СИНАИТСКО-СВЕТОГОРСКОТО ДВИЖЕНИЕ ПРЕЗ ХІV ВЕК

Версия за печат

Историята на човечеството, както и историята на отделната личност, в своята дълбинна онтологическа същност е непрестанна борба с врага на човешкия род – борба, която, започнала от грехопадението на първите хора, ще продължава до края на вековете. На подвизаващите се в тази невидима бран с добрия подвиг на вярата всемилостивият Господ неуморно изпраща Своята помощ. Той щедро излива благодатта на Светия Дух, която е пребивала и пребивава в Църквата, основана от Иисус Христос. Благодарение на постоянното присъствие на Светия Дух Църквата става Царство Божие на земята, където се извършва приобщаване на нейните членове към Бога. Да съедини хората с Бога в благодатно единство чрез живот, според евангелския закон, е най-същественото назначение на Църквата. Единението с Бога, което започва в процеса на очистване от греховността и се заключава в обожение на цялото човешко естество, непрекъснато и безусловно се извършва във всички поколения християни чак до наши дни.

Хората устройвали и устройват себе си в жилище на Бога по пътищата, посочени от Самия Господ. Истинският църковен живот се осъществявал там, където имало пламенен стремеж към християнския идеал посредством строгото изпълнение на евангелските заповеди. Във всеки период от историята на Църквата имало християни, които реализирали в себе си този идеал. Следвайки посочения път на спасение, те придобивали опит във велики подвизи на борба със своето паднало естество и, получавайки от Бога благодатта на Светия Дух, достигали святост. Възвишената светлина на техния духовен живот, тяхната ревност по Бога и благодатност събирали около тях множество от тези, които търсели опитни и богопросветени наставници и ръководители към спасение и към висше благодатно просвещение. Така възниквали общини, поселения от монаси, обединени от спасителните идеи и правила на аскетическия живот на своя старец-учител. С времето те възраствали в големи манастири, известни със своите традиции и устави, утвърдени от светите основатели. Манастирите станали центрове на духовния живот, оказвали огромно нравствено, просветителско и културно влияние върху живота на съвременното им общество. Освен това те изработвали всичко необходимо за ръководство в Царството Божие, както за своето, така и за следващите поколения.

Ако проследим възникването и дейността на тези монашески центрове, ще видим, че повечето от тях имат тясна духовна приемствена връзка помежду си. Някой велик благодатен старец, светило на християнския небосклон, просвещавал множество ученици със знанието на умното дело и ги учел на своите методи на подвижничество. Учениците, строго следвайки неговите наставления, с времето възраствали до мярата на своя    учител, често приемствено възприемали от него и духовни дарования. По благословението на светия старец или след неговата кончина те нерядко напускали мястото на своето възпитание и възрастване в търсене на място, по-удобно за висши подвизи и вътрешна молитва. Но с прииждането на ученици към тях техните убежища се превръщали в скитове и даже в големи манастири. Сега те, на свой ред, предавали на учениците си тези традиции и закони на монашеското дело, които усвоили от своя старец.

Живата приемственост поддържала истинската духовност и традиции в протежение на цялата история на Православната Църква. Концентрацията на духовен потенциал, възникващ около монашеските центрове, и неговото преместване по силата на тяхната приемственост ставали както по време, така и по пространство.

Но такива огнища на духовност се създавали не само от учениците, възприели непосредствено от своите старци тяхното учение. Могат да се назоват редица манастири, основани от известни светии, за приемствеността на които не можем да кажем нищо. Но не бива да си правим прибързани изводи поради отсъствие на сведения. Пък и не бива да забравяме за съществуването на вътрешна  духовна връзка между светиите, за родство по дух между хората, възпитани в едни и същи християнски понятия, научени от творенията на едни и същи свети отци и закърмени с едни и същи благодатни църковни тайнства. Особено силна е тази връзка при еднаквото им вътрешно преуспяване и духовен ръст. Всичко това говори за дълбинно движение в тайнственото тяло на Църквата, одухотворено от Светия Дух. Неговото едновременно възникване в православните страни свидетелства за съборното единство на църковното тяло.

Един от центровете, откъдето през ХІІІ – ХІV векове излиза нова вълна на духовно-културно възраждане, била Света гора – Атон. В това време тук се зародило мощно синаитско-светогорско движение, извикващо духовен подем. То е наречено така по името на неговия основоположник – преподобни Григорий Синаит и по мястото на възникване. Това движение, започнало с обръщане към източниците на православната духовност и възобновяване на древните монашески традиции, извикало към живот цяло религиозно-културно течение, известно в историята под названието „исихазъм”. Исихасткото движение, широко разпространявайки се по балканските и южнославянски земи, оказвало голямо влияние не само на нравствеността, но и на другите сфери на живот и дейност на човешкото общество.

Свети Григорий Синаит, благодарение на своето подвижничество, станал родоначалник на възникналата духовна приемственост, поставил началото на цяла генеалогия от исихасти и, несъмнено, негови духовни потомци  могат да се намерят  и в днешно време. Генеалогичното дърво на синаитските светци е необичайно голямо и има множество разклонения. Това са преди всичко непосредствените ученици, за които говори свети патриарх Калист в житието на преподобния Григорий; след това неговите последователи, за които ни съобщават някои жития на светии от това време и документи от исторически характер; накрая, благочестивото народно и монашеско предание, съхраняващо паметта за монасите-синаити. Дейността на преподобни Григорий Синаит и неговите духовни приемници не само възродила древните монашески традиции на вътрешната молитва – тя станала корен на колосалното родословно дърво на манастири, възникнали в ХІV и ХV векове и живеещи в духа на своя отец-основател.

Манастирите на преподобни Григорий Синаит и неговите ученици били местата за разпространение на исихазма. В тази връзка те ставали и огнища на просвещение, на книжовност, където се преписвали и превеждали светоотечески творения и църковна литература. Общежитията на исихастите били при това и обединяващи културно-духовни центрове. Главната сила, свързваща тези обители било тяхното учение, всецяло служещо на общоправославни цели – на единението на всички православни християни.

Едни от най-значителните центрове от такъв род, спомагащи за духовно-културното общуване и обединение на славяни и гърци през ХІV – ХV векове, били Атон и Константинопол. Такова общуване между византийци и славяни станало основа на сътрудничество в областта на културата, изкуството и т. н. Изследователите отчитат ролята на преподобни Григорий и неговите ученици в този процес.

Центрове на византийско-славянското общуване и сътрудничество съществували в земите на славянските народи, и преди всичко в южнославянските страни. Като по правило, това били обители на монаси-исихасти от славянски и византийски произход. „Специално за ХІV век трябва да бъдат особено отбелязани манастирите в България, - казва академик Д. Лихачов. – Особено следва да се отбележи в това отношение Парорийският манастир, откъдето учението на исихастите усилено се разпространявало и в България, и в Сърбия”.

През втората половина на ХІV век, след кончината на преподобни Григорий Синаит, монасите-исихасти били принудени да напуснат Парорийската пустиня предвид на наближаващото турско нашествие. Оставяйки стените на обителта, те отнасяли със себе си духа и учението на нейния основател – великия Синаит. Отшелници основавали или възобновявали манастири в други пустинни места и там проповядвали свещено безмълвие и учили на това.

Част от учениците останали в Килифаревския манастир със свети Теодосий Търновски, други се преселили по Дунава в Червен, в Мадарското възвишение. Там били построени множество келии и няколко църкви. По това време, както отбелязват изследователи, „Българските Тиваиди”, разположени по течението на реките Русенски Лом и Черни Лом, по склона на Шуменското и Провадийското плато, по скалите на Мадара и близо до Варна, преживяват особен разцвет”.

Значението на южнославянските исихастски манастири в това време съществено нараснало. Някои от тези обители в своята просветителска дейност се превърнали в огнища на духовността и положили началото на възраждане на Православието и на подем в духовния живот както в отделни страни, така и в цели региони. „Сръбската и българска образованост, - отбелязва М. Н. Тихомиров, - силно се развила през ХІV – ХV векове, въпреки тежкото политическо положение в тези страни, съпротивляващи се на турската агресия”. И това се оказало възможно, благодарение на духовното възраждане на целия Православен Изток, тласък на което дало исихастското движение.

Следва

Превод: свещ. Йоан Карамихалев