СЛОВО ЗА ВТОРА НЕДЕЛЯ СЛЕД ВЪЗДВИЖЕНИЕ

Версия за печат

„Ако обичате ония, които вас обичат, каква вам награда? Защото и грешниците обичат ония, които тях обичат” /Лука 6:32/.

Драги в Христа братя и сестри! Както от копривеното семе не израства благоуханна роза, така от злото никога не произлиза добро. Поглъщайки в себе си тлетворното дихание на ненавистта, човек може да измени заобикалящия го свят само към лошо, а на собствената си душа нанася страшни вреди. От това пагубно състояние ни предпазва Спасителят с заповедта за любовта към враговете.

Бог е любов (1 Ин. 4:8), – казва Свещеното Писание, и оттук неоспоримо следва: ненавистта – това е дяволът. Коварният сатана може да се явява в облик на светъл ангел, и точно така той всява семената на гибелта в човешките сърца под вид на справедливост и праведен гняв. Предадем ли се на чувствата на раздразнение, обида, осъждане, започнем ли да желаем злото на някой човек – и наистина адски пламък изсушава душата: мъртвее нашата молитва, вкаменява се вярата, посърват кълновете на любовта. «Ни пост, ни празник не може да има там, където цари вражда и злоба», – казва блажени Августин.

Нашият Господ Иисус Христос ни яви Божествен пример за любов към враговете. Той наричал приятел предателя Иуда, а за тези, които Го разпнали, се молил, да ги помилва Небесният Отец.

Но какво правим ние, които наричаме себе си християни, последователи на Сина Божи? Уви, колкото и дребни да са нанесените ни обиди, колко лесно позволяваме на смъртния грях да влезе в нашите души. Блъсне ли на улицата случаен минувач, каже ли ни груба дума съседка – и в нас вече избухва гняв. А ако в този същия миг ни настигне внезапна смърт – какво тогава? Грешниците в преизподнята вечно ще се измъчват от собствените си грехове. И нима нас вечно ще ни мъчи ненавистта към този минувач, към тази съседка? Така заради раздразнителността дяволът купува човешката душа.

А ако и да са ни нанесени даже и тежки оскърбления, да е голяма причинената ни вреда – трябва ли те да бъдат пренесени във вечността? И нас, и нашите врагове ни очаква смъртта и гроба, очаква ни Страшният и Праведен Съд Господен. Нима и пред Престола на Всевишния ние, жалките грешници, ще се осмелим да предявяваме някому някакви сметки? В преддверието на този страшен миг, който навеки ще реши нашата участ, преподобни Антоний Велики ни предупреждава: «Щадете се един друг, та да ви пощади Господ».

Ненавиждащият обидилия го на практика ненавижда самия себе си, отмъстяващият е убиец на собствената си душа. Само с добро се смирява злобата, само с любов се лекува ненавистта. Ако погледнем с духовен взор на тези, които ни причиняват вреди, то ще разберем: не за нашия гняв са достойни те, а за жалост и състрадание.

Докато не са се вкаменили сърцата ни, ние трябва да гледаме с жалост на болните и сакатите, да се стараем да им благотворим. Но нали грешникът е по-нещастен от всеки сакат: неговата душа е тежко болна и невидимо страда, осквернена от врага на човешкия род. Като отговаря с усмивка на оскърблението, с думи на любов на озлоблението, християнинът може да помогне на падналия брат, да пробуди в него Божия образ. Заразявайки се с вражда към хората, ние (страшно е да се помисли!) ставаме врагове на Бога. Който ругае нищите, той хули своя Твореца; който се радва на нещастието, той няма да остане ненаказан (Притч. 17:5), – гласи Свещеното Писание.

Този свят лежи в зло, и в него благочестивият човек не може да няма врагове. Нещо повече: ако бихме били окръжени от всеобща почит и уважение – ето какво би било наистина зловещ знак. Защото нашият Господ Иисус Христос казва:” Горко вам, кога всички човеци заговорят добро за вас. Защото така постъпваха техните бащи с лъжепророците” (Лк. 6:26). Грешници превъзнасят грешници, под потока от незаслужени похвали и лукава прелест най-силната душа може да падне в тщеславие, да се възгордее и да  погине. Нашите врагове са наши лекари, приподнасящи ни горчиво отрезвяващо лекарство.

Ако ние съумеем да не се заразим с вражда, никакъв враг не ще ни причини зло – всичките негови дела и замисли Господ ще обърне в благо за нас. Враговете стават опасни само тогава, когато в отговор на техните коварни замисли ние се разпалваме от «благородно» негодувание и жажда за мъст.

Единственият гняв заслужаващ наименованието праведен – това е гневът срещу източника на всяко зло, единствената справедлива ненавист – това е ненавистта към човекоубиеца-дявола. Последователите на Спасителя са призвани да противостоят на греха и сквернотата на света, християнството няма нищо общо с равнодушното непротивене. Но в тази велика духовна битка главното е – да не даваме на коварния враг да ни измами, да не загубим способността да отделяме самото хищно зло от неговия нещастен носител. Преподобни Нил Синайски учи: «Който е злопаметен към дявола, той не е злопаметен към хората, но този, който е злопаметен към брата си, сключва мир с дявола».

Трудна ни се струва заповедта за любовта към враговете. Как да я съблюдаваме, ако често се гневим даже на роднини и близки и трупаме обиди към тях? Но изпълнението на тази трудна заповед е необходимо за всеки, който не иска да бъде отлъчен от Бога. Ако човек таи в сърцето си, макар и капка ненавист, той няма право да пристъпи към Чашата със Свето Причастие, защото няма да се съедини с него Въплътилата се Любов, Христос Изкупителят.

Няма да влезе в Царството Небесно този, който не изгони от своето сърце демона на ненавистта. Ние не можем да избегнем чуждата вражда, но сами не трябва да бъдем врагове на никого. Пътят към това е разбиране. Трябва да се постараем да се отречем от себе си, да погледнем на света през очите на този, който ни досажда, да разберем неговите беди и печали, да усетим себе си по-лоши – тогава ще си тръгне гневът, освобождавайки място на съчувствието и любовта. Тогава ще ни стане по-лесно да следваме благия съвет на преподобни Исидор Пелусиот: «Записвай благодеянията върху мед, а обидите върху вода».

„Благословяйте ония, които ви проклинат и молете се ония, които ви пакостят” (Лк. 6:28), – призовава Синът Божи Своите ученици. Молете се за своя враг – не само с уста, но и със сърце, желаейки му изцеление от греха, възраждане в дух и истина. Молете се за своя враг и го обичайте, защото той е ваш брат, защото за него, както и за вас, е страдал и умирал на Кръста Синът Човечески. Молете се за своя враг и плачете за него, защото в него страда светият образ на Небесния Отец. Молете се за своя враг и искайте от него прошка, защото ако той греши против вас, то не сте ли го въвели вие в съблазън – преднамерено или не, със своето тщеславие или коравосърдечност, с пренебрежение или неумение да завоюват неговата любов?

Възлюбени в Господа братя и сестри! Разсъждавайки духовно, ние трябва да почитаме своите врагове като най-големи благодетели, защото чрез тях Господ Промислител ни изпитва и вразумява. Само тщеславната душа се ожесточава в изпитания, а душата на християнина придобива спасителния навик на търпение, смирение и мъжество. Враговете понякога принасят повече полза на нашите души, отколкото приятелите, защото дружбата е сляпа, тя се старае да види в нас само доброто, а ненавистта е зорка – и от кого, ако не от врага, ще чуем за своите недостатъци и прегрешения? Мъдрият човек даже в клевета за себе си ще съумее да види част от справедливо изобличаване, от насмешката над себе си може да извлече полезен урок. Защото Спасителят казва:

„Обичайте враговете си, и правете добро, без да очаквате нищо; и ще ви бъде наградата голяма, и ще бъдете синове на Всевишния; защото Той е благ и към неблагодарните, и към злите. И тъй, бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден” (Лк. 6:35–36). Амин.

Превод: свещ. Йоан Карамихалев