ДА ПОЗВОЛИМ НА ХРИСТОС ДА НИ СВЪРЖЕ

Версия за печат

Случ­ва ми се в хра­ма ня­кой да ми по­да­де чи­ний­ка пъл­на с ла­ком­с­т­ва. Чув­с­т­вам се не­лов­ко. От мен се очак­ва да съ­у­час­т­вам в не­чия ра­дост или скръб, а аз не поз­на­вам хо­ра­та, не зная ка­къв е слу­чая, “чес­ти­то” ли да ка­жа или “Бог да го прос­ти”.

Мис­ля си, кол­ко тро­га­тел­на кра­со­та има в то­зи съх­ра­нен оби­чай на при­но­ше­ни­я­та и кол­ко мал­ко е нуж­но, за да на­си­тим прек­рас­на­та му сим­во­ли­ка със съ­дър­жа­ние да бъ­дем за­ед­но, ка­то ед­но се­мейс­т­во в ра­дост и скръб. Нуж­но е са­мо да ос­та­нем за мал­ко за­ед­но и да си по­го­во­рим.

Вли­за­ме в Цър­к­ва­та, за да спо­де­лим, за да сме съп­ри­час­т­ни, за да над­мог­нем фи­зи­чес­ко­то раз­де­ле­ние и ста­нем час­ти от ед­но ця­ло, а си тръг­ва­ме пак не­поз­на­ти и са­ми. Ма­кар че Пра­вос­ла­ви­е­то ви­на­ги е би­ло и ще си ос­та­не по­ве­че мис­тич­но от­кол­ко­то со­ци­ал­но, стру­ва ми се, че в на­ша­та дейс­т­ви­тел­ност не­що тряб­ва да се про­ме­ни. От­ва­ряй­ки се за Бо­га, да се от­во­рим и за сто­я­щия до нас в хра­ма, а пос­ле и на­вън. Да нап­ра­вим крач­ка един към друг, да се опоз­на­ем.

Как ще раз­бе­рем не­що за Бо­га, ако един за друг сме не­поз­на­ти и чуж­ди? Как каз­ва­ме че оби­ча­ме Бо­га, Кой­то не сме ви­де­ли, а не оби­ча­ме ближ­ния, кой­то сме ви­де­ли? ­ пи­та апос­то­лът на лю­бов­та (1И­о­ан 4:20). “А­ко лю­бим един дру­ги­го, Бог пре­бъд­ва в нас, и лю­бов­та Му е съ­вър­ше­на в нас”. “Бог е лю­бов” (1И­о­ан 4:8) и Цър­к­ва­та Му е лю­бов, а лю­бов­та из­ти­ча от Бо­га и е свръз­ка­та меж­ду чле­но­ве­те И, тя е и бе­ле­га за при­над­леж­ност към Хрис­та и Цър­к­ва­та.

Най-чес­то из­пол­з­ва­ния в Но­вия За­вет об­раз за Цър­к­ва­та Хрис­то­ва е Тя­ло на Гос­по­да, Кой­то е ней­ни­ят гла­ва. Цър­к­ва­та е жив бо­го­чо­веш­ки ор­га­ни­зъм, къ­де­то вяр­ва­щи­те не прос­то за­до­во­ля­ват сво­и­те “ре­ли­ги­оз­ни пот­реб­нос­ти”, а и вли­зат в жи­во един­с­т­во на лю­бов­та по­меж­ду си, със све­ти­и­те, с ан­ге­ли­те и Хрис­та.

Вся­ко тя­ло има свое са­мос­тос­той­но, ця­лос­т­но и един­но би­тие, а от­дел­ни­те му чле­но­ве са час­ти от то­ва тя­ло и учас­т­ват в то­ва би­тие. Вяр­ва­щи­те се вграж­дат в Цър­к­ва­та със съ­дейс­т­ви­е­то на бла­го­дат­та Бо­жия и лич­ни под­ви­зи на вя­ра и бла­го­чес­тие. Един­с­т­во­то на Цър­к­ва­та е мис­тич­но, но и ре­ал­но еди­не­ние на всич­ки ней­ни чле­но­ве по­меж­ду им. “Е­дин е Гос­под, ед­на е вя­ра­та, ед­но е кръ­ще­ни­е­то, един е Бог и Отец на всич­ки, Кой­то е над всич­ки, чрез всич­ки и във всич­ки нас” (Ефес. 4:5-6).

От дру­га стра­на зем­на­та Цър­к­ва не е не­що са­мо­дос­та­тъч­но, не е са­мо­цел, тя е път и сред­с­т­во за пос­ти­га­не на цел­та ­ Цар­с­т­во­то Бо­жие. За­то­ва тя е още не­съ­вър­ше­на, но съ­вър­шен­с­т­ву­ва­ща се в Хрис­та. Съг­раж­да­не­то на ви­ди­ма­та Цър­к­ва е про­дъл­жа­ващ про­цес, кой­то се из­вър­ш­ва със съ­дейс­т­ви­е­то на бла­го­дат­та, но и с дей­но­то учас­тие на от­дел­ни­те є чле­но­ве спо­ред си­ли­те ко­и­то имат. Цър­к­ва­та на­рас­т­ва вън­ш­но ка­то обе­ма все по­ве­че чле­но­ве, но и вът­реш­но, ка­то чле­но­ве­те є все по-пъл­но ус­во­я­ват ис­ти­на­та Хрис­то­ва и въз­рас­т­ват нрав­с­т­ве­но и ин­те­лек­ту­ал­но в доб­ро­то, ис­ти­на­та и лю­бов­та.

От пси­хо­ло­ги­чес­ка глед­на точ­ка спа­се­ни­е­то е дъ­лъг и сло­жен про­цес, неп­рес­тан­на бит­ка с гре­ха и из­ку­ше­ни­я­та, па­да­не и ста­ва­не... Чо­век е слаб и се нуж­дае от об­щес­т­во­то на съ­миш­ле­ни­ци, ко­и­то да го на­сър­ча­ват, под­к­ре­пят и уте­ша­ват, ко­га­то па­да, и му по­ма­гат да про­дъл­жа­ва. Нуж­дае се от об­щес­т­во от хо­ра, ко­и­то са му близ­ки, на ко­и­то вяр­ва, пред ко­и­то без страх се от­к­ри­ва и в ко­и­то ог­леж­да се­бе си. Об­щес­т­во, в ко­е­то да из­пит­ва се­бе си: уме­ни­е­то си да про­ща­ва, тър­пи­мост­та си към дру­ги­те, сво­я­та със­т­ра­да­тел­ност, без­ко­рис­т­ност. Об­щес­т­во, ко­е­то да му по­мог­не да от­к­рие сво­и­те дар­би от Бо­га и спо­соб­нос­ти, и да го на­сър­чи да ги раз­ви­ва и ре­а­ли­зи­ра. Чо­век се нуж­дае от об­щес­т­во от хо­ра, ко­и­то из­по­вяд­ват не­го­ви­те цен­нос­ти, имат не­го­ви­те раз­би­ра­ния за жи­во­та, от­но­ше­ни­я­та меж­ду хо­ра­та, лю­бов­та. Нуж­дае се от сре­да в ко­я­то да се уп­раж­ня­ва да об­щу­ва от­к­ри­то и сво­бод­но, без прит­вор­с­т­во, без ко­рист, без страх. Об­щес­т­во, в ко­е­то да се усъ­вър­шен­с­т­ва в лю­бов­та и пос­ти­га вис­ше­то си наз­на­че­ние.

За съ­жа­ле­ние, ре­ал­но­то по­ло­же­ние в на­ши­те ено­рии не е та­ко­ва, с из­к­лю­че­ние на от­дел­ни хра­мо­ве, при ко­и­то ве­че се въз­раж­да ено­рийс­ки­ят жи­вот. Вли­за­ме в Цър­к­ва­та ин­ди­ви­ду­а­лис­ти и си ос­та­ва­ме та­ки­ва. Вли­за­ме в хра­ма ано­ним­ни и си из­ли­за­ме ано­ним­ни, вли­за­ме за Ли­тур­гия са­мот­ни и си из­ли­за­ме са­мот­ни, вли­за­ме жад­ни и си из­ли­за­ме с пре­съх­на­ли ус­т­ни под кри­тич­ния пог­лед на дру­ги­те. То­ва е ре­ал­но­то по­ло­же­ние в по­ве­че­то град­с­ки хра­мо­ве. И в ено­ри­и­те, къ­де­то хо­ра­та все пак се поз­на­ват, труд­но мо­же да се ка­же, че са “ед­но се­мейс­т­во”. Там дру­ги не­ща раз­ру­ша­ват ми­ра, лю­бов­та и един­с­т­во­то: осъж­да­не, клю­ки, ин­т­ри­ги, за­вист, не­до­ве­рие... Ня­ма вза­им­на тър­пи­мост към не­дъ­зи­те, ня­ма въз­хи­ще­ние от доб­ро­то в дру­гия, же­ла­ние да го раз­бе­реш и опоз­на­еш, да го обик­неш “ка­то се­бе си”.

За­що се по­лу­ча­ва то­ва раз­ми­на­ва­не меж­ду то­ва, ко­е­то тряб­ва да бъ­де Цър­к­ва­та и то­ва, ко­е­то е, меж­ду то­ва, ко­е­то очак­ва­ме и то­ва, ко­е­то на­ми­ра­ме? Ве­че спо­ме­нах­ме, че хо­ра­та в Цър­к­ва­та не са съ­вър­ше­ни, сле­до­ва­тел­но и от­но­ше­ни­я­та им не мо­гат да бъ­дат та­ки­ва. Вяр­ва­щи­те са в Цър­к­ва­та, за да се усъ­вър­шен­с­т­ват със съ­дейс­т­ви­е­то на бла­го­дат­та Бо­жия, на­път­с­т­ва­ни и ук­ре­пя­ни от Хрис­та, ка­то по­ла­гат съз­на­тел­ни уси­лия в та­зи по­со­ка и един друг се под­к­ре­пят и под­по­ма­гат в то­ва не ле­ко де­ло.

Лю­бов­та и един­с­т­во­то в Цър­к­ва­та (как­то и в бра­ка) не са да­де­ност. Тайн­с­т­во­то не дейс­т­ва ма­ги­чес­ки без учас­ти­е­то на вяр­ва­щи­те. Бла­го­дат­та, ко­я­то се да­ва при све­та­та Ев­ха­рис­тия, как­то и при дру­ги­те тайн­с­т­ва, тряб­ва да се ус­вои ­ от дейс­т­ве­но, да ста­не дейс­т­ва­що. Всич­ки сме на­яс­но как­во е по­ло­же­ни­е­то и как­во тряб­ва да бъ­де. Не­до­у­ме­ни­е­то ид­ва от то­ва: как да го пос­тиг­нем.

За един­с­т­во в об­щ­ност­та, ос­вен лич­ни­те уси­лия за съ­че­та­ва­не с Хрис­та, са нуж­ни и ня­кои прос­ти, но не­ле­ки стъп­ки един към друг: да мис­лиш за дру­ги­те ка­то за най-скъ­пи бра­тя и сес­т­ри; уси­ли­я­та ти да са на­со­че­ни към пос­ти­га­не на то­ва един­с­т­во в Хрис­та; да пра­виш не­що спо­ред дар­би­те си с ко­е­то да доп­ри­на­сяш за бла­го­то на дру­ги­те в цър­ков­на­та об­щи­на; да от­де­лиш от вре­ме­то си за дру­ги­те; да им пос­ве­тиш вни­ма­ни­е­то си; да от­во­риш сър­це­то си за тях; да ги опоз­на­ваш; да ги из­с­луш­ваш; да си от­к­рит и чес­тен с тях; да за­чи­таш тях­на­та уни­кал­ност и раз­лич­ност, да ги на­сър­ча­ваш в доб­ри­те им на­чи­на­ния; да им по­ма­гаш с как­во­то мо­жеш; да про­ща­ваш греш­ки­те им и т.н. Глав­но­то е: лю­бов­та и един­с­т­во­то се пос­ти­гат чрез съз­на­тел­но по­ло­же­ни уси­лия със съ­дейс­т­ви­е­то на бла­го­дат­та.

Как­во мо­гат да нап­ра­вят све­ще­ни­ци­те в та­зи на­со­ка?

Да пре­дос­та­вят въз­мож­нос­ти за сле­дев­ха­рис­тий­но об­щу­ва­не меж­ду ено­ри­а­ши­те, ка­то нап­ри­мер: не­фор­мал­ни раз­го­во­ри на ча­ша чай в по­ме­ще­ние или в дво­ра на хра­ма, раз­го­во­ри вър­ху Еван­ге­ли­е­то, хрис­ти­ян­с­ки­те нрав­с­т­ве­ни цен­нос­ти или бо­гос­лу­же­ни­е­то, пок­лон­ни­чес­ки пъ­ту­ва­ния или из­ле­ти в окол­ност­та, съв­мес­тен труд по бла­го­ус­т­ройс­т­во­то на хра­ма, гри­жа за бол­ни­те и не­мощ­ни­те в ено­ри­я­та; да се тър­сят въз­мож­нос­ти за лич­ни и ис­к­ре­ни вза­и­мо­от­но­ше­ния.

Ка­то опоз­на­ват лич­но сво­и­те ено­ри­а­ши и ка­то зна­ят как­ви са тех­ни­те въз­мож­нос­ти и пред­по­чи­та­ния, да им въз­ла­гат пос­лу­ша­ния. Да се да­де въз­мож­ност на все­ки да изя­ви се­бе си, да се раз­гър­не, да раз­вие сво­и­те дар­би в слу­же­ние на ближ­ни­те. Та­ка чо­век ре­ал­но усе­ща, че е ну­жен, зна­чим, че е част от то­ва ця­ло, на­ре­че­но Цър­к­ва, че има свое мяс­то и ро­ля в ней­но­то из­г­раж­да­не.

Чо­век се чув­с­т­ва при­час­тен към оно­ва об­щес­т­во, с ко­е­то е свър­зан чрез връз­ки­те на лю­бов­та. Лю­бов­та по­меж­ду ни е ре­ал­но­то усе­ща­не за един­с­т­во­то в Хрис­та. Дру­го­то е са­мо ду­ми или не­ус­во­е­на бла­го­дат. Мо­же с го­ди­ни да се при­час­тя­ваш с ня­ко­го от един по­тир, но ако не си се обър­нал към не­го, ако не си спо­де­лил бол­ка­та му, ако не си съп­ри­час­тен с ра­дост­та му, ако не си нап­ра­вил ни­що за не­го ­ не си му брат. Не си поз­во­лил на Хрис­тос да ви свър­же, а “кой­то не лю­би бра­та си, ко­го­то е ви­дял, как мо­же да лю­би Бо­га, Ко­го­то не е ви­дял” (1Йо­ан 4:20).