"Благодарен съм Богу за Неговия благ промисъл" - интервю с Видински митрополит Дометиан

- Как Бог и вярата присъстваха в ежедневния живот на тези хора и във Вашия доми на Вашите близки?

- Сутрин всеки по различно време излизаше от дома по своите задачи и не сме били на обща молитва. Но бяхме научени още като малки деца, денят и всяко наше начинание да начеваме с молитва пред домашните икони. Ние бяхме пет деца. Не минаваше вечер, след скромната вечеря да не изпеем всички заедно църковни песнопения, пък и родопски песни. Вечерните ни молитви бяха скромни, непретенциозни. Силно впечатление ми правеха трепетът и вниманието, с което моят баща се подготвяше за служба: разучаването на типика, реда и особеностите на предстоящата му служба, подготовката на проповедта, молитвената му подготовка, телесната чистота - той държеше да бъде и физически чист за предстоенето си пред Бога... В постния период за нас беше нещо обичайно да се храним с най-проста храна: лютеничка, хляб и обичайните постни родопски ястия. Постът беше закон. Вярата православна бе начин на живот за този обикновен народ, който макар и да не познаваше тънкостите на догматиката, живееше съгласно евангелските етични норми. Спомням си как си общуваха хората в съгласие: всеки в трудовете си, на нивите, на мегдана, на седянките, хората в празничните дни... Всичко това остана в моите спомени като особен дар на моето детство.

Много може да се говори за нашето семейство. Имах сестра, по-голяма от мене, завърши учителския институт. Бог да я прости, почина твърде млада, на 40 години. Отличаваше се с голяма сестринска любов към нас, по-малките братчета. Аз съм вторият; Делян, който е художник, завърши в Москва; отец Милко, който служи в храма в Банкя, край София; отец Благой, който също е свещеник, сега в Ню-Йорк, САЩ. И техните семейства, слава Богу, участват в живота на Църквата, отец Василий, синът на отец Милко, също е енорийски свещеник в Банкя.

- А кога у Вас надделя решението да посветите живота си на Църквата?

- Бях 13-годишен, когато реших да постъпя в Пловдивската духовна семинария, която тогава, 1947 г., беше евакуирана в Бачковския манастир. Там се насочих след като прочетох в „Църковен вестник", който баща ми редовно получаваше, обявите за двете семинарии - Пловдивската и Софийската. Избрах по-близката, Пловдивската. По онова време вече живеехме в с. Гледка, сега квартал на гр. Кърджали, където моят баща премина на служение от1937 г. и издигна храм през 1938 г. Сега там служи отец Боян Саръев, който обгради храма с прекрасни манастирски здания, но началото постави моят баща. В последните си години той мечтаеше да има достоен заместник, какъвто определено е отец Саръев.

- Родителите Ви повлияха ли пряко на този Ваш избор, говорили ли са Ви да поемете пътя на баща ви?

- Не. След това разбрах, че те са държали на личната ми свободна воля. Баща ми не ми е говорел за постъпване в семинария. Може би и защото това е свързано със средства, а ние материално бяхме скромно семейство. Прочетох обявата, изпитите бяха насрочени за септември месец, аз проявих голям интерес... и тази искра така силно се разгоря в мене! Страстно пожелах да стана ученик в това духовно учебно заведение, защото вече имах добрия пример на своя баща. Той бе изряден свещеник в едно село в Източните Родопи, а към тази енория и в още 6-7 малки селца, населени с бежанци от Беломорска Тракия. Бедни хора, прокудени от родните си места, където са оставили къщите, нивите, лозя, добитък и настанени в примитивни къщи на изселило се турско население по споразумението Моллов-Кафандарис. Тези хора, живели по тучни долини и равнини край Бяло море, идват в запустелите неплодородни планински земи на Родопа планина, където трябвало да започнат живота си отначало. Трудолюбив народ, боголюбив, с голяма вяра и родолюбие. Канеха баща ми да освещава нови къщи, нови кладенци, нови начинания, за кръщения, сватби и пр. Баща ми като свещеник присъстваше във всички по-важни моменти от живота им. Когато станах семинарист, започна да води и мен със себе си и това неусетно ме въведе в служението на църковното поприще - с пеенето, със службите, но и с отношението към болките и неволите на хората.

- А кога и как взехте решение да се посветите изцяло в служение на Църквата?

- Ако трябва да поставя отправна точка на едно вече по-определено мое желание да се посветя на монашеско послушание, това е пребиваването ми, макар и само за един срок, в Бачковския манастир - от септември до 10 декември 1947 г., когато изгоря сградата на училището в обителта. Манастирската атмосфера, сутрините и вечерите в храма „Св. Николай", денят започващ с биенето на клепалото, утринното и вечерното богослужение и св. Литургия в празнични и неделни дни... Общуването с монасите на светата обител по време на богослуженията в голямата манастирска църква и в личи разговори, идването на много богомолен народ, слушането на проповедите, семинарската дисциплина, нашата съсредоточеност върху ритъма на богослужебния кръг и ученическите ни задължения... Всичко това разпали в мене любовта към монашеството.

- Говори се, че Църквата е оскъдяла откъм опитни духовници, че духовната приемственост се е загубила. Кои бяха Вашите учители и наставници във вярата и в Църквата?

- В Бачковския манастир по детски сърдечно и непосредствено закопнях да отида в манастир, да стана монах. Тази идея растеше в мене... още повече, когато през 1950 г. се обединиха двете семинарии и се преместихме в Черепиш, в непосредствена близост до друг манастир, с жива монашеска традиция.

Помня личните си контакти, духовното си общение с някои от монасите, които с голямо внимание се отнасяха към нас, семинаристите, и ни предаваха монашеското си възприемане на света. Бих искал да спомена монах Поликарп, един светогорски монах, от манастира „Зограф", който прииждаше в Бачковския манастир и живееше там дълги периоди и струва ми се, почина в Бачковския манастир. Имаше един благообразен старец архим. Евтимий, който отделяше време и на нас, малките семинаристи, и ни говореше за монашеския начин на живот, за монашеското послушание. В Черепиш, вече като семинарист в 4-5 клас, като дете с по-скромни финансови възможности аз нямах привилегията да се връщам през ваканциите вкъщи. Само през лятната ваканция се прибирах у дома. През другите ваканции оставах в Черепишкия манастир, където блаженопочившият епископ Тихон, който беше ректор на семинарията и игумен на манастира, ме приюти по-близо до себе си. С едно топло бащинско чувство и грижа ми отреди да бъда помощник-библиотекар, а през ваканциите ежедневно заедно с другите монаси пеех на клира, помагах  му в богослужението, придружавах го по околните села, когато отиваше по служба. На Богоявление придружавах един йеромонах Митрофан по околните села в Искърското дефиле да му нося менчето... Това са много мили спомени за мене. Отец-ректорът ме приемаше и на трапезата си, заедно с още един или двама, останали като мене през ваканцията. Попивах думите му, държанието му... - впечатляваща личност! Неговото достойно поведение, бащинското отношение към нас беше завладяващо за детските ни души. Имаше и един достоен духовник, наш преподавател по християнска нравственост, покойният еп. Герасим. Той обичаше в свободните си от занятия часове да ни отделя време и в благочестиви духовни разговори да се разхождаме из околностите на семинарията. Всичко това затвърждаваше у мене желанието, като завърша да стана послушник, да се подготвя за монашеско пострижение. Бях си избрал Рилския манастир. Защото възлюбих родолюбивия подвиг на родния светец.

- Значи ли това, че сте мечтал за манастир, а не за епископско служение?

- Съвсем искрено - да! Но какво стана. След семинарията веднага постъпих в Духовната академия. Там наред със следването бях всекидневен певец в църквата „Св. Николай Мирликийски", срещу Митрополията. Всеки ден - св. Литургия. София ми даде твърде много през тези студентски години: тържествените богослужения в храмовете, театралните постановки, оперите, концертите... всичко това ме обогати, разшири кръгозора ми. Имаше и многобройни изкушения - благочестиви християнки, редовни богомолки, които искаха да ме задомят със своите внучки, за да се радват на хубаво, благочестиво свещеническо семейство. Но бях опазен от това изкушение. Бракът нямаше да ме отклони от Църквата и от свещеническото служение, но сигурно щях да изживявам тежко липсата на монашеството и това да се отразява негативно на личния ми и семеен живот. През 1956 г. завърших. Две години - 1957-58 г. - в казармата. В началото на 1959 г. по покана на блаженопочившия Старозагорски митрополит Климент, по-специално на моя духовен отец архим. Панкратий, тогава протосингел, а впоследствие - също митрополит, на Старозагорската епархия, заминах за Стара Загора. На 14 януари 1959 г. в Мъглишкия манастир „Св. Николай" получих монашеско пострижение.

Преди това имах размисъл и борба в себе си, защото моите родители и многопочитаният от мене известен кърджалийски свещеник иконом Даниил Николчев, който е от рода на Великотърновския митрополит Софроний, син на Чавдар войвода, искаха да се посветя на свещеническо служение в Кърджали, да бъда градски свещеник близо до родния ми край. Хората там ме обикнаха още когато при завършването си през 1956 г. станах певец и диригент в храма и очакваха да стана техен енорийски свещеник. В една младежка, неукрепнала и впечатлителна душа всичко това не можеше да не създава известно двоумение, колебание. Когато тръгвах за пострижението си, на гарата в София имаше два влака - единият за Стара Загора, другият за Кърджали. Професор Коев, мой приятел, Бог да го прости, дойде да ме изпрати. Имах два билета - единия за Кърджали, другия за Стара Загора - и изборът щеше да определи живота ми. Покойният професор Коев, тогава асистент в Духовната академия, ми каза: ето, това е един вододел за тебе, от една страна любовта към родителите ти, към твоите съграждани, вниманието на родопските свещеници и техните очаквания, и от друга страна, монашеското поприще под опеката на един достоен архиерей, какъвто беше митрополит Климент - при него ме беше завел, тук в Светия Синод, и препоръчал професор Дюлгеров, царство му небесно от БФ. Кърджалийският влак тръгна няколко минути по-рано. Когато началникът на движението вдигна зелената палка и даде път на влака за Кърджали, аз хлопнах вратата на потеглящия влак, а с това и към попрището ми на градски свещеник.

- Никога ли не сте съжалил за този влак? Имал ли сте такива мигове на съжаление?

- Не. Аз предвкусвах красотата на монашеския живот. Пък и средата, в която попаднах след пострижението си, животът ми с моя старец при църквата „Света Троица", близо до Митрополията, създаваше за мене една строга манастирска обстановка и аз нямах време да разпилявам мислите си в нещо друго. Всекидневните богослужения в храма, отеческата любов на архиерея - моя старец... тази духовна атмосфера ме завладя и укрепи душата ми в избраното от мене монашеско поприще. При това на ръкоположението ми в йеродяконство на 10 март - Православна Неделя, дойдоха близките ми: баща ми, майка ми, ик. Даниил, баба ми, изключителна жена, родила 10 деца. Те благословиха моето монашеско поприще и аз, получил тяхната подкрепа, се успокоих.

Скоро след пострижението ми, през септември същата година, аз бях изпратен от Св. Синод, по ходатайството на дядо Климент, на богословска специализация в Московската духовна академия, в Троице-Сергиевата лавра. Дните прекарани в Сергиев Посад бяха най-радостни и благодатни за мене. Там бях три години - три прекрасни благодатни години под покрова на св. Сергий Радонежки, основател и небесен покровител на Троице-Сергиевата лавра. Наред с научните ми занимания имах послушания и към манастира - служех в манастирските храмове в определени дни. Защитих кандидатска дисертация на тема „История и канонизация на руските светии 19-20 в. и тяхното значение за РПЦ", издадена и на български език. Втората ми тема беше за славянските манастири на Света Гора и значението им за славянските народи. Третата година трябваше да работя върху тази тема и във връзка с разработването й да замина за Света Гора. Но в онези години това се оказа много трудно. Тогава не се приемаха така лесно духовни лица от други страни да пребивават по-дълго време на Света Гора.

- Имате  предвид пречките, които Гръцката държава умишлено е поставяла пред монаси и послушници от други националности?

- Именно. Говоря за 60-62 година. След това, когато вече бях главен секретар на Св. Синод, разбрах какви са били причините да не замина за Атон. Преди това не разбирах тези, бих казал, политически причини. Съгласно регламента, ако монасите от дадена народност паднат под седем, манастирът става гръцка собственост. Българският елемент в „Зограф" тогава беше на косъм от изчезване. Но, слава Богу, манастирът продължава да пребъдва като славяно-българска обител.

- Ако се върнем към въпроса за личностите, изиграли важна роля за Вашето духовно израстване, кои имена бихте споменали от този период на живота Ви?

-  Освен обичайните занимания за семинаристите и стипендиантите: учебните занятия, духовните занимания, библиотеката... тези, които вече бяхме в духовен сан, а аз бях йеродякон, по благословение на ректора и настоятеля на манастира служехме в лавърските храмове. Имахме възможност да общуваме с монасите и да се радваме на общуването с благочестиви поклонници на светата обител. Във  връзка с моите научни занимания аз често посещавах и Ленинската библиотека в Москва и тогава служех и в българския храм на ул. „Таганка", където бях обграден с вниманието на храмовите духовници и благочестивия руски народ. Но основно общувах с някои от лавърските братя, които питаеха бащинска любов към нас. С особено значение за мен беше блаженопочившият вече Волоколамски митрополит Питирим, който тогава беше архимандрит и наставник на студентите в сан. Той ни водеше на екскурзии в Подмосковието, по древни свети места, манастирските метоси - тогава, поделения на Троице-Сергиевата лавра. Той беше широка душа, с богата култура, с топло отношение към учениците, дошли от всички  краища на необятна Русия, и чужденци като мен, общуваше с всеки. Много обичах да служа с него, а и той обичаше да му дяконувам и в лаврата, и когато го канеха да служи извън стените на манастира. Няма да забравя неговото внимание, неоценимата му роля за моето духовно укрепване и израстване.

Имена мога да спомена много - на духовници, преподаватели... Но неизличимо е останал в съзнанието ми блаженопочившият патриарх Алексий І, от когото имах честта да получа свещеническата благодат. Той ме ръкоположи за йеромонах, в съслужение с блаженопочившия Български патриарх Кирил, който беше дошъл за една конференция. Велика Божия милост - да бъда ръкоположен в присъствието на двама патриарси. Вечна да бъде паметта им! Патриарх Алексий І беше една изключителна личност, завладяваща, харизматична. Духовен княз по призвание. Ерудирана личност със силно духовно присъствие в поведение и думи, в отношението му към нещата и света. С голяма любов към учебното заведение и учащите се.

Идваше тогава често и една друга изключителна личност - Крутицки и Коломенски митрополит Николай, уп­рав­ля­ващ Мос­ков­с­ка епар­хия, който изнасяше лекции в семинарията и беседваше с нас. Разбира се, не мога да не спомена и българското и руско свещенство от храма на ул. „Таганка": Проватски еп. Антоний, Главиницки еп. Стефан - тогава архимандрит, когото наследих като главен секретар. Те също проявяваха към мене особено внимание и помощ.

Не мога да не засвидетелствам с благодарно сърце и умиление личното отеческо благоразположение на патриарх Кирил, който след моята 3-годишна специализация в Западна Европа: Франция, Швейцария и Англия, ме назначи за протосингел на Софийска св. митрополия през 1969 г. На 7 март - Православна Неделя - 1971 г. той се упокои в Господа. Но пак той в моята младост и неопитност ме посочи и на 1 октомври 1970 г. ме назначи за главен секретар на Светия Синод. - Тоест, административния опит получихте под неговото ръководство? - Не само. Неговият богоизбран наследник, нинездравстващият патриарх Максим, ме прие като послушник в йерархията и администрацията на БПЦ за почти 10 години, докато не приех послушанието да замина като епископ в САЩ - управляващ Акронска епархия. През това време съм имал най-близък досег с Негово Светейшество патриарх Максим, както в богослужебния живот, така и в административния. Питая към него най-топли синовни чувства и имам за какво да му принеса думи на благодарност. Човек може много да научи както от неговия управленски опит, така и от изключителната му монашеска строгост към себе си и търпимост към всички останали. Той, според моите усещания, е възприел тази философия: да даде добрия пример, път и възможности, а който може да ги оцени - да ги възприеме със свободна воля, без да бъде насилван или унизяван. Това е един метод, който Негово Светейшество следва и до днес в ръководството на Църквата, като предстоятел и председател на Светия Синод. Неговата скромност е пословична. Никога не е поставял своите разбирания, своето мнение на първо място. Съборността, която имаме в БПЦ при вземането на важни решения, е благодарение на неговия зрял духовен талант, монашеско чувство на послушание към Църквата, първосветителска отговорност към светото Православие и дълголетната БПЦ и нейните чеда.След като през 1983 г. се върнах от САЩ, аз пак бях много радушно приет от Негово Светейшество патриарх Максим, който след кончината на приснопаметния Левкийски еп. Партений ме взе за свой първи викарий. Вие можете да си представите какви следи остави еп. Партений, този бележит архиерей, който повече от 40 години е бил викарий на Софийския митрополит. Изключителен духовник, богослов, проповедник и достоен носител на епископското служение. Колко много трябваше да науча в новата духовна обстановка, за да бъда полезен в това отговорно служение на претенциозното столично общество.

Следва

Интервюто взе: Александра КАРАМИХАЛЕВА

Снимки: из личния архив на Борис ЦАЦОВ