Беседи със собственото сърце - 4

Версия за печат

Трагедията на невярващите се състои в това, че човек никога не може да убеди себе си до край, че той е само животно. Против това въстава неговата собствена духовна природа. Тя му говори, че да отхвърляш Бога, по израза на един писател, означава „да подложиш на съмнение не достойнството на Бога, а достойнството на самия човек”, което се утвърждава само върху идеята за Божеството. Огъвайки се под бремето на мнимата свобода на своя разум, религиозният отрицател неволно търси после отново сладкия плен на вярата. „Уморен рационалист, - възкликнал някога един от тях, - аз чувствам потребност от непогрешим авторитет; нужен е покой за моя измъчен дух”. „Боже, - отговаря му Августин от дълбините на вековете, - Ти си ни създал за Себе Си, и нашата душа и мятащото се сърце дотогава ще се измъчват, не намирайки за себе си покой, докато не се успокоят в Тебе”.

+++

Когато ние ходим с високо вдигната глава и не искаме да преклоним своя горд врат сами, Господ, от любов към нас, ни смирява с крепка ръка и висока мишца.

+++

Острието на всяко тежко изпитание, изпращано ни свише, се състои в това, че ние не искаме отначало със смирение да го приемем и вътрешно се борим с Бога, желаейки някак си да отхвърлим от себе си наложеното от Него бреме, както непокорният вол би искал да отхвърли своя ярем. Но достатъчно е само да се примирим с волята на Промисъла, за да се успокои нашата душа и леко да носи игото Христово.

Всеки "кръст", както ни учи християнската мъдрост, се състои в пресичане на нашата воля с Божествената воля. Съединете хоризонталната линия с вертикалната, т. е. изправете собствената си воля по линия на Божествената воля, и вече няма да има кръст.

+++

Бедността, както и богатството, еднакво могат да служат като източник на изкушения за човека. Ако богатството води към надменност и самодоволство, то бедността, която още Платон нарекъл начало на робството, без да е сама по себе си порок, може да прекърши и разколебае твърдостта на неговия дух, след което леко се открива пътят към падението и порока.

Знаейки това, ветхозаветният мъдрец просел от Господа само насъщния хляб, за който ни е заповядано да се молим и в Господнята молитва: „сиромашия и богатство не ми давай, - храни ме с насъщния хляб, да не би, като се преситя, да се отрека от Тебе и да кажа: „кой е Господ?” и да не би, като осиромашея, да почна да крада и да употребявам името на моя Бог напразно” /Притч. 30:8-9/.

+++

„Не бъди строг съдия на тези, които с думи учат за великите добродетели, когато виждаш, че те самите са лениви към благото действие; защото недостигът от дела често се възпълва от ползата на онова учение. Ние не всички сме придобили всичко в равна мяра; някои имат превъзходство повече в словото, отколкото в делото, а у други, напротив, делото е по-силно от думите” /Лествица, гл. 26/.

В тези разсъждения на свети Иоан Лествичник се заключава някакво утешение за служителите на словото, ако те не изпълняват сами всичко това, към което призовават другите. Учителството само по себе си им се вменява в заслуга. Подвизавайки се заради своите братя и ближни, за да им посочат правилния път в живота, те, по силата на тясната връзка на хората помежду им, допълват с това недостига на собствени добродетели.

Тази мисъл, разбира се, не може да поколебае вечното слово на Вечния Учител: „който изпълни и поучи, той велик ще се нарече в царството небесно” /Мат. 5:19/. Хората, у които делото съпътства словото, завинаги ще останат най-добри наставници на човечеството.

Превод: Прот. Йоан Карамихалев