Да обичаш на инат

Версия за печат

Всички помним филма “Да обичаш на инат” ­ оголената душевност на българското семейство. Един мъж без "лице'" смазан от колективните изисквания на времето и една жена без "лице" собствено мнение и самочувствие. В подобна среда появата на агресията е само въпрос на време. Семейството, това малко общество, може да се превърне в огледален образ на обществените недъзи, но в същото време именно то е призвано да се превърне в домашна църква. Агресията може да бъде провокирана отвън, но тя се ражда и черпи сили преди всичко от човешката душа. Затова промяната в 'образа на семейството' няма да дойде отвън, с нови обществени, икономически или други условия, а само от отделната личност.

Един факт в изповедите на жертвите на домашно насилие прави особено впечатление. Образът на насилника няма нищо общо с образа на любимия. Сякаш в един човек живеят две напълно различни личности. Някои го възприемат като коренна промяна, настъпила в характера на другия, а други ­ като разкриване на истинската, непозната до този момент същност на другия. Дали страстният период на влюбването действително прави хората слепи за недостатъците на любимия? “Проглеждане” ли е моментът, в който любимият се превръща в далечен и непознат?

Всички тези въпроси вървят ръка за ръка със сложния въпрос за любовта и доколко тя трябва да се възприема като даденост, като чувство, което те сполетява ненадейно и също така ненадейно си отива, а с него и отговорността? И дали любовта не изисква и нашите лични усилия и израстване? Всичко това важи както за жената, така и за мъжа.

Да се върнем на приведения факт: два напълно несъвместими образа се проявяват в една личност, изправени сме пред парадоксалния факт на тъмната и светлата страна в човека. Психологията изяснява, че в състояние на афект човек обикновено действа под влиянието на безсъзнателни фактори. Всичко, което е неприемливо в личен и обществен план е  потиснато, вирее в тази безсъзнателна сфера, хранейки се от афектите, и създава една потенциално разрушителна сянка.

Какво включва тази тъмна страна ­ най-повърхностният є слой е получил образното име 'сянка'- тя включва всичко, което е неприемливо в социален и обществен план. Това са нашите недостатъци и слабости. В споровете между съпрузите те присъстват неотменно в образа на другия ­ т. е. нашите обвинения са собствените ни разобличения. Това, което не понасяме у другия, всъщност е нашата собствена слабост, която не желаем да признаем.  “Защо виждаш сламката в окото на ближния, а гредата в своето око не виждаш”... Липсата на самопознание на критично вглеждане в себе си постепенно превръща слабостите ни в неосъзната 'сянка', която подобно на увеличителното стъкло представя недостатъците на другите чудовищно уголемени и предизвиква нашата нетърпимост и гняв. Нещо повече, психологичен факт е, че изключително търпеливи към слабостите у другите са тези, които познават драматичната борба с греха и “плътските помисли”.  Драматична, защото тук разумът и волята не владеят положението...

Не е ли парадоксално, че колкото повече обществото и семейството апелират към разума и волята на човека, толкова по-сериозен крах се наблюдава в личен и обществен план. Когато разумът се издигне на пиедестал, потисната и обезценена остава емоционалната страна в човека, без която не е възможно да се преживее смисълът и истинската стойност на живота. Потискането на искрените емоции и чувства води до обезцветяване на живота.  Един сив свят от машинално действащи хора.

Така тъмната страна на човека обхваща не само неговата 'сянка', тук откриваме едно вечно “не” в нас по отношение на живота, Бога, свободата, един ирационален дух на противоборство, пред който разумът е безсилен и никакви рационални аргументи не могат да смекчат сблъсъка.

Какво може да се противопостави на тази деструктивна тенденция във всеки от нас, която може да разруши не само обществото, семейството, но и отделната личност.

Тази сила е любовта. Как обаче би възприел съвременният човек думите на св. ап. Павел за любовта, която на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява?  Мнозина съвременници ще отхвърлят такава любов като слабост, наивност, малодушие, ще видят в нея опасност за своето себеутвърждаване.  Тя действително е опасна за егоцентричните и себелюбиви стремежи на човека.

И все пак тази любов е силата, за която жадува човек днес. Нейният извор е в дълготърпението към слабостите, защото се основава не на идеализиране образа на любимия, а се утвърждава в борбата с личните слабости. Тя е многомилостива и всео-прощаваща, защото познава обновяващата и очистваща сила на покаянието. Пълна с благост и не се гневи, защото познава милостта на Бога. Не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина, защото познава изопаченията и лъжите, на които е способен човек, за да защити своите егоцентрични стремежи. Познава и изобличаващия ефект на истината върху човека, страданието, в което го хвърля и което в крайна сметка го лекува и му помага да възраства.

И ако да обичаш “на инат” означава все пак да съхраниш човешкото в себе си, християнската любов означава да преобразиш човешкото под благодатното въздействие на духа.