ХРИСТИЯНСКОТО СЕМЕЙСТВО – МАЛКА ЦЪРКВА, ПОДЧИНЕНА НА ХРИСТОВАТА ЦЪРКВА *

Версия за печат

Ваше Светейшество, Ваши Преосвещенства, боголюбиви отци, братя и сестри!

Трудно е да се намери по-неразрушима връзка от връзката на християнското семейство с Църквата и на Църквата с християнското семейство. Християнството започва в семейството. Християнството в първите векове било „домашно” християнство, когато всяко християнско семейство било само по себе си „домашна Църква”. Домашна Църква се наричало това християнско семейство, където се призовавало и почитало Божието Име, където Словото Божие се четяло у дома, въплъщавали са го в живота, където се съблюдавал Господния ден, първия ден на седмицата, и всички членове на семейството „ходили в истината”. Изразът „семейството е малка Църква” ние срещаме на страниците на Свещеното Писание. Още св. ап. Павел в своите послания упоменава близките до него християни-съпрузи Акила и Прискила и приветства тях и „домашната им църква” /Рим. 16:4/. В разговор за Църквата ние почти винаги употребяваме думи и понятия, свързани със семейния живот: наричаме свещеника „отец”, считаме себе си за „духовни чеда” на своя духовник. Разглеждайки семейството като „домашна Църква”, като жива клетка на тялото на Църквата, ние можем да разберем природата на националната обособеност на Църквата. „Домашната Църква” по своята природа въплъщава религиозните ценности и вярвания в ежедневния бит, в поведението, в празниците и други традиционни обичаи. Семейството е нещо повече, отколкото съвкупност от баща, майка и деца. Семейството е наследник на нравствените и духовни обичаи и ценности, създадени от деди, прадеди и родоначалници. За това постоянно ни напомнят библейските разкази за ветхозаветните патриарси. Семейството е призвано не само да възприема, поддържа, но и да предава от поколение на поколение духовно-религиозната, националната и отечествената традиция. Самата идея за родината – лоното на нашето раждане и отечеството, земното гнездо на нашите отци и предци, възникнала от недрата на семейството.

Както в Църквата всеки християнин има свое място и назначение и произтичащите от тях задължения и отговорности, така и в християнското семейство всеки негов член има своята роля, място, значение, свои задължения и отговорности.

Съг­лас­но Све­ще­но­то Пи­са­ние и Све­ще­но­то Пре­да­ние гла­ва на се­мейс­т­во­то е мъ­жът. Да си при­пом­ним ду­ми­те на ап. Па­вел: ”мъ­жът е гла­ва на же­на­та” /Еф. 5:23/. То­ва съв­сем не оз­на­ча­ва, че мъ­жът стои по-ви­со­ко от же­на­та. Пред Хрис­тос всич­ки са рав­ни; ня­ма ни мъж, ни же­на. Но, как­то и вся­ко ви­со­ко по­ло­же­ние, по­ло­же­ни­е­то на гла­ва на се­мейс­т­во­то пред­по­ла­га оп­ре­де­ле­ни за­дъл­же­ния, теж­ки и слож­ни, но в съ­що­то вре­ме ин­те­рес­ни и мно­го­о­бе­ща­ва­щи. Св. Пи­са­ние го­во­ри, че мъ­жът тряб­ва да оби­ча же­на си, как­то „Хрис­тос обик­на цър­к­ва­та и пре­да­де Се­бе си за нея” /Еф. 5:25/. Мъ­жът тряб­ва да про­я­вя­ва по от­но­ше­ние на же­на­та тол­ко­ва гри­жи, вни­ма­ние, опе­ка и неж­ност, кол­ко­то Хрис­тос про­я­вя­ва по от­но­ше­ние на Цър­к­ва­та. Ние зна­ем, че гла­ва­та на Цър­к­ва­та Хрис­тос умил но­зе­те на Сво­и­те уче­ни­ци. На­ши­ят Спа­си­тел ни е по­ка­зал с то­ва, как­во зна­чи да бъ­деш гла­ва – то­ва зна­чи да слу­жиш, да пър­вен­с­т­ву­ваш в лю­бов­та, раз­би­ра­не­то и тър­пе­ни­е­то, да за­щи­та­ваш и па­зиш сво­е­то се­мейс­т­во. Имен­но към та­ко­ва пър­вен­с­т­во е приз­ван и мъ­жът. Ра­зум­на­та же­на же­лае да виж­да своя съп­руг имен­но та­къв и не се стре­ми към гла­вен­с­т­во. Пси­хо­ло­зи­те твър­дят, че же­ни­те из­пит­ват дъл­бо­ка неп­ри­я­зън към мъ­же­те, ко­и­то им от­реж­дат пър­вен­с­т­ву­ва­що по­ло­же­ние в се­мейс­т­во­то или им поз­во­ля­ват да го за­е­мат.

Тряб­ва да раз­би­ра­ме ду­ми­те: ”же­на­та да се бои от мъ­жа си” /Еф.5:33/ не в жи­тейс­кия сми­съл на роб­с­ки страх, а в ду­хов­ния: ”Да се бои да не оби­ди, да не ос­кър­би, да не нап­ра­ви не­що неп­ри­ят­но за лю­би­мия, да за­гу­би не­го­ва­та лю­бов и раз­по­ло­же­ние”. Та­къв тряб­ва да бъ­де хрис­ти­ян­с­кия брак.

Всич­ки проб­ле­ми в се­мейс­т­во­то въз­ник­ват от от­със­т­ви­е­то на сми­ре­ние. Ние всич­ки не ис­ка­ме да се сми­ря­ва­ме: мъ­же­те – пред Бо­га, же­ни­те – пред мъ­же­те, де­ца­та – пред ро­ди­те­ли­те. В семейството /а и в общността/ с отслабването на вярата се е загубило и знанието за това, че всеки е надарен от Бога със специфични дарби и способности и съобразно с тях му е отредено специално място и роля. Без това разбиране всеки иска да заеме чуждо място, да бъде някой друг, отпада любовта, отпада и потребността да послужиш на другите с любов – да проявиш послушание.

Ние виждаме, че отпадането на хората от вярата е довело до това, че мъжът престанал да почита Бога и да Му се покланя, да Го слуша, да живее според Неговата воля и започнал да проявява непослушание. В следствие на това е станало така, че жената оказва непослушание на своя мъж. А при двама непослушни хора израства трети непослушен – детето. Сега възникват много проблеми и трагедии от това, че децата не почитат, не уважават, не искат да слушат родителите си, които Бог им е дал, та те, отглеждайки детето, да го приведат към благочестив духовен живот. Затова трябва да разберем, че разговорът за възпитанието, за семейството – всъщност е разговор за завръщането на човека към Бога. Да създаде пълноценно семейство, каквото следва да бъде християнското семейство, може само човек благочестив, живеещ пълноценен живот, помнещ, че всеки от нас се състои не само от плът, но още и от душа и от дух. В този случай и плътският живот е пълноценен у него, и духовният, и душевният; и тази пълноценност му позволява да живее именно въз основата на духовните представи във всички сфери и особено в семейния живот, т.е. семейният живот е преди всичко духовен живот. Само човек духовен може правилно да изгражда отношения с друг човек, да възпитава своите деца. Да възпита християнина може само християнин. И същността на православното възпитание се заключава в това, че родителите са длъжни преди всичко да възпитават себе си. Думите на преподобни Серафим Саровски: ”Придобий мирен дух, и около тебе ще се спасят хиляди!” в пълна степен се отнасят и до семейството.

Семейството – това е средство за спасение, без което мнозинството от хората, живеещи на земята, не биха могли целомъдрено да проведат своя живот. Семейството за православния човек е особен, спасителен ковчег. Ние казваме, че Църквата е новият Ноев ковчег, а тъй като семейството е малка Църква и то също е спасителен ковчег за човека, предпазващ го от греха.

Човешкото семейство, за разлика от “семействата” при животните е цял остров на духовния живот. И ако то не съответства на това, е обречено на разложение и разпадане. Историята е показала и потвърдила това с достатъчна нагледност: големите крушения и изчезвания на народите възникват от духовно-религиозни кризиси, които се отразяват преди всичко в разложението на семейството. Тъй като семейството е първоначалната, изходна клетка на духовността, духовните сили и умения /или, уви, слабости и неумения/, получени в семейството, човек пренася след това в обществения живот. Ето защо духовният кризис поразява преди всичко изходната клетка на духовността; ако духовността се колебае и слабее, то тя отслабва преди всичко в семейната традиция и в семейния живот. Но веднъж поколебала се в семейството, тя започва да слабее и да се изражда и във всички човешки отношения и организации: болната клетка създава болни организми.

До­кол­ко чо­ве­чес­т­во­то се е от­да­ле­чи­ло от ос­нов­ни­те ду­хов­ни прин­ци­пи на жи­во­та, пос­т­ро­ен на вза­им­на лю­бов, е вид­но от ог­ром­ни­те уси­лия, ко­и­то се изис­к­ват за осъ­щес­т­вя­ва­не на та­зи лю­бов меж­ду мъ­жа и же­на­та. Съп­ру­зи­те тряб­ва вся­чес­ки да се ста­ра­ят да прек­ра­тя­ват не­съг­ла­си­е­то и враж­да­та в са­мо­то им на­ча­ло. В се­мей­ния жи­вот неп­ри­ят­нос­ти­те и огор­че­ни­я­та са поч­ти не­из­беж­ни: съп­ру­зи­те-хрис­ти­я­ни тряб­ва да ги по­на­сят с тър­пе­ние и бла­го­ду­шие. В дух на кро­тост и сниз­хож­де­ние тряб­ва да гле­дат на вза­им­ни­те сла­бос­ти и не­дос­та­тъ­ци и в съ­щия то­зи дух да ги из­п­ра­вят.

Скър­би­те в бра­ка са не­из­беж­ни и бра­кът е ви­на­ги осо­бен род мъ­че­ни­чес­ки под­виг. От хрис­ти­ян­с­ка глед­на точ­ка скър­би­те в бра­ка би­ват два ви­да. Ед­ни се из­п­ра­щат от Бо­га в из­пъл­не­ние на за­ве­та „по­на­сяй­те един дру­ги­му те­го­ти­те” /Гал. 6:2/, а дру­ги­те са вслед­с­т­вие на­ру­ше­ние на Бо­жи­и­те за­ко­ни. Пър­ви­те спо­ма­гат за ду­хов­ния ръст, за усъ­вър­шен­с­т­ва­не­то на съп­ру­зи­те. Що се от­на­ся до вто­ри­те, за да ги пре­о­до­ле­ят, съп­ру­зи­те тряб­ва да осъз­на­ят сво­и­те зли де­ла и по­мис­ли, да се пос­та­ра­ят да се про­ме­нят и да не се зав­ръ­щат по­ве­че към неп­ра­вед­ния жи­вот. И то­га­ва Гос­под ще пре­вър­не те­зи скър­би в но­ви ду­хов­ни ра­дос­ти.

В бра­ка ста­ва пре­об­ра­зя­ва­не­то на чо­ве­ка, раз­ши­ря­ва­не­то на не­го­ва­та лич­ност. Чо­век при­до­би­ва но­во зре­ние, но­во усе­ща­не за жи­во­та, раж­да се в све­та в но­ва пъл­но­та. Са­мо в бра­ка е въз­мож­но пъл­но поз­на­ние за чо­ве­ка, виж­да­не на дру­га­та лич­ност. В бра­ка чо­век се по­та­пя из­ця­ло в жи­во­та, вли­за в не­го чрез дру­га­та лич­ност. То­ва поз­на­ние да­ва чув­с­т­во­то за за­вър­ше­ност, пъл­но­та и удов­лет­во­ре­ние, ко­е­то ни пра­ви по-бо­га­ти и по-мъд­ри.

Пра­вос­лав­ни­ят брак е съз­да­ва­не на мал­ка, се­мей­на цър­к­ва за пок­ло­не­ние на Ис­тин­ния Бог и за спа­се­ние на ду­ши­те. Та­зи се­мей­на цър­к­ва е под­чи­не­на на Цър­к­ва­та Хрис­то­ва. Как­то каз­ва св. Ва­си­лий Ве­ли­ки, да се же­ниш е ес­тес­т­ве­но, но бра­кът тряб­ва да бъ­де свър­хес­тес­т­вен, тряб­ва да ста­не бла­го иго, ко­е­то съп­ру­зи­те доб­ро­вол­но но­сят за Цър­к­ва­та.

Ко­га­то в бра­ка се по­я­вя­ват де­ца, мъ­жът и же­на­та се из­ме­нят, из­ме­нят се мно­го дъл­бо­ко, прев­ръ­щай­ки се в ба­ща и май­ка. То­ва е про­бен ка­мък за ис­тин­с­кия брак. С по­я­вя­ва­не­то на де­ца­та в се­мейс­т­во­то въз­ник­ват но­ви се­мей­ни от­но­ше­ния. Въз­пи­та­вай­ки де­ца­та, ро­ди­те­ли­те въз­пи­та­ват и са­ми се­бе си, за­що­то при­със­т­ви­е­то на де­ца­та в го­ля­ма сте­пен слу­жи ка­то юз­да на раз­пус­на­тост­та, не­въз­дър­жа­ност­та, изис­к­ва ра­зум­ност и уси­лия, за да ста­не жи­во­тът по­ря­дъ­чен и ста­би­лен, да съз­да­де доб­ри ус­ло­вия за удов­лет­во­ря­ва­не на ма­те­ри­ал­ни­те и ду­хов­ни пот­реб­нос­ти на чле­но­ве­те на се­мейс­т­во­то.

Се­мейс­т­во­то, спо­ред рус­кия ре­ли­ги­о­зен фи­ло­соф Ив. Илин, е пър­вич­но­то ло­но на чо­веш­ка­та кул­ту­ра. В не­го­ва­та сре­да се про­буж­дат и за­поч­ват да се раз­г­ръ­щат дре­ме­щи­те си­ли на ду­ша­та; тук де­те­то се на­у­ча­ва да оби­ча, да вяр­ва и да се жер­т­ва; тук се пос­та­вят ос­но­ви­те на не­го­вия ха­рак­тер, тук в ду­ша­та на де­те­то се от­к­ри­ват глав­ни­те из­точ­ни­ци на не­го­во­то щас­тие и не­щас­тие, тук де­те­то ста­ва ма­лък чо­век, от ко­го­то впос­лед­с­т­вие се раз­ви­ва ве­ли­ка лич­ност или, мо­же би, ни­зък не­год­ник.

Тъй ка­то де­ца­та и юно­ши­те са още ду­хов­но не­ус­той­чи­ви, те по­ня­ко­га се под­да­ват на съб­лаз­ни. В училище, сред приятели, на улицата, от книги, вестници, филми, радио и телевизионни предавания се излива непресекващ поток и залива душите на нашите деца с идеи, чужди и даже враждебни не само на християнството, но и на общочовешкото разбиране за целта и смисъла на човешкия живот. На детето се внушава: ти си чо­век са­мос­то­я­те­лен, чо­век от дру­го по­ко­ле­ние, ти имаш дру­ги мис­ли, дру­ги иде­а­ли, свои пра­ва, не е за­дъл­жи­тел­но да се слу­шат ро­ди­те­ли­те, бъ­ди се­бе си. То­ва ан­тих­рис­ти­ян­с­ко от­но­ше­ние към по-стар­ши­те е мно­го опас­но, за­що­то ако мла­ди­ят чо­век не по­чи­та сво­и­те ро­ди­те­ли, ко­га­то ста­не въз­рас­тен, ня­ма да по­чи­та сво­е­то на­чал­с­т­во, за не­го ня­ма да има ни­как­ви ав­то­ри­те­ти. Та­ка­ва лич­ност, нез­на­е­ща мяс­то­то си в се­мей­на­та йерар­хия, в со­ци­ал­на­та йерар­хия, пред­с­тав­ля­ва опас­ност за се­мейс­т­во­то и об­щес­т­во­то, и за са­мата се­бе си.

Ние не можем да тласкаме нашите деца към някакви героични конфликти със заобикалящата ги среда. Ние сме призвани да разбираме трудностите, с които те се сблъскват в живота, трябва да им съчувстваме, когато по силата на необходимостта те премълчават своите християнски убеждения, за да избегнат конфликти. Но в същото време сме призвани да развиваме в тях разбиране за главното, към което трябва да се придържат и в което да вярват. Важно е да помогнем на детето да разбере: не е задължително да говори за доброто – то самото трябва да бъде добро! Може да не говори в училище за Христос, но важно е да се старае да узнае за Него, колкото е възможно повече, и да се старае да живее според Христовите заповеди.

Ако де­те­то жи­вее вън от Цър­к­ва­та, то­га­ва во­де­що ос­та­ва ге­не­тич­но­то нас­лед­с­т­во, т. е. гре­хов­ни­те нак­лон­нос­ти на ро­ди­те­ли­те и не­дос­та­тъ­ци­те на де­те­то се су­ми­рат, а се­ме­на­та на доб­ро­то лип­с­ват. За да ста­не де­те­то хрис­ти­я­нин, ро­ди­те­ли­те тряб­ва да не се стре­мят чрез не­го да осъ­щес­т­вят сво­я­та во­ля и ам­би­ции, а да тър­сят Бо­жи­е­то и да се ста­ра­ят де­те­то не на тях да при­ли­ча, а на Хрис­тос.

Мно­го ро­ди­те­ли ис­кат да въз­пи­та­ват де­ца­та си по сво­е­му, да им да­дат най-доб­ро­то, но ня­май­ки пред се­бе си ви­сок иде­ал, те се гри­жат са­мо за то­ва де­те­то да не бъ­де по-зле от дру­ги­те, да бъ­де об­ра­зо­ва­но, да бъ­де об­ле­че­но доб­ре, т. е. об­ръ­щат вни­ма­ние на нез­на­чи­тел­ни не­ща, а глав­но­то про­пус­кат. А глав­но­то е – да по­се­ят в не­го ду­хов­ни се­ме­на, да го при­у­чат то да усе­ща ра­дост в ду­хов­ния жи­вот, т. е. ро­ди­те­ли­те тряб­ва да се ста­ра­ят да при­ве­дат де­те­то към Бо­га и тряб­ва да раз­бе­рат, че без Цър­к­ва­та е не­въз­мож­но да нап­ра­вят то­ва. Ко­га­то чо­век се опит­ва да въз­пи­та­ва де­те­то си вън от Цър­к­ва­та, той го ли­ша­ва от не­из­чер­па­е­мия из­точ­ник на си­ли и бла­го­дат­на под­к­ре­па, от за­щит­ни си­ли сре­щу зло­то, от пра­вил­но виж­да­не за из­пи­та­ни­я­та в жи­во­та и от спо­соб­ност­та мъд­ро да ги пре­о­до­ля­ва, ли­ша­ва го от пъл­но­та­та на би­ти­е­то. За­то­ва глав­на­та за­да­ча на ро­ди­те­ли­те е да въ­цър­ко­вят де­те­то, та­ка че то от дет­с­т­во да обик­не Цър­к­ва­та, да ос­та­не в нея и тя да го бла­гос­ла­вя и нас­тав­ля­ва в по-на­та­тъш­ния му жи­вот.

Най-пред­паз­ва­що­то сред­с­т­во от из­ку­ше­ни­я­та, ко­и­то се из­п­ра­вят пред под­рас­т­ва­щи­те, е при­ме­рът на бла­го­чес­ти­вия жи­вот на тех­ни­те ро­ди­те­ли. Пос­лед­ни­те тряб­ва да раз­бе­рат, че меж­ду хо­ра­та съ­щес­т­ву­ва ду­хов­на връз­ка и да вни­ма­ват да не би чрез соб­с­т­ве­ни­те си гре­хо­ве да нав­ре­дят на сво­и­те де­ца. Сле­до­ва­тел­но ро­ди­те­ли­те тряб­ва да се гри­жат за съх­ра­не­ние на соб­с­т­ве­на­та си ду­хов­но-нрав­с­т­ве­на чис­то­та.

В се­мейс­т­во­то, спо­ред Ив. Илин, „чо­век се учи да оби­ча от лю­бов да стра­да, да тър­пи и да се жер­т­ва, заб­ра­вяй­ки за се­бе си и да слу­жи на те­зи, ко­и­то са му по-близ­ки и по-ми­ли от всич­ко. Всич­ко то­ва не е ни­що дру­го, ос­вен хрис­ти­ян­с­ка лю­бов. За­то­ва се­мейс­т­во­то се оказ­ва ка­то че ли ес­тес­т­ве­на шко­ла за хрис­ти­ян­с­ка лю­бов. В здра­вия се­ме­ен жи­вот ду­ша­та на чо­ве­ка от ран­но дет­с­т­во се обуз­да­ва, смек­ча­ва се, при­уч­ва се да се от­на­ся към ближ­ния с по­чит, вни­ма­ние и лю­бов. Се­мейс­т­во­то за де­те­то е пър­во­то „ние”, въз­ник­ва­що от лю­бов­та и доб­ро­вол­но­то слу­же­ние, къ­де­то един стои зад всич­ки и всич­ки зад един.

Ос­нов­на­та за­да­ча на въз­пи­та­ни­е­то на де­те­то се със­тои в то­ва: де­те­то да по­лу­чи дос­тъп до всич­ки сфе­ри на ду­хов­ния опит, за да мо­же не­го­во­то ду­хов­но око да се от­во­ри за всич­ко зна­чи­мо и съ­щес­т­ве­но в жи­во­та; за да се на­у­чи не­го­во­то сър­це да се от­зо­ва­ва на вся­ко бо­жес­т­ве­но яв­ле­ние в све­та. Тряб­ва ня­как си да бъ­де за­ве­де­на ду­ша­та на де­те­то до всич­ки мес­та, къ­де­то мо­же да на­ме­ри и пре­жи­вее не­що бо­жес­т­ве­но. Тряб­ва де­те­то да по­лу­чи дос­тъп нав­ся­къ­де, къ­де­то Ду­хът Бо­жи ди­ша и зо­ве, и се раз­к­ри­ва – как­то в са­мия чо­век, та­ка и в ок­ръ­жа­ва­щия го свят. Ду­ша­та на де­те­то тряб­ва да се на­у­чи да въз­п­ри­е­ма, въп­ре­ки це­лия зе­мен шум и въп­ре­ки ця­ла­та не­из­ко­ре­ни­ма пош­лост на ежед­нев­ния жи­вот, све­ще­ни­те сле­ди и тайн­с­т­ве­ни­те уро­ци на Все­виш­ния: да ги въз­п­ри­е­ма и да ги след­ва; тряб­ва да се нап­ра­ви та­ка, че в ду­ша­та на де­те­то да про­ник­ват въз­мож­но по­ве­че лъ­чи­те на лю­бов­та, ра­дост­та и Бо­жи­я­та бла­го­дат.”

Се­мейс­т­во­то е ед­но от ви­до­ве­те слу­же­ния на об­щес­т­во­то и ближ­ни­те. То е пър­во­то чо­веш­ко об­щес­т­во, в не­го чо­век по­лу­ча­ва на­чал­но­то ду­хов­но и нрав­с­т­ве­но въз­пи­та­ние. От нрав­с­т­ве­но­то бла­го­със­то­я­ние на се­мейс­т­ва­та за­ви­си и бла­го­със­то­я­ни­е­то на об­щес­т­во­то и на дър­жа­ва­та. Със състоянието на семейството, като по правило, са свързани много проблеми на обществото и държавата, обаче не всички институти на обществото и държавата в съответната степен са проумели проблемите на семейството. Средствата за масова информация безпрепятствено пропагандират всички видове смъртни грехове, безсрамната голота, насилие и разврат, продължавайки разтлението на човека и разрушавайки традиционните семейни устои, като с това задълбочават надвисналата над народа реална опасност от погибел. Още в ІV век свети Иоан Златоуст предупреждавал: „Когато се разрушават семействата – падат градове и се сгромолясват държави”. Като че ли към нашите съвременници е отправено предупреждението на светия отец на древната Църква!

Според светите отци, семейството – това не съобщество, създадено за изпълнение на различни социални, икономически, физиологически и репродуктивни функции, то е свещен съюз, благословен от Бога. Ако семейството престане да се възприема като духовно съобщество, ако светостта и нерушимостта на брака започнат да се подхвърлят на съмнение, ако се наблюдава оттегляне от християнските норми в устройството на семейния живот – това неизбежно води към отслабване и към разрушаване института на семейството.

Не само в България, но и в много други страни, се забелязва тревожна тенденция за подмяна на семейните ценности. Голяма част от младото поколение е обезпокоено само за личното си моментно благополучие, а семейството, тук не говорим вече за семейството като „малка Църква”, заема в ценностната система на съвременната младеж едно от последните места. За сметка на благословените от Църквата и сключени пред държавната администрация бракове нараства броя на живеещите в така нареченото „фактическо свободно съжителство”.

Как­то са­ма­та Цър­к­ва Хрис­то­ва, та­ка и хрис­ти­ян­с­ко­то се­мейс­т­во е под­х­вър­ле­но на го­не­ния и прес­лед­ва­ния, ко­и­то по­ня­ко­га при­е­мат твър­де из­тън­че­ни фор­ми. В днеш­но вре­ме сте­ре­о­ти­пи­те на ма­со­ва­та кул­ту­ра кло­ни­рат съз­на­ни­е­то на не­мис­ле­щи­те ма­си, в ко­е­то ня­мат мяс­то ни­то хрис­ти­ян­с­ки­те иде­а­ли, ни­то се­мей­ни­те цен­нос­ти. Да имаш пат­ри­ар­хал­но се­мейс­т­во днес не са­мо не е ни­как лес­но, но и не е прес­тиж­но. Пот­ре­би­тел­с­ка­та наг­ла­са про­ник­ва в се­мей­на­та пси­хо­ло­гия, ка­то ръж­да, ра­зяж­да­ща ме­та­ла.

Мно­го хо­ра се за­мис­лят днес за мяс­то­то на се­мейс­т­во­то в тех­ния жи­вот и за сво­я­та спо­соб­ност за из­г­раж­да­не на се­мейс­т­во. Спо­ред Мин­с­кия и Бе­ла­рус­ки мит­ро­по­лит Фи­ла­рет, ако те не на­ме­рят чис­то­та­та в на­ши­те хрис­ти­ян­с­ки се­мейс­т­ва, ня­ма да я на­ме­рят ни­къ­де, за­що­то на­па­де­ни­я­та на кня­за на то­зи свят вър­ху се­мей­ни­те ус­тои са твър­де мно­го­об­раз­ни.

За­то­ва ние тряб­ва пос­то­ян­но и нас­той­чи­во да пра­вим ана­ло­гия меж­ду Цър­к­ва­та и се­мейс­т­во­то, ежед­нев­но и еже­час­но да при­зо­ва­ва­ме Бо­га за Сви­де­тел на на­шия жи­вот и да ут­вър­ж­да­ва­ме в съз­на­ни­е­то на на­ше­то хрис­ти­ян­с­ко об­щес­т­во прав­да­та на жи­во­та, чи­я­то същ­ност се със­тои в то­ва, че се­мейс­т­во­то – то­ва е мал­ка Цър­к­ва в слу­же­ние на Бо­га и хо­ра­та.

___________________

*Беседата е произнесена на традиционното тържество организирано от Софийска св. митрополия по повод Въведение Богородично - Деня на християнското семейство и православна младеж, 21 ноември 2010 г.