Забързани мисли

Версия за печат

Вър­вим за­бър­за­ни към ра­бот­ни­те си мес­та или об­рат­но ­ умо­ре­ни към вкъ­щи. Вър­вим за­мис­ле­ни за тол­ко­ва “важ­ни не­ща” ­ заг­ри­же­ни, де­ло­ви, се­ри­оз­ни. Вър­вим заг­ри­же­ни за про­фе­си­о­нал­на­та си ре­а­ли­за­ция, ся­каш то­ва е един­с­т­ве­но­то ус­ло­вие за ре­а­ли­за­ци­я­та ни ка­то лич­нос­ти. Меж­дув­ре­мен­но ос­та­ва­ме глу­хи за тол­ко­ва мно­го при­зи­ви за про­я­ва на чо­веч­ност! С нес­к­ри­та до­са­да слу­ша­ме оп­лак­ва­ни­я­та на съ­се­ди­те си, с “по­ло­вин ухо” слу­ша­ме раз­ка­зи­те на де­ца­та си, проб­ле­ми­те на род­ни­ни­те ни ни ид­ват мал­ко в по­ве­че, а за гри­жи­те на при­я­те­ли­те не ни се и по­мис­ля... Ся­каш не са “приз­ва­ние” всич­ки слу­чаи, в ко­и­то ня­кой по­тър­си по­мощ и под­к­ре­па от нас. Ся­каш заб­ра­вя­ме, че приз­ва­ни­е­то ни на то­зи свят не е та­зи или она­зи про­фе­сия. Приз­ва­ни­е­то ни е да оби­ча­ме.

Е, раз­би­ра се, да си ле­кар, све­ще­ник, пи­са­тел, во­дач...се ис­ка приз­ва­ние, но про­фе­си­я­та е са­мо един от на­чи­ни­те да про­я­вя­ва­ме дар­би­те, ко­и­то Бог та­ка щед­ро е из­лял в ду­ша­та ни. Пък и не е тол­ко­ва важ­но с как­во точ­но се за­ни­ма­ваш: учи­тел ли си, му­зи­кант, стро­и­тел или до­ма­ки­ня, важ­но­то е кол­ко лю­бов вла­гаш в ра­бо­та­та си.

Все­ки от нас е на­да­рен с дар­ба­та да про­ме­ня све­та към по-доб­ро. Не неп­ре­мен­но ка­то про­ме­ня за­ко­ни­те и по­ряд­ки­те; не неп­ре­мен­но ка­то нап­ра­ви епо­хал­но на­уч­но от­к­ри­тие, ка­то ос­та­ви трай­на ди­ря в из­кус­т­во­то или впи­ше име­то си в ис­то­ри­я­та на све­та. Ако днес сме пре­диз­ви­ка­ли по­не ед­на ус­мив­ка, ако сме из­с­лу­ша­ли и уте­ши­ли ня­ко­го, ако сме му вдъх­на­ли уве­ре­ност и сме вър­на­ли вя­ра­та му в доб­ро­то в све­та, зна­чи де­нят ни не е ми­нал нап­раз­но. Ед­на топ­ла ду­ма, един мил пог­лед, един акт на до­ве­рие, един жест на съп­ри­час­т­ност, мал­ко по­ощ­ре­ние, знак за под­к­ре­па... За Бо­га ни­що не е мал­ко. То­ва е днеш­ни­ят ни дан за въз­ца­ря­ва­не­то на Доб­ро­то в све­та.

След­ва­щия път, ко­га­то срещ­нем заг­ри­же­но­то ли­це на ко­ле­га или при­я­тел или се сблъс­ка­ме с проб­ле­ми­те на свой бли­зък или поз­нат, или на ули­ца­та срещ­нем мрач­ния пог­лед на ня­ко­го, не­ка не се пи­та­ме да­ли ще мо­жем да му по­мог­нем, да­ли изоб­що е на­ша ра­бо­та, да­ли е по си­ли­те ни да про­ме­ним све­та. От нас се ис­ка са­мо да вър­шим доб­ро спо­ред си­ли­те си, а ре­зул­та­ти­те са в по-Вис­ши ръ­це. За­що­то чо­век е кой­то сее, но Бог пра­ви да по­из­рас­те.

Уси­ли­я­та ни да нап­ра­вим ня­ко­му доб­ро ни­ко­га ня­ма да ос­та­нат нап­раз­ни. До­ри да не ус­пе­ем с вни­ма­ни­е­то си да про­ме­ним ди­рек­т­но участ­та му, то по­не же­ла­ни­е­то ни да му по­мог­нем ще по­ро­ди в не­го ед­на доб­ра ми­съл, ед­но топ­ло чув­с­т­во, ед­но не­из­ре­че­но “бла­го­да­ря”, а то­ва ве­че е на­ча­ло на не­що доб­ро. Си­на­по­во­то се­мен­це на вя­ра­та ще е по­ся­то в не­го, а ние зна­ем как­во е в със­то­я­ние да нап­ра­ви то.

Ня­кой ден той ще пог­лед­не пла­ни­ни­те от гри­жи, на­тег­на­ли вър­ху при­ве­де­ни­те му пле­щи и ще из­ре­че в се­бе си с вя­ра: От­мес­те­те се, пла­ни­ни!