­ри­ар­ши­я­та и без нуж­но­то раз­ре­ше­ние на Ви­со­ка­та пор­та, Боз­ве­ли е от­в­ле­чен през март 1841 г. от ма­нас­ти­ра и е за­то­чен на Све­та Го­ра. По-къс­но той ус­пя­ва тай­но да из­бя­га и прис­ти­га в Ца­риг­рад в края на ав­густ 1844 г. Още през сеп­тем­в­ри съ­ща­та го­ди­на Не­о­фит Боз­ве­ли от­п­ра­вя до Ви­со­ка­та пор­та об­ши­рен ме­мо­ран­дум, кой­то е ва­жен прог­ра­мен до­ку­мент. Той съ­дър­жа ня­кол­ко ос­нов­ни ис­ка­ния:

1. Бъл­га­ри­те да имат ар­хи­е­реи от сво­я­та на­род­ност и да се из­би­рат от са­ми­те епар­хии;

2. Сво­бод­но да от­к­ри­ват на­род­ни учи­ли­ща и да пе­ча­тат кни­ги на бъл­гар­с­ки език;

3. Да се със­та­ви бъл­гар­с­ка де­пу­та­ция, не­за­ви­си­ма от Пат­ри­ар­ши­я­та, ко­я­то да из­ла­га всич­ки нуж­ди на на­ро­да пря­ко на Ви­со­ка­та пор­та;

4. В бъл­гар­с­ки­те гра­до­ве съ­ди­ли­ща­та да са с учас­ти­е­то не са­мо на мю­сюл­ма­ни, но и на бъл­га­ри.

Иде­и­те на Не­о­фит Боз­ве­ли за на­ци­о­нал­на прос­ве­та и цър­ков­на не­за­ви­си­мост се при­е­мат от най-буд­ни­те пред­с­та­ви­те­ли на бъл­га­ри­те, сред ко­и­то той на­ми­ра вер­ни съ­миш­ле­ни­ци. Един та­къв е не­го­ви­ят при­я­тел Ила­ри­он Ма­ка­ри­о­пол­с­ки, ро­ден в Еле­на. По съ­що­то вре­ме по­до­бен по съ­дър­жа­ние ме­мо­ран­дум по­да­ва и Ила­ри­он Ма­ка­ри­о­пол­с­ки. Всич­ки те­зи ис­ка­ния ста­ват прог­ра­ма за на­чал­ния етап на цър­ков­но-на­ци­о­нал­на­та бор­ба за оси­гу­ря­ва­не на кул­тур­но-ду­хов­на­та са­мос­то­я­тел­ност на бъл­гар­с­кия на­род.

Не­о­фит Боз­ве­ли ин­тен­зив­но ра­бо­ти за ор­га­ни­зи­ра­не­то на ца­риг­рад­с­ки­те бъл­га­ри и под­дър­жа тес­ни връз­ки с ак­тив­ни дей­ци от вът­реш­ност­та на стра­на­та. Та­ка в ед­но пис­мо до кот­лен­ци той ги съ­вет­ва да учат де­ца­та си в бъл­гар­с­ки учи­ли­ща и на бъл­гар­с­ки език, а не на гръц­ки.

От име­то на бъл­гар­с­ки­те ес­на­фи той по­да­ва нов об­ши­рен док­лад за със­то­я­ни­е­то на на­ро­да и па­губ­на­та ро­ля на гръц­ко­то ду­хо­вен­с­т­во и нас­то­я­ва за пос­т­ро­я­ва­не­то в Ца­риг­рад на бъл­гар­с­ки храм, как­то и на на­род­но се­да­ли­ще за бъл­га­ри­, жи­ве­е­щи край Бос­фо­ра и в ця­ла Тур­ция. Не­о­фит Боз­ве­ли счи­та, че в бор­ба­та с Ца­риг­рад­с­ка­та пат­ри­ар­шия на бъл­га­ри­те са нуж­ни и дру­ги съ­юз­ни­ци.

В Ца­риг­рад той се за­поз­на­ва с Ми­ха­ил Чай­ков­с­ки ­ шеф на не­о­фи­ци­ал­на­та пол­с­ка аген­ция. По­ра­ди от­ри­ца­тел­но­то му от­но­ше­ние спря­мо рус­ко­то вли­я­ние и из­пол­з­вай­ки връз­ки­те, ко­и­то е ус­та­но­вил в ос­ман­с­ка­та сто­ли­ца, Чай­ков­с­ки се на­мес­ва ак­тив­но в бъл­га­ро-гръц­ки­те от­но­ше­ния и под­к­ре­пя Не­о­фит Боз­ве­ли, ка­то оси­гу­ря­ва лич­на­та му бе­зо­пас­ност и се свър­з­ва с тур­с­ки са­нов­ни­ци, ко­и­то да вли­я­ят в пол­за на не­го­ва­та бор­ба. Меж­ду два­ма­та се ус­та­но­вя­ва дей­но сът­руд­ни­чес­т­во.

На 29 юни 1845 г. Не­о­фит Боз­ве­ли и Ила­ри­он Ма­ка­ри­о­пол­с­ки са арес­ту­ва­ни от Ца­риг­рад­с­ка­та пат­ри­ар­шия и са от­ка­ра­ни на Све­та Го­ра. Око­ван във ве­ри­ги ка­то бун­тов­ник, Не­о­фит Боз­ве­ли е зат­во­рен във Ве­ли­ка­та лав­ра, а по-къс­но е пре­мес­тен в Хи­лен­дар­с­кия ма­нас­тир. Тук, как­то и при пър­во­то му за­то­че­ние, той про­дъл­жа­ва бор­ба­та, ка­то пи­ше съ­чи­не­ния глав­но про­тив фа­на­ри­о­ти­те. През то­зи пе­ри­од са съз­да­де­ни най-за­бе­ле­жи­тел­ни­те му про­из­ве­де­ния. През 1846 г. на­пис­ва извес­т­на­та си кни­га “Плач бед­ния Мати Бол­га­рии” (Ма­ти Бол­га­рия). В за­то­че­ни­е­то той е при мно­го ло­ши ус­ло­вия, ка­то в ед­но от пис­ма си до не­гов поз­нат се под­пис­ва ка­то “смер­тел­но стра­дащ”. Не­о­фит  уми­ра на 4 юни 1848 г. в Хи­лен­дар­с­кия ма­нас­тир при мно­го теж­ки ус­ло­вия. Как­то за Ва­сил Лев­с­ки, та­ка и за не­го не се знае къде е гро­бът му.

Бор­ба­та и стра­да­ни­я­та на ве­ли­кия бъл­гар­с­ки въз­рож­де­нец не са нап­раз­ни. Той ус­пя­ва да съ­бу­ди на­шия на­род за пос­ти­га­не­то на бъл­гар­с­ка­та кул­тур­на и цър­ков­но-на­ци­о­нал­на са­мос­то­я­тел­ност. Ед­на го­ди­на след не­го­ва­та смърт, през 1849 г. бъл­га­ри­те в Ца­риг­рад ве­че имат свой храм “Све­ти Сте­фан”,  как­то и цър­ков­на об­щи­на. На ве­лик­ден­с­ка­та служ­ба в та­зи цър­к­ва през 1860 г. (из­вес­т­на ка­то бъл­гар­с­кия Ве­лик­ден) за пър­ви път име­то на гръц­кия пат­ри­арх не се спо­ме­на­ва. През 1870 г. ве­че се ос­но­ва­ва и не­за­ви­си­ма­та Бъл­гар­с­ка Ек­зар­хия с бъл­гар­с­ки ар­хи­е­реи и све­ще­ни­ци, за ко­е­то се е бо­рил и за­ги­нал ве­ли­кият бъл­гар­с­ки въз­рож­де­нец.

В сво­я­та ста­тия “Не­о­фит Боз­ве­ли и Бъл­гар­с­ко­то въз­раж­да­не” от 1993 г., из­вес­т­на­та бъл­гар­с­ка ли­те­ра­ту­ро­вед­ка Зи­на Мар­ко­ва се пи­та как през 40-те го­ди­ни на ХIХ в. при ус­ло­ви­я­та на теж­ка роб­с­ка дейс­т­ви­тел­ност Н. Боз­ве­ли в един мо­мент се оказ­ва зрял иде­о­лог на ма­щаб­но на­род­но дви­же­ние, ор­га­ни­за­тор, по­ли­тик, так­тик, дип­ло­мат с про­фе­си­о­нал­ни ка­чес­т­ва. Тя пи­ше: “От­го­во­рът ве­ро­ят­но е мно­го прост ­ Боз­ве­ли е сво­е­об­ра­зен ге­ний. В бъл­гар­с­ки­те ма­ща­би той е срав­ним с дейс­т­ва­лия по-къс­но и из­п­ра­вен пред по-дру­ги проб­ле­ми Ва­сил Лев­с­ки. Ако тряб­ва да очер­та­ем не­за­ви­си­ма­та на­ци­о­нал­на ли­ния в бъл­гар­с­ко­то ос­во­бо­ди­тел­но дви­же­ние във всич­ки не­го­ви ета­пи и про­я­ви през це­лия пе­ри­од на Въз­раж­да­не­то, бих­ме по­со­чи­ли, че ней­ни­те ос­нов­ни стъл­бо­ве са Па­и­сий, Боз­ве­ли, Ра­ков­с­ки и Лев­с­ки.”