Вход
В основите на всичко трябва да бъде любовта и взаимното уважение - интервю с митрополита на Чешките земи и Словакия Христофор
Версия за печат
Митрополитът на Чешките земи и Словакия Христофор е роден през 1953 г. в Прага. През 1974 г. е ръкоположен за дякон, а впоследствие и за презвитер. Той получава богословското си образование в Православния богословски факултет в Прешов през 1979 г., до 1984 г. следва в Московската духовна академия, а до 1987 г. в Атинския богословски факултет. През 1985 г. в Троице-Сергиевата лавра е постриган за монах с името Христофор.
През 1987 г. блаженнейшият митрополит Доротей го отличава с архимандритско достойнство. Служи като енорийски свещеник в катедралния храм “Св. Кирил и Методий” в Прага. А през 1988 г. е хиротонисан за епископ Оломоуцко-Бърненски.
След кончината на блаженнейшия митрополит Доротей през 2000 г. епископ Христофор е избран за архиепископ на Прага и на Чешките земи и е назначен за председател на Митрополитския съвет.
Архиепископ Христофор е постоянен участник в многобройни богословски конференции, занимава се с научна и преподавателска работа. Има докторски степени по теология и философия. Владее руски, гръцки, немски и английски език.
На 2 май 2006 г. в чешкия град Вилемов е свикан Събор на духовенството и миряните на Православната църква в Чешките земи и Словакия, на който архиепископ Христофор е избран за Предстоятел на Православната църква в Чешките земи и Словакия.
Митрополит Христофор е петият Предстоятел на тази Църква, откакто тя получава автокефалия от Московската патриаршия през 1951 година. Интронизацията му се състоя на 28 май 2006 година.
Под неговото предстоятелство са около 30 000 вярващи в Чехия и 70 000 в Словакия. Двете държави днес са поели по отделни политически пътища, но православните общности в Чешката република и Словакия продължават да бъдат единни канонически. Етническият състав на тази Поместна православна църква включва: чехи, словаци, руснаци, украинци. Църквата обгрижва и около 250 000 легално живеещи там граждани на Русия, Сърбия, Румъния, България и Гърция.
- Ваше Блаженство, за първи път ли посещавате България?
- Не. Идвал съм много пъти, дори не мога вече да преброя колко пъти. Още като малък съм идвал тук с моята баба и имам много топли детски спомени от Ахтопол, от Созопол, от Бургас... Харесвам българските градове и обичам страната ви. Вече в по-зряла възраст, когато станах духовник, идвах много често в Поморийския манастир “Св. Георги” при един изключителен старец архим. Пахомий. Той вече не е между живите, но там сега има млади монаси, които поддържат манастира и монашеското служение.
- Какви са Вашите наблюдения от срещите с българското духовенство и българските православни християни: запазила ли се е православната традиция у нас, или е безвъзвратно загубена в годините на атеистическата власт?
- Православната традиция е живото предание за живота в Христа, което се предава чрез личностното общение между човека и Бога, чрез възпитанието в семейството, чрез духовното ръководство, когато човек започне съзнателен християнски живот в Църквата, чрез правилното извършване на тайнствата, чрез правилното изповядване на веровите истини... Всичко това e налице у българските духовници и аз го виждам при срещите си с тях. Що се отнася до миряните, срещам много българи, които живеят в Чехия и Словакия и те всички без изключение заявяват себе си като православни, но знаят твърде малко за това какво е да си православен. За жалост годините на атеизма са си казали своето. Разколът също е оставил своето тежко отражение върху Църквата в България. Аз добре помня тези години, когато идвах при архим. Пахомий и хората ме питаха ти от кои си, от Пимен или от Максим. За този разкол нямаше никакви догматически, верови причини, а само чисто политически, а политиката разединява, руши единството и доверието. Политическите пристрастия вредят и на нас, в Чехия и Словакия, където някои гледат на мене като на човек, който прокарва чужди национални интереси: руски, гръцки... Църквата не бива да се намесва и да се занимава със светски дела, със светски грижи.
- А как гледате на обществените очаквания към Църквата да бъде социално активна, да взима отношение по всички актуални обществени проблеми? Как Църквата трябва да се отнася към тези очаквания?
- Като на съществена част от служението на Църквата, от грижата й за ближния: да нахрани гладния, да посети болния, да утеши скърбящия, да упъти лутащия се. Това е нещо, което Църквата е правила още от времето на апостолите, прави го и днес. Аз имах възможност да видя новоизграждащия се храм във Варна, в който е предвидено да има и кухня за бедни, медицински център, библиотека, зала за беседи... Всичко това има място до православния храм, то е продължение на Литургията, на богослужението.
- Напоследък се заговори за едно засилване на популярността и присъствието на Православието в традиционно неправославни страни. Съгласен ли сте с такава констатация и как обяснявате това?
- Да, така е. Това до голяма степен се дължи на миграцията на хора от традиционно православни страни към неправославни страни на Запад. Но зад, на пръв поглед, чисто икономическите и политически причини за тази миграция трябва да търсим Божия Промисъл.
Православието по своята природа е ненатрапчиво, не е агресивно мисионерско, но чрез свидетелството на своя живот сред инославните, богослужебен, църковен и личен, ние ги печелим за Православието. Православието е толкова прекрасно и близко до всяко човешко сърце, че понякога само досегът с него е достатъчно убедителна проповед.
При нас, в традиционно католическа Чехия, не са редки случаите, когато хора от друга християнска традиция се женят за православни и по правило приемат православието и се кръщават.
- Какво е да си православен в неправославна страна?
- Това, разбира се, е много трудно, защото ние сме малцинство. Но да бъдеш православен, да живееш по Христа, навсякъде и винаги е трудно и е равносилно на изповедничество. Христос не ни е обещал, че ще ни е лесно, ако Го последваме.
- Сега в някои от поместните православни църкви тече процес по канонизацията на пострадалите при атеистическите режими. Във вашата Църква тече ли такава процедура? Аз лично знам единствено за княз Ростислав като канонизиран в най-ново време.
- Прославянето на нови светии е нещо, безспорно, добро и положително. То показва, че Църквата е жива и вчера и днес и вовеки, че Бог във всяко време има Своите избраници, които прославя, че всяко време е добро за спасение. Но когато няма запазени св. мощи и ясни свидетелства за чудеса по молитвите на даден праведник, ние трябва да сме изключително внимателни и много внимателно да изследваме живота му и тези свидетелства.
- Само дело на синодалните комисии ли е тази прослава?
- Бог прославя Своите угодници, но за канонизацията освен синодалните постъпки, е нужна и всенародна почит от страна на народа Божий.
- След разпада на СССР и Югославия се появиха нови държави, а с това и нови поместни църкви с претенции за самостойност. Като цяло изглежда тенденцията е тази - делят се епархии, отделят се нови църкви - какво печели и какво губи Православието от това?
- Нищо не печели. Губи единството, губим и души, които се съблазняват, водени от политически и националистически мотиви и се отделят от единството на Православието. Ние имаме това съзнание и с политическото разделяне на Чехия и Словакия единодушно съборът на архиереите заяви своята решимост, Църквата ни да остане цяла и единна.
- Как тази разпокъсаност на отделни поместни църкви и разногласията по въпроси като: автокефалията, автономията, диптисите, диаспората и т. н., се съвместяват с нашето разбиране за Едната свята съборна и апостолска Църква?
- След Възнесението Христово развитието на земната Църква Христова продължава с проповедта на апостолите и основаването на пет църкви. До началото на ХI в. управлението на Църквата е в ръцете на петима патриарси. Това число има своето символично значение и затова, когато от Църквата отпада Римският патриарх, възникват претенциите за Москва като Трети Рим и Пети патриархат. Но има и други Църкви, които претендират за древност и високо патриаршеско достойнство.
Нямаме единно мнение какво следва да е определението за автономия и автокефалия, кога една Църква има право на самостойност и кой има право да даде тази самостойност: Вселенската патриаршия, Църквата-майка или всички предстоятели съборно трябва да поставят подписа си върху акта.
Знаете, че първата автокефална Църква е Кипърската и тогава се е възприел принципът, че автокефалията трябва да има “свой остров”, ясно очертани граници на диоцеза й, каноническа територия, която съвпада с територията на държавата. Но, ако да речем, българи живеят в Америка, те към коя поместна Църква принадлежат: към БПЦ, към Американската православна църква или към Вселенската патриаршия?
Въпросите, които споменахте, не са лесни за разрешаване. Тяхната сложност идва от сложните и нови реалии, пред които се изправя Църквата. Това са сложни проблеми, които тепърва ще се разрешават. И ще се решават така, както Църквата през цялата си многолетна история е разрешавала проблемите, пред които се е изправяла - съборно. Това е и отговорът на вашия въпрос: в Църквата може да има разногласия, да възникват нови и нови проблеми, но Църквата разрешава тези проблеми съборно, в събранието на апостолските приемници - архиереите.
Всички въпроси, които възникват, напр. относно Йерусалим, Естония, Македония, са тежки, болезнени, но не са основни. Основното е, че нашата Църква е Църквата на апостолите, тя е Една свята и съборна.
Сатаната постоянно работи и се бори, враждува срещу Църквата. Който е чел историята на Църквата, знае, че такива нападения и проблеми винаги е имало, но ние трябва да ги разрешаваме и принцип за разрешаването им е християнската любов и уважение един към друг. В основите на всичко трябва да бъде любовта и взаимното уважение и тогава споровете и проблемите за автономии, автокефалии и схизми ще намалеят.
Православните трябва да имат съзнанието, че не са сами. Православни има навсякъде араби, американци, французи, грузинци... и светиите, които предстоят пред Престола Божий. Православният свят е необятен.
Търсене
Православна ли беше Ванга
