Най-ценното достояние на монашеството - интервю с архим. Йосиф, игумен на светогорския манастир "Ксиропотам"

Версия за печат

- Ваше Високопреподобие, това не е първото Ви посещение в България. Предишния път, когато дойдохте, беше 1992 г., ако не се лъжа. Тогава Българската църква имаше проблеми с разкола, сега нещата са по-различни. Какво Ви направи впечатление този път, когато дойдохте в нашата страна?

- Тук във Варна съм за първи път. След първото ми посещение през 1992 г. бях два пъти за кратко в Южна България – в Рила и в Хаджидимово. Поддържам добри отношения с Неврокопския митрополит Натанаил. Ходил съм на два пъти и в Роженския манастир. Това, което виждам тук във Варна е, че митрополитът е доста ревностен. За провеждането на тази конференция се изисква голяма и доста сложна организация и начинът по който успява да се справи е впечатляващ. Пожелавам му да има сили да продължи тази добра традиция.

В залата, по време на следобедните беседи, имаше доста хора и както разбрах, повечето от тях са граждани на Варна – това също е впечатляващо. На литургията за Рождество Богородично имаше малко хора, но нека не забравяме, че все пак беше делничен ден.

- Вие сте духовен потомък на стареца Йосиф Исихаст, една голяма личност в съвременното монашество, носите и неговото име. В лекцията си говорихте накратко за него. Кажете ни, какъв е приносът на стареца Йосиф към съвременното монашество – не само на Света Гора, но и в останалия православен свят, защото, както знаем, негови духовни чеда са основатели и игумени на много обители на Света Гора и извън Атон?

- Според мен най-същественият му принос е във възраждането на исихасткия метод на молитва за монасите. Това, както казваше моят покоен старец Ефрем (предишният игумен на Ксиропотам, загинал през 1985 г. в автомобилна катастрофа – бел. прев.), е „каймакът” на монашеския живот. Старецът Йосиф ни е дал „каймака” на монашеския живот, най-ценното достояние на монашеството. Дал е също така на монасите надеждата, че могат да достигнат до безстрастие. Моят старец Ефрем, за когото споменах, казваше, че монахът не бива да губи надежда, че ще достигне до безстрастие, защото иначе ще стане нерадив и ще изостави подвига. Монахът трябва постоянно да се подвизава, за да постигне безстрастие със средствата, завещани ни от стареца Йосиф – молитвата, бдението, аскезата, трезвението, вниманието над себе си и най-вече с изповядването на помислите. Да изповядваме на опитен старец помислите си е много важен елемент на исихасткия метод, защото дяволът ни крои доста клопки.

Това ни е дал старецът Йосиф – най-ценното от монашеския живот и надеждата за постигане на безстрастие.

- Постриженик сте на един друг голям старец от нашето съвремие – стареца Ефрем Филотейски, който е основал в една съвсем чужда на православната традиция и начин на живот страна (САЩ) 19 манастири. Можете ли да кажете нещо повече за това мисионерско дело на стареца Ефрем и изобщо за духовния му образ?

- Старецът Ефрем е една изключителна духовна личност. Още като съвсем млад се запознава със стареца Йосиф Исихаст и, мога да кажа, че с голямата си вяра и с голямо уважение, което е питаел към него, е попил всички съществени черти на духовната традиция, чийто носител е бил старецът Йосиф и на строгия монашеския живот, който е възприел през годините, когато е бил с него. Разказвал ни е за това подвизаване, както и доста случки от живота на стареца Йосиф за наша духовна полза.

Отец Ефрем е харизматична личност, словото му е изпълнено с благост и любов. Като изповедник притежава духовна разсъдливост и богат духовен опит, затова и има толкова много духовни чеда – монаси, монахини, миряни. Виждаме, че Бог благославя това негово безпрецедентно за Америка дело – да бъде присаден автентичният монашески дух на този континент. Ако човек отиде в манастира „Свети Антоний” в Аризона (най-големия от манастирите, основани от стареца Ефрем в САЩ – бел. прев.) или в някоя от останалите обители, ще чуе как монасите постоянно си казват Иисусовата молитва – силно, на глас. Това е истинско чудо – тези духовни оазиси, възникнали с благословението на о. Ефрем в безплодната духовна пустиня на Америка.

- Споменахте за манастирския живот. Вашата св. обител следва устава на останалите манастири, където живеят монаси от братството на о. Ефрем (през 70-те години на 20 век четири светогорски обители – Филотей, Каракал, Констамонит и Ксиропотам, в които са останали малцина възрастни монаси канят братя от братството на о. Ефрем, който по това време живее в килията „Св. Артемий” на Атон – бел. прев.). Те са духовни потомци на стареца Йосиф Исихаст. Уверен съм, че умната молитва има особено място в монашеското ви правило. Можете ли да разкажете на нашите братя в света малко повече за вашия манастирски устав. Как протича денят на един монах в Ксиропотам?

- Това, което е запазено от строгия аскетически устав на братството на стареца Ефрем в килията „Св. Артемий” е: 3-4 часа лично килийно бдение на всеки монах преди началото на Утренята. Вероятно същият ред се спазва и в останалите 4 обители, в които се пази приемствеността от стареца Йосиф Исихаст, повече или по-малко съобразен с местните условия, защото всеки светогорски манастир има свой отделен типик за богослужебните последования в Църквата. Типикът на манастира Ксиропотам, както и този на „Св. Дионисий”, е един от най-старите на Атон, издаден е и много литургисти са го изследвали и се позовават на него. През годината се извършват малко бдения в църква – само на Господски и Богородични празници и това помага на всеки един от нас да съблюдаваме строго личното килийно бдение. Разбира се, спазваме и основните исихастки принципи: мълчанието – монасите да не разговарят много, посетителите на манастира да бъдат посрещани само от определения архондар (монах, който отговаря за посрещането и настаняването на посетителите – бел. прев.), а не всички монаси да се скупчват при тях.

Братството ни е малко за размерите на обителта, затова пазим силите си предимно за молитвата и за работата, която не е малко.

- Какво бихте посъветвал един младеж или една девойка, които не могат да решат кой път да изберат – монашеството или съпружеството?

- Бих ги посъветвал да последват Божията воля за тях, защото за всекиго от нас Бог има свой промисъл, т. е. дали ни призовава към единия или към другия път на подвизаване. Проблемът е, че ние не сме достатъчно смирени и не се молим достатъчно, за да разберем този промисъл и често се объркваме. Объркването идва от там, че в личния си духовен живот пренасяме светския начин да избираме. Как разсъждават хората в света? – Казват „Коя е най-хубавата марка автомобил – да кажем „Мерцедес”. Тогава ще си взема Мерцедес”. Искаме най-хубавото. Така постъпват мнозина млади хора и по отношение на духовния живот. Казват си: „Кое е най-възвишеното в Църквата – монашеството. Значи ще стана монах. Без да помислят за собствените си духовни възможности и без да се помолят Бог да им укаже пътя отреден за тях, избират сами това, което те смятат за най-добро. Затова се получават грешки.

Често пъти и ние, духовниците, допускаме грешки, защото тези от нас, които са игумени или имат отношение към монашеството, искаме да има много монаси, но понякога не си даваме сметка, особено когато сме неопитни, че може да въведем в монашество някой, който не е за този подвиг и после да имаме проблеми, както той, така и ние. Понякога стават такива грешки. Затова се иска и изпитание, и много молитва.

На хората, които ме питат какъв път да изберат, отговарям: „Трябва ти самият да се молиш Бог да Ти разкрие волята си. Не да казваш: „Отче, помолете се, за да ме упъти Бог”. Трябва сам да се молиш, за да ти укаже Бог в сърцето закъде си. И да знаеш, че Бог отговаря и по положителен начин, и по отрицателен. Ако ти например се молиш, молиш, но виждаш пречки да станеш монах, или в душата си предпочиташ повече семейния живот, познаваш някое добро момиче, християнка, която иска да има християнско семейство и виждаш, че така ще ти е по-леко на душата – ето това е отговор от Бога. Няма да слезе Бог, да ти се яви Христос или св. Богородица или някой светец, за да ти каже какво да правиш. Бог отговаря чрез житейските обстоятелства и ние трябва да сме простосърдечни и смирени, за да „чуем” и да приемем тези отговори.

- Отче, как да направим смирението свое постоянно състояние? Защото често пъти взимаме уж твърдо решение за покаяние, изповядаме се, причастим се, а след няколко дни ни обзема отново нерадение, което унищожава всичките ни духовни сили и цялата ни ревност по Бога. Как да съхраним решимостта си да се подвизаваме?

- Много е важно да се изповядваме редовно при духовника си. Това ни поставя в някакви граници. Знаем, че веднъж месечно, когато ни каже, ще отидем при него. Така, когато наближи времето за изповед, се подготвяме, изпитваме себе си и отново встъпваме в процеса на покаянието, каквото и да ни се е случило междувременно. Това трябва да бъде за нас неотменимо правило. Не бива да пропускаме да отидем при изповедника си и да търсим извинения.

Това е едното. Другото е онова, което е казвал онзи монах, който, въпреки че бил монах, отивал в града, съгрешавал и после се връщал в килията си в разкаяние, казвал си: „Всеки ден поставям ново начало с покаянието, не се отчайвам”. Казвал на дявола: „Тази килия е ковачница. Веднъж удряш ти, веднъж аз”. Всеки ден поставял ново начало, всеки път, когато съгрешавал, се каел. Не се отчайвал. Това е поуката от тази история: да не се отчайваме от паденията и всеки път да поставяме ново начало. И св. Герман Аляскински казвал: „От този час, от този момент, да започнем пак духовния живот”. Така ще останем на пътя на покаянието.

- Последният ми въпрос е за послушанието. В доклада си се спряхте на исихията. Това е и общата тема на конференцията. Старецът Йосиф Исихаст обаче, както и други старци исихасти, са държали много и на послушанието. Някои казват, че послушанието не трябва да бъде сляпо, а с разсъждение. Вие как мислите?

- Има два вида послушание. Единият е послушание изобщо към Евангелието, към Христовите заповеди, които са задължителни за всички християни. Има обаче и монашеско послушание при което монахът дава обет пред Бога за послушание и това е тайнство, защото ангелският образ (схимата) е тайнство. Както и при другите тайнства, св. Евхаристия например, се извършва някаква дълбока вътрешна промяна, преображение. При встъпването в монашество мирянинът получава особена Божия благодат, именно защото дава обета за послушание, че няма да следва своята воля и ще бъде послушен към своя старец. Старецът, от своя страна, поема задължението да се грижи за своето чадо и да го ръководи според Евангелието. Това е един завет, свещено споразумение между монаха, неговия старец и Христос. И монахът дава такъв обет: „Христе, няма нужда аз да гледам какво си ни казал Ти в Евангелието – разбира се, слушам го и го чета, защото монасите трябва да четат, но старецът ми го тълкува и той носи отговорност за нещата, които ми казва. И аз трябва да го слушам така, сякаш слушам Теб, Христе”. Това е тайнство. Така сме живели ние и така са живели всички светии, особено светиите, които са умрели като послушници (в послушание).

Следващият стадий, за който ти спомена, е монахът да получи благословение от своя старец да напусне общежитието и да заживее по-самостоятелно, с повече разсъждение, без да има нужда от постоянен духовен надзор, когато старецът прецени, че монахът е достатъчно духовно зрял, за да живее сам в уединение (исихия). Послушанието, поне през първите години на монашеския живот, в общежитието, е абсолютно необходимо. Никой не е успял да постигне нещо в монашеския живот, ако не е прекарал достатъчно години в послушание. За съжаление днес виждаме, че много монаси се провалят, защото отиват при някой старец само, за да получат схимата от него и след това започват да живеят сами и твърде скоро напускат послушанието. За жалост днес се наблюдава това явление.

Интервюто взе: Алексей Стамболов