Беседи със собственото сърце - 3

Версия за печат

Думите „човек” и „смъртен” отдавна вече са станали синоними: смъртта е станала една от съществените характеристики на човешката природа и за нас тя е нещо не по-малко реално, отколкото животът.

Всеки човек целия си живот ходи като престъпник, осъден още от раждането си на смъртно наказание, ежеминутно очаквайки изпълнението на последното. Обаче ние никога не можем да свикнем с мисълта за смъртта, от която се отвращава цялото ни същество. „Ние знаем, че трябва да умрем, но не вярваме в това”, както се е изразил един философ. Почти ежедневно изпращайки в другия свят своите познати или близки, продължаваме да мислим, че самите ние не подлежим на този закон. И когато смъртта идва към нас лице в лице, ние бихме искали да я отпъдим, да избягаме от нея като от ужасен призрак, докато тя не сложи върху нас своята неотвратима хладна ръка. Никой не се съмнява, че смъртта е най-голямото бедствие за живота на всичко живо. Неумолима и безпощадна, тя идва при човека във всяка възраст от неговия живот, разкъсва най-скъпите и нежни привързаности, унищожава нашите най-добри земни планове и надежди и хладният мрак на гроба покрива минутната усмивка на живота. Но в това най-голямо зло се скрива най-голямото благо за падналия човек. Смъртта е необходима в общата икономия на вселената след като в нея е нахлул грехът, донесъл със себе си този страшен оброк. Тя се явява благодетелна за света, преди всичко, защото пресича злото, имащо стремеж, както и доброто, да укрепва и се развива до безкрайност. Ако престъпления на злодеите не се прекъсваха от съдбовния удар на нейната ръка, те всеки ден биха преуспявали в злото и биха станали ужас не само за другите, но и за самите себе си, достигайки бесовско ожесточение. Животът на земята би бил тогава непоносим и би се превърнал в ад. Особено тежък би бил тогава жребият на добродетелните и праведните хора, принудени безкрайно дълго време да се измъчват в чуждото на тях развратено общество, както някога Лот след жителите на Содом. Смъртта им дава успокоение от техните трудове и изкушения и завинаги закрепва за тях резерва от придобитото на земята добро. От друга страна, тя снема теготата на живота от изнемощелите от времето и изтощените от болести хора, които без нея като страшни призраци биха ходили по земята, превръщайки я в голям приют и ставайки бреме за по-младите поколения. „О, смърт! – казва Иисус, син Сирахов, - утешителна е твоята присъда за човек, който се нуждае и изнемогва, за престарял и за отрупан от грижи за всичко, за оня, който няма надежда и е изгубил търпение” /Сир. 41:3-4/. Законът на смъртта отстранява всички тези ненормалности в живота на света, възстановявайки в него съответното равновесие. Смъртта е не само тайна, но наистина и тайнство за нас. В нея се открива нещо свещено, ако ние гледаме на нея като на голямо приношение за греха. Тя е огън, очистващ земята, осквернена от престъпленията на човека. По Своята премъдрост Творецът след грехопадението на първите хора всички е заключил под смъртта, за да дарува на всички особен живот, съгласно казаното: „ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод” /Ин 12:24/. От тленното семе разцъфтява някога нетленен живот, още по-пълен и блажен, отколкото е бил до грехопадението.

+++

Някога, още в зората на християнството, Тертулиан е могъл с дръзновение да каже на езичниците: „Ние сме от вчера, а вече всичко ваше напълнихме: града, острова, замъците, народното събрание, трибуните, двореца на императора, сената, форума… само ви оставихме храмовете”.

Уви, сега, когато са минали почти две хиляди години след тържеството на християнството, отново започват да го изтикват от форумите, от сенатите, дворците и другите обществени и държавни учреждения. Семейството – това е единствената обществена клетка, където заветите на Христа съхраняват още своята сила.

Там, където виждаме повече широки обществени съединения, светлината на Евангелието значително бледнее. Съвременните държави все повече и повече се сeкуларизират, възвръщат се към своя езически първообраз, а в международните отношения се счита вече за просто наивно и даже смешно да се ръководят от високите нравствени начала на истината, правдата и любовта. Главното, което определя техните принципи е националната гордост и съображения за държавна изгода. Последният мотив е получил особено широко разпространение в сегашно време.

Никога преди златният кумир не е царувал така над света, както в днешно време. Ако винаги, по свидетелството на Шекспир, „златото е било способно да направи черното – бяло, всичко гнусно – прекрасно, всеки грях – правдив, всичко низко – възвишено” и ако, по думите на нашия поет, на него се „подчиняват” еднакво и „свободният гений и откровеното злодейство”, то сега то истински владее умовете и сърцата на хората. То разклаща и сваля от престола силните, въздига на власт хора нищожни, предизвиква външни усложнения и войни и запалва вътрешна междуособна борба, разрешаваща се с кървави революции. Няма такава ценност, която да не би се продавала днес на световния пазар, където търгуват с всичко, предимно, с честта и съвестта. Съвременните политически кризиси и финансови катастрофи, породени, преди всичко, от падението на човешките нрави, би трябвало да послужат като най-добро предупреждение за човечеството, явно устремило се към бездната.

„Бог използва, - казва епископ Николай Охридски /св. Николай Сръбски – б пр./, - съвременно средство, удрящо по съвременните хора; като удари по банките, по борсите, по финансите, по валутата. Прекатури масите на менячите по целия свят, както някога в Иерусалимския храм”. Обаче човечеството не иска да се спре на своя съдбовен път и продължава да празнува своя пир по време на чума.

Превод: Прот. Йоан Карамихалев