Съвременна приказка: "Буркан с жито"

Версия за печат

На един 24-ти юни стар руски влак потегли от Санкт Петербург към Москва. Всичко изглеждаше както обикновено, влак като влак, релси като релси, ден като ден...но не съвсем. Защото машинистът Никита имаше имен ден – честваше Св. Никита, Епископ Ремесиански[1] - и, спомняйки си живота на светеца проповедник на Благата Вест сред бесите, нашият машинист се чудеше как един човек е успял да промени живота на толкова много хора, как така е успял да отвори сърцата им за Бога, а щом е казано, че Бог е Любов, как именно им е показал какво е любовта?

Никита никога не се беше влюбвал и макар да беше млад смяташе, че не е нормално никога сърцето му да не е изтръпвало от любов, било то към момиче, семейство, приятели. Не беше жестокосърдечен, а по-скоро изпитваше едно топло-хладко, меко чувство на привързаност и грижа еднакво за всички, опитваше се да помага колкото можеше на хората около себе си, грижеше се за близките си, притесняваше се за пътниците които возеше, но доброто му отношение не извираше силно от сърцето а по-скоро от ума, защото знаеше че така „трябва” и че така е „добре” да се постъпва. „Щом казват, че любовта живее в сърцето, а не в мозъка, значи трябва да идва без разсъждения?”, размишляваше Никита вечер, натопил уморените си крака в прохладните води на река Нева, артерията на Санкт Петерсбург. Трябваше да предприеме нещо, за да разбуди и напълни с това така силно и разстърсващо според неговото разбиране чувство сърцето, което често чувстваше празно като празен буркан.

Мисълта за буркана като олицетворение на неговото сърце бе започнала да го забавлява и затова Никита бе сложил на прозорчето си един буркан, в който всеки ден пускаше по едно или няколко житни зрънца, в зависимост от броя на „важните” (и добри, и неприятни) случки и поуки събрани през деня. Така бурканът се пълнеше с всеки изминал ден, но сърцето на Никита сякаш не се променяше.

Никита живееше на малка лодка закотвена до брега на река Нева. На лодката си, той гледаше две костенурки и когато се връщаше от дълго пътуване преуморен от високата скорост, шум и много хора, посядаше да се любува на бавните им движения. Какво спокойствие, какъв съвсем друг пулс и ритъм! Мислеше си, че бавният им ритъм се дължи на бавните движения на студената им кръв, нали затова ги наричат „студенокръвни”. Чудеше се дали поради студената си кръв са и неспособни да обичат? Но нито за студенокръвните костенурки, нито за „топлокръвните” хора Никита разбираше какво е чувството „любов”.

Само на 24 години (от 6 години машинист), Никита вече бе обиколил от Атлантическия до Тихия Океан и от Северно до Черно Море, но странно защо все още не бе усетил нейния пулс. Чудеше се дали многото пътуване затруднява възможността му да обича, тъй като беше постоянно на път и все с нови хора, или пък именно пътуването му беше полезно, за да разшири хоризонтите си и опознае различни гледни точки, за да разбере какъв живот и семейство би искал да гради.

Потопен в тези мисли, на този 24-ти юни рано сутринта Никита взе решение коренно да промени досегашния си живот: реши това да бъде последното му пътуване с влака, след което да се спре в дома си, за да смени бързия ритъм с бавен, да се отдаде на дърворезбата, която се бе научил да прави от малък и да се препитава, продавайки резбовани рамки за снимки, в които другите да слагат любимите си хора и най-щастливи мигове! Надяваше се, че когато забави темпото, както своите костенурки, ще успее да усети онзи непознат пулс, да срещне момиче, което да опознае дълго време и да се усъвършенстват заедно, да се погрижи повече за родителите си, да вижда по-често приятелите си...

Със спестените пари от рамките, Никита си мечтаеше да започне да строи малко параклисче в чест на „Св. Николай” на сал завързан за неговата лодка, вдъхновен от историята за Св. Василий Рязански (честван на 3 юли). Чрез Св. Василий Бог показал с чудо, че Християнството е истинският път като му казал да постави епитрахила си с лика на Св. Богородица върху реката и когато Светецът стъпил на него, дрехата го поела като лодка, която тръгнала нагоре по течението. Така и Никита искаше да направи малък плаващ параклис именно в града, разположен на реки и морета, за да свързва хора от двете страни на реката.

Никита обичаше да ходи на църква, макар да успяваше рядко, когато не пътуваше и макар да не знаеше почти нищо за Християнството и да не бе чел Библията. Беше кръстен като малко бебе, дори резбоваше рамки за икони, чувстваше че Бог е често някъде наоколо и в храма намираше нужната му тишина, далеч от тракането на релсите успяваше да чуе тупкането на сърцето си, което във влака често добиваше ритъма на колелата. Това търсене на тишина бе и причината да иска да построи плаваща църквичка.

Само че на този 24ти юни, преди последното му пътуване като машинист, сутринта в храма се натъкна на шум, песнопения и голяма група хора. Чудеше се какъв е поводът, но го беше срам да попита да не би продавачката на свещи да се изсмее на невежеството му. Тогава видя да си купува свещи и няколко иконки просякът, който често събираше стотинки милостиня в буркан пред различни църкви в града. Никита често му бе давал по нещо (нали така е „добре” да се прави), но не му беше обръщал внимание. Това че старецът харчеше милостинята за свещи и икони накара Никита да се упрекне, че досега бе мислил за него като за бездомен пияница. Сега за първи път осъзна, че под дрипите този човек носи вяра в същия Бог и следователно подобно сърце.

Затова и се престраши да попита именно дядото– изглеждаше му по-простичък и непретенциозен от продавачката на свещи, макар и сигурно той да знаеше по-малко - защо всички тези хора се бяха събрали. Старецът се усмихна: „За пир сме се събрали, за голяма сватба!”. „Но къде са булката и младоженецът?” учуди се Никита. Меките очи на стареца придобиваха все по-топъл кафяв цвят, като кестени на жар. „И пирът е от Христос, и сватбата е с него,” отговори тихо дядото. „Христос е Младоженецът, а всички ние невестата, независимо дали сме мъже или жени, деца или старци, бедни или богати, всички сме дошли за да станем едно с Него ... А пирът е само с хляб и вино, не със скъпи блюда, но тях на трапезата Христос претворява в най-ценното, в Своя Собствена плът и Своя кръв, жертвайки се с любов, за да ни нахрани с тази небесна храна.” Старецът замлъкна, притаи дъх, бе му толкова трудно – или толкова съкровено – да се доизкаже. „...да ни нахрани със Самия Себе си!”, прошепна леко, и зачака с напрегнати, вглъбени очи реакцията на Никита, разбирайки, че думите му звучат най-малкото странно за човешката логика.

„Искаш да кажеш, че всички са се събрали с идеята, че в момента Бог по някакъв начин влиза в хляба и виното и когато хората ги ядат, ядат Бога?”, Никита възкликна с искрено недоумение. „Да се молим на Бог, който е невидим около нас, разбирам го, но звучи толкова странна идея, че хората се събират, за да ядат нещо, което има вкус на хляб и вино, но вярват че всъщност ядат кръв и плът? И най-вече, дори да приема, че наистина е тялото Христово, колкото и да ми е трудно да го повярвам, защо на хората им е нужна тази кървава храна?!”

Без старецът да може да отговори, в този миг в храма се разнесе нежна мелодия, сякаш тих ангелски глас напои всяко кътче с думите „Иже херувими...”. Изведнъж, необяснимо, Никита усети цялото си същество да настръхва...всяка клетка запулсира с непознат пулс...а сърцето му спря да тупти...затихна...умря...не можеше да диша, за да не заглуши ангелския глас...и в следния миг сторил се вечност, със жадна глътка въздух сърцето заби отново, в едно с неземната мелодия, ту извисена, ту снижена, побрала и ехото на необятната вселена и пулсациите на микроскопичните ядра. Никита усети една топла сълза по лявата си буза. Нямаше сили да я избърше...остави я да тече с бавно утихващия ангелски глас...някъде надълбоко, под ризата му, новородено сърце започна да диша.

„Защото ни е нужно да вкусим Божията любов...” сякаш някъде от много далеч го застигна отговорът на стареца. „...защото само виното Христова Кръв стопля изстиналата кръв на човека, и само хляба Христова Плът размеква сърцето. Целта на живота не е да обичаме хората около нас, а да обичаме Бога с цялото си сърце и душа...само когато тази любов напълни съществото ни можем да усетим, която и да било друга любов и да разберем колко несравнимо малка е тя... прекрасна, но все пак толкова по-малка и само прашинка...” Кестеновите очи на стареца също блестяха насълзени, като късчета въглени.

Тогава без повече думи, той пристъпи с леки стъпки, с болезнено благоговение и блажена радост, към олтара и Христовата чаша. В грейналото лице на стареца Никита усети онова единство с Бога, за което той му бе говорил; единство с Бог, който обича абсолютно всеки по един и същ начин и именно в това е смисъла на нашия живот, да се научим да обичаме с онази безусловна обич, посята като заспало семе в нас от мига на физическото и духовното ни зачатие.

Макар да се бе опитвал хиляди пъти да си представи и изпита тази любов, само в този момент Никита разбра, че за да успееше той или който и да било да обича така безусловно всички и всичко, нужно беше първо да започне да усеща и трупа в себе си Христовата любов. И ето най-великото и най-трудно понятно чудо – Бог избрал от обич да стане човек и да страда, за да може изцяло да сподели любовта Си с хората, именно като чрез Своето въплъщение и след Възкресението оставя на хората Своята плът, за да може хората да я приемат и по този начин да обожава и телата, и душите ни. Никита потръпна! Усети как вече повече от 2000 години Христос е непрестанно физически на Земята в пулса на претворяването на хляба и виното в литургията, извършвана без прекъсване в различните часови зони на Земята: пулсът на планетата е именно нестихващата обща евхаристийна (благодарствена) молитва, която свързва в пълнота материята и духа без превъзходството на едното над другото.

Никита чу в далечината свирката на влак. Оставаше му само час и половина до тръгването на неговия влак. Тази реалност му се стори изведнъж така далечна и чужда, но същевременно и така лесна да приеме – всъщност, усещаше че може да приеме всичко в живота, защото нищо не усещаше като по-важно от Божията любов към него и другите и от неговата връзка с Бога. Не знаеше дали би могъл да нарече тази връзка „любов,” защото чувстваше, че ще му отнеме време да натрупа в себе си Божията любов и с това собственото си чувство за равенство с всички останали – в очите на тази Любов – а дори и отвъд равенството в дълбокото осъзнаване и осезание за смирение, за висшо смаляване на егото и егоизма. Всъщност дълбокото, наелектризиращо чувство, с което Никита си представяше любовта, той усети потопен в акта на максималната Божия любов като всепоглъщащ, сладък, тих мир.

Никита трябваше да побърза от църквата към гарата, за да не закъснее за своите пътници. Толкова много хора зависеха от него - и времето, и работата, и живота им - че огромната отговорност му тежеше. Но този 24 юни, освен че откри Христовата любов в себе си като семе, което щеше да расте с години, Никита си купи на излизане от църквата малка книжка с духовни послания на Св. Николай Велимирович, тъй като във всички свои пътувания се чувстваше под молитвената закрила на Св. Николай Мирликийски.

И какво да види! На страницата, която разгърна Св. Николай Велимирович отговаряше на писмото на един машинист, който страдал, че работата му се струва скучна и не знаел дали да я напусне в търсене на по-интересни неща. Св. Николай в този случай бе споделил с машиниста своето разбиране, че това е прекрасна професия и би трябвало да я задържи, защото е много подобна на работата на Бог! Хората поверяват в ръцете на друг живота си, дори без много въпроси кой е той, а машинистът е радостен, че не го виждат и не му е нужно хората да му бъдат благодарни – чест повод за гордост – но просто се радва да ги вижда усмихнати когато стигнат навреме да се видят със своите близки.

Никита почувства неописуемо топло спокойствие да облива цялото му същество. Изведнъж терзанията му за това дали живее бързо и дали трябва да живее бавно му се сториха толкова малки и късогледи, неща като време, скорост и движение, които не можеха да повлияят на Божията любов и на човека избрал трезво да я съхранява и все повече опознава в себе си. Латинска максима festina lente, или „бързай бавно”, доби пълен смисъл за него в думите на Св. Николай Велимирович, защото да поработиш повече и да бързаш, за да дадеш радост и спокойствие на другите, е безусловен израз на любов.

Когато на 24 юни Никита потегли за Москва, той тръгна с жажда за Божията чаша и все по-голямо осъзнаване на своите непрестанни слабости и неправди спрямо другите и разбира се, Бог: започна да живее с постоянно умиране и раждане, които все повече отчупваха черупките на вехтия човек.

От Москва си донесе няколко тухли, които намери на гарата и започна бавно да строи плаващата църквичка „Св. Николай”, през свободното време, когато не пътуваше. И от всеки нов град и гара носеше тухли, за да може този малък храм да въплъти в себе си различни късчета от Русия и нейните молитви.

А на прозореца му, бурканът с жито вече покълна, окъпан в слънчевите лъчи. По същия начин и сърцето на Никита все повече се пълнеше със сладката любов към Бога и света, която не зависи от това дали живееш бавно или бързо, дали си на влак или в лодка, дали сам или с десетки хора...тя се оказа пълно сърце, както буркан, в който постепенно, но редовно е нужно да се слагат зрънца от жито с всяко Причастие и с всяка усмивка споделена с хората наоколо. С всяко следващо Причастие със Светото Тяло и Кръв, Никита усещаше как най-важните зрънца в буркана-сърце са напоени със Светото Причастие, напояващи останалите зърна с любов към всички и всичко.

На листче пред буркана с жито, Никита си беше написал думите на Стареца Паисий, които с всеки изминал ден се вдълбаваха в сърцето му все по-дълбоко:

„Това което ми казва сърцето ми е да взема един нож, да го разрежа, да раздам парченцата на хората по света ... и после да си отида...”