Синай – едно пътуване през времето - част първа

И пак същата картина: вляво ­ - камениста пустиня, вдясно  -­ Суецкият залив. Само дето вече сме на другия му бряг, на Синайския полуостров, и ние пътуваме в южна посока към едноименния планински масив.

Докато пътуваме, се връщам към мислите, които ме занимават от часове. Опитвам се да подредя в съзнанието си обърканите си частични спомени за всичко, което съм чела някога и знам за Синай. И сега като си помисля, това пътуване от Зафарана до манастира “Св. Екатерина” не беше пътуване от една точка до друга, а едно пътуване през времето, едно нeколкодневно странстване между ХV в. пр. Хр. и ХХI в. след Хр. на колелата на откъслечните ми неясни спомени.

Синайският полуостров е разположен на предела между Азия и Африка, има форма на триъгълник, чиито граници са пустинята Тих, Суецкият залив и заливът Акаба. Сурова камениста пустиня, сред която се извисяват високи, непроходими и негостоприемни, доста зловещи на вид планински масиви: Синай (2 244 м), Ум-Сомар ­ планината, на която са намерени мощите на св. Екатерина (2 602 м), Сербал (2 052 м) и Св. Епистимий.

В епохата на патриарсите тук са живели родствените на Израил племена, потомци на Медиам и Амалик. В книга Изход се разказва как пророк Мойсей бягал от Египет от гнева на фараона и намерил убежище на Синай. Там, край извора, който и днес тече в пределите на манастира “Св. Екатерина”, той срещнал Сепфора ­ дъщерята на медиамитянина Йотор, от която му се родили двама сина ­ - Гирсам и Елиезер.

Там, в подножието на планината Хорив, Бог говорил на Мойсей от горящата и неизгаряща къпина и му заръчал да изведе от Египет израилския народ и да го отведе в обещаната му от Бога земя при р. Йордан (Изх. 3:2-12). Тук след много перипетии Мойсей довел избрания народ при храста, наричан от нас Неопалимата къпина, да стануват в подножието на планината, а сам той се изкачил на върха й, където получил от Бога скрижалите с Десетте заповеди.

Четиридесет години еврейският народ се скитал в Синайската пустиня, докато всички родени в робство измрели и едва тогава Бог ги привел в Обетованата земя край водите на Йордан. В Трета книга Царства (гл. 19) се разказва как по-късно (в VII в. преди Р. Хр.) друг велик пророк -­ Илия, бягайки от преследванията на царица Йезавел, дошъл на Синай и тук се удостоил да беседва с Бога. Пещерата в параклиса на Мойсеевата планина, посветен на прор. Илия, традиционно се счита за мястото, където той се укривал от гнева на цар Ахав и царица Йезавел, и където беседвал с Бога.

Паметта за местата, където са се случили тези библейски събития, и почитта към тях се е запазвала от поколение в поколение. Когато през първите векове на християнството тук се заселвали Христови последователи, бягащи от гоненията, а по-късно монаси подвижници потърсили тук уединение и тишина за непрестанно молитвено общение с Бога, те съвсем естествено се заселили в близост около тези свети за всеки човек места на богообщение.

Стремежът да бъдат по-близо до Бога и по-далече от преследванията и езическата развала на римското общество, довел много от първите християни на п-в Синай. Те търсели там уединение, тишина и святост, преобразявайки себе си в нова богоподобна твар. От началото на III в. мнозина отшелници, по подобие на египетските пустинници св. Антоний Велики, св. Павел Тивейски, св. Макарий Велики, се заселили в каменистата пустиня на Синайския полуостров на неголеми групи. Монашеският живот по тези земи възниква твърде рано. Първите отшелници се заселват около планината Синай в ср. на III в. Възникнали монашески общности при планината Хорив, на мястото на Неопалимата къпина, при Фаран и други места на Южен Синай. Манастирите на Синай, монашеските поселения в оазиса Фаран, Каир, Хозр били тясносвързани с манастирите в Египет и Палестина. И тук, както и при духовните старци в Египет идвали любители на безмълвието, аскетизма и богосъзерцателния живот и се отдавали на духовно подвизание.

Това били отшелници, които живеели в уединение в пещери и колиби, в крайно лишение и постоянна молитва. Само в празнични дни се събирали при Неопалимата къпина, за да послушат Словото Божие и наставленията на своя духовен старец, да отслужат света Литургия и да се причастят с Тайните Христови.

Тук се отдавали на практикуване на умната молитва такива духовни колоси като: 40-те Синайски мъченици (между 300 и 311 г.); преподобните Нил Синайски, Йоан Лествичник, Синайският игумен Филотей, Анастасий, Григорий Синаит и неизброим сонм незнайни свети отци подвижници.

Духоносните аскети очиствали душите си от страстите, съкрушавали несметни пълчища от демони и достигали духовно съвършенство, наследявайки Царството Божие и неговата слава. Някои от тях, особено след набезите на арабите през VII в., отивали на запад ­ на Света Гора или в пределите на Гърция, България, Румъния, Сърбия, и предавали своя духовен опит. Там древната практика на исихията била предадена на всички, които искали да усвоят нелекото изкуство на невидимата бран с безпощадните бесове. Чрез разпространението му учението на великите исихасти изиграло изключително важна роля за развитието на монашеството и белязало културата и писмеността на православните народи.

Синайският полуостров постепенно се осеял с десетки манастири, скитове, храмове и параклиси. Подвигът от тежките аскетически лишения бил утежняван и от ожесточени преследвания от страна на варварските племена. Най-вече блемиямите (или влемиами), които принасяли в жертва на езическите си богове своите камили, но и християнски монаси, когато им се удавала такава възможност. Монах Амоний Египетски написал “Слово за светите отци убити на планината Синай и в Раита Египетска”, преведено на гръцки от монах Агапий от Крит. През V в. преп. Нил Синайски пък пише “Повест за убитите монаси на планината Синай и за пленяването на неговия син Теодул”, преведено на гръцки от Атанасий Коттакис под заглавие “Плач по Теодул”.

Мъченичеството и убийствата на блажените отци от Синай и Раита (съврем. Тор) при император Диоклетиан, от агаряните и блемиямите не спрели развитието на монашеството по тези земи. Напротив, числеността му в южната част на Синайския полуостров прогресивно нараствала и то се разпространявало и на Изток, и на Запад.

Още през IV в. монасите от Синай се обърнали към царица Елена за поддръжка и защита от набезите на бедуините. През 330 г. по заповед на равноапостолната царица Елена върху корените на Неопалимата къпина била издигната малка църква, посветена на Божията Майка. Построили и кула, в която синайските монаси да се крият при разбойническите нападения. Поклонници от края на IV в. съобщават за голяма и процъфтяваща монашеска общност на това място. От открит през 1884 г. ръкопис узнаваме за поклонническо пътешествие на испанската благородничка Еферия с придружаващи я клирици през 372-374 г. по тези места. В ръкописа се упоменават малката църква при къпината, една при планината Хорив и друга на връх Синай. Писмени източници от ср. на V в. говорят, че епископът на Фаран отстъпил първенствуващото си положение на Синайския епископ.

Синайските монаси имали значима роля в борбата срещу еретиците и за утвърждаването на православната вяра. Паметта за нападенията и опустошенията от бедуини и разбойници срещу манастирите на полуостров Синай е запечатана в годишния кръг на църковния календар. На 14 януари честваме Първото избиване на преподобните отци на Синай и Раита през IV в. и Второто избиване на преподобните отци в Раита през V век. Тогава в “Св. Екатерина” се подвизавали преп. Нил Синайски и синът му Теодул. Те двамата отишли в Раита да навестят тамошните братя, когато станало варварското нападение. Преп. Нил успял да се спаси и описал това бедствие.

Свидетелство за тези варварски нападения и последвалите ги мюсюлмански нашествия са и руините, с които днес е осеян Синайският полуостров. В руини е манастирът в Раитската пустиня, който бил основан на мястото на един от становете по пътя към Синай. В Библията този стан се нарича Елим. При него имало 12 извора и 70 финикови палми (Изход 15:27). В руини е и някогашният манастир, в който са се подвизавали светите безсребреници и чудотворци лечителите Козма и Дамян. Намира се на около 60 километра от “Св. Екатерина” в оазиса Фаран. От върха на хълма, който някога е служел за основа на манастирския храм, ясно се виждат основите на някогашните манастирски сгради: килии, пекарна, складове, работилници, цистерна за вода. Трудно е от днешните развалини да “изградиш” в съзнанието си някогашната Велика горна лавра, така живописно представена в описанията на св. Йоан Лествичник. Според пътепоказателя неговата пещера на подвизание се е намирала съвсем наблизо.

Когато говорим за Фаран, не можем да не си спомним и за библейската история за слугинята ­ египтянката Агар, която родила първородния син на Авраам - ­ Измаил. Изгонена по-късно по молбите на жена му Сарра, Агар очаквала в пустинята смъртта на малкия си син, плачещ от жажда. Тогава Бог се смилил от сълзите и молитвите й и отворил извор, чиито води спасили от смърт и нея, и бъдещия праотец на дванадесетте колена на агарянския народ, от името на Агар, което е еднозначно с “измаилтяни”. Това са

бедуините и арабите, населяващи Близкия изток и Северна Африка. По-късно под “агаряни” започват да се разбират изобщо мохамеданите, последователите на Мохамед, изповядващи исляма. Оазисът Феран, или Фаран, е на мястото на онзи библейски извор, който Бог дал на Агар и сина й. Някога там е имало голям град, а в центъра му ­ - манастир, разрушен от потомците на същия онзи Измаил, първородния син на Авраам.

От коляното на другия син на Авраам от жева му Сарра, Исаак, пък произхожда еврейският народ. Много руини свидетелстват за продължаващата и до днес вражда между потомците на Исаак и потомците на Измаил и ни напомнят за тази библейска история.

Следва

Текст и снимки: Ал. Карамихалева