ПЪТЯТ КЪМ ХРАМА

Георги Балабанов, който е редактор в енорийския сайт „Православна младеж”, откри началото на работната среща с няколко встъпителни думи. След това отец Ангел направи същото. Но в неговите думи се криеше нещо изключително, мъдро и поучително. Бях дотолкова впечатлен от прекрасните слова, че без малко да извадя тефтер и химикалка, с които не разполагах, и да започна да пиша всичко, което казваше свещеникът. Не мога да цитирам точните думи на този човек, отдал се на Бога, но поне мога да ги перифразирам:

- Аз съм много радостен, че днес дойдоха толкова много хора... Все пак, най-хубавото нещо за една църковна енория е да види своя храм изпълнен с млади хора. А младежи, готови да се отдадат на Хирста, не се срещат често в наши дни. Трудно е да си християнин в 21 век, но в това се крие истинската същност. Затова сме се събрали, за да станем едно цяло...

Усмихвах се непрекъснато. Полазиха ме тръпки като безброй мравки. Зад отец Ангел стояха иконите на Христос и Дева Мария. Наистина, през прозорците в този момент нахлу слънчева светлина. Не знам дали другите го забелязваха, но според мен това не бе случайно. Сякаш забелязал усмивките на всички около мен, свещеникът също започна да се усмихва. Откриването на срещата мина прекрасно.

След това всеки започна да се представя. След представянето се уверих колко различни хора са се събрали, за да се обединят около едно начинание! Имаше миряни на различна възраст, аз бях най-младият. Присъстваха бивши протестанти и много изстрадали хора. Ала това не правеше впечатление на никого. Всеки чувстваше човека до себе си като брат и сестра. Нямаше различия между нас. Както отец Ангел казва, „вярващият е винаги младеж във вярата”.

Докато траеше представянето, в храм „Св. София” влезе познато лице. Влезе псалтът на люлинската църква „Св. Климент Охридски”, тази, която всяка неделя посещавам. Всеки път се канех да се запозная с него, но не го правех, и този път реших да не изпускам момента. Той седна на последния ред. Аз веднага се преместих до него и се запознахме. Оказа се, че е много общителен. Казваше се Кирил – много интелигентен човек.

Не след дълго отец Ангел ни подкани да „разстопим леда” помежду ни. За тази цел се преместихме в кръщелното помещение. То беше значително по-малко, но по-светло и ни позволи бързо да скъсим дистанцията между нас. Имаше приготвен сок и вино за почерпка. Скоро звукът от наливащи се чаши изпълни помещението. В стаичката кипнаха разговори. Всеки започна да общува с онези, с които искаше да се запознае. Оказа се, че Кирил познава доста хора. Представи ме на Ганчо – изключителен човек с чувство за хумор и богата обща култура. Скоро започна и същинската част от работната среща – дискутираха се теми, кога да се събираме, къде и колко често, както и формата и съдържанието на самите младежки срещи. След гласуване се реши, че всяка седмица в четвъртък от 18:30 часа би било най-подходящо за всички да се срещаме, макар аз да не мисля така. Някои останаха разочаровани, тъй като хората, които работеха, нямаше да могат да идват. И все пак, всичко мина добре. По едно време започна да се усеща напрежение между някои хора, което отец Ангел бързо потуши.

Най-интересното обаче беше настъпилата промяна у „народа”. Защото някои от участниците от състояние на готовност да създадат неправителствена организация, се превърнаха в едно цяло, част от Господа. Промяната настъпи и у мен. Чак тогава осъзнах думите на Георги – „ Не е нужна организация, за да пребъдем в Христа”. Тайната се крие не в това, кой ще управлява, кои ще бъдат членове и кои не, а във вярата да бъдем сплотени около едно свято дело. Толкова е просто. През цялото време решението е било пред нас!

Малко преди края на срещата реших да направя обобщение. По време на дискусиите бях чул прекрасните думи на отец Ангел, че заедно ще отидем във вечността, че там е голямата награда, също така научих много полезни неща като какво значи духовно приятелство, да не говорим и за прекрасните цитати от Библията, които богословите и присъстващите свещеници цитираха. Запознах се с невероятни хора, като всеки от тях се запечати в съзнанието ми – Надежда с вечната си усмивка, Ганчо с чувството си за хумор, Кирил с интелигентността си и още много много други! Излязох от храма с притаен дъх. Наистина, тази работна среща представляваше много повече от това, което си представях.

Залязващото слънце и краят на срещата не ни попречиха да продължим разговорите за около час и навън. Повечето от хората се разотиваха, но и много останаха. И тогава стигнах до извода – ледът беше разтопен. Не се чувствах вече чужд. Всички общуваха така, сякаш се познават от години. Чувстовото бе просто невероятно.

След още половин час отец Ангел заключи храма. Оранжеви облаци плуваха над храм „Св. София – Премъдрост Божия”, като й придаваха неестествен блясък. Последните птичи песни замираха, а от запад започна да духа хладен вятър. Нощта настъпваше и решихме да се разотиваме. Лъчите на залязващото слънце се отразяваха в куполите на катедралата „Александър Невски”. Срещата приключи с уговорка за бъдещи такива. А, да. И още една мъдра мисъл на Кирил, която ще помня цял живот – „Онези, които казват, че е лесно да си християнин, живеят на повърхността на водата, където има въздух и плуват като шамандура. Ами онези, които са на дъното? За тях няма въздух, а само силното подводно налягане. Но само те могат да вземат бисера от водата и да излязат чисти на повърхността”.