ХРИСТИЯНСКОТО СЕМЕЙСТВО – МАЛКА ЦЪРКВА, ПОДЧИНЕНА НА ХРИСТОВАТА ЦЪРКВА *


Ваше Светейшество, Ваши Преосвещенства, боголюбиви отци, братя и сестри!
Трудно е да се намери по-неразрушима връзка от връзката на християнското семейство с Църквата и на Църквата с християнското семейство. Християнството започва в семейството. Християнството в първите векове било „домашно” християнство, когато всяко християнско семейство било само по себе си „домашна Църква”. Домашна Църква се наричало това християнско семейство, където се призовавало и почитало Божието Име, където Словото Божие се четяло у дома, въплъщавали са го в живота, където се съблюдавал Господния ден, първия ден на седмицата, и всички членове на семейството „ходили в истината”. Изразът „семейството е малка Църква” ние срещаме на страниците на Свещеното Писание. Още св. ап. Павел в своите послания упоменава близките до него християни-съпрузи Акила и Прискила и приветства тях и „домашната им църква” /Рим. 16:4/. В разговор за Църквата ние почти винаги употребяваме думи и понятия, свързани със семейния живот: наричаме свещеника „отец”, считаме себе си за „духовни чеда” на своя духовник. Разглеждайки семейството като „домашна Църква”, като жива клетка на тялото на Църквата, ние можем да разберем природата на националната обособеност на Църквата. „Домашната Църква” по своята природа въплъщава религиозните ценности и вярвания в ежедневния бит, в поведението, в празниците и други традиционни обичаи. Семейството е нещо повече, отколкото съвкупност от баща, майка и деца. Семейството е наследник на нравствените и духовни обичаи и ценности, създадени от деди, прадеди и родоначалници. За това постоянно ни напомнят библейските разкази за ветхозаветните патриарси. Семейството е призвано не само да възприема, поддържа, но и да предава от поколение на поколение духовно-религиозната, националната и отечествената традиция. Самата идея за родината – лоното на нашето раждане и отечеството, земното гнездо на нашите отци и предци, възникнала от недрата на семейството.
Както в Църквата всеки християнин има свое място и назначение и произтичащите от тях задължения и отговорности, така и в християнското семейство всеки негов член има своята роля, място, значение, свои задължения и отговорности.
Съгласно Свещеното Писание и Свещеното Предание глава на семейството е мъжът. Да си припомним думите на ап. Павел: ”мъжът е глава на жената” /Еф. 5:23/. Това съвсем не означава, че мъжът стои по-високо от жената. Пред Христос всички са равни; няма ни мъж, ни жена. Но, както и всяко високо положение, положението на глава на семейството предполага определени задължения, тежки и сложни, но в същото време интересни и многообещаващи. Св. Писание говори, че мъжът трябва да обича жена си, както „Христос обикна църквата и предаде Себе си за нея” /Еф. 5:25/. Мъжът трябва да проявява по отношение на жената толкова грижи, внимание, опека и нежност, колкото Христос проявява по отношение на Църквата. Ние знаем, че главата на Църквата Христос умил нозете на Своите ученици. Нашият Спасител ни е показал с това, какво значи да бъдеш глава – това значи да служиш, да първенствуваш в любовта, разбирането и търпението, да защитаваш и пазиш своето семейство. Именно към такова първенство е призван и мъжът. Разумната жена желае да вижда своя съпруг именно такъв и не се стреми към главенство. Психолозите твърдят, че жените изпитват дълбока неприязън към мъжете, които им отреждат първенствуващо положение в семейството или им позволяват да го заемат.
Трябва да разбираме думите: ”жената да се бои от мъжа си” /Еф.5:33/ не в житейския смисъл на робски страх, а в духовния: ”Да се бои да не обиди, да не оскърби, да не направи нещо неприятно за любимия, да загуби неговата любов и разположение”. Такъв трябва да бъде християнския брак.
Всички проблеми в семейството възникват от отсъствието на смирение. Ние всички не искаме да се смиряваме: мъжете – пред Бога, жените – пред мъжете, децата – пред родителите. В семейството /а и в общността/ с отслабването на вярата се е загубило и знанието за това, че всеки е надарен от Бога със специфични дарби и способности и съобразно с тях му е отредено специално място и роля. Без това разбиране всеки иска да заеме чуждо място, да бъде някой друг, отпада любовта, отпада и потребността да послужиш на другите с любов – да проявиш послушание.
Ние виждаме, че отпадането на хората от вярата е довело до това, че мъжът престанал да почита Бога и да Му се покланя, да Го слуша, да живее според Неговата воля и започнал да проявява непослушание. В следствие на това е станало така, че жената оказва непослушание на своя мъж. А при двама непослушни хора израства трети непослушен – детето. Сега възникват много проблеми и трагедии от това, че децата не почитат, не уважават, не искат да слушат родителите си, които Бог им е дал, та те, отглеждайки детето, да го приведат към благочестив духовен живот. Затова трябва да разберем, че разговорът за възпитанието, за семейството – всъщност е разговор за завръщането на човека към Бога. Да създаде пълноценно семейство, каквото следва да бъде християнското семейство, може само човек благочестив, живеещ пълноценен живот, помнещ, че всеки от нас се състои не само от плът, но още и от душа и от дух. В този случай и плътският живот е пълноценен у него, и духовният, и душевният; и тази пълноценност му позволява да живее именно въз основата на духовните представи във всички сфери и особено в семейния живот, т.е. семейният живот е преди всичко духовен живот. Само човек духовен може правилно да изгражда отношения с друг човек, да възпитава своите деца. Да възпита християнина може само християнин. И същността на православното възпитание се заключава в това, че родителите са длъжни преди всичко да възпитават себе си. Думите на преподобни Серафим Саровски: ”Придобий мирен дух, и около тебе ще се спасят хиляди!” в пълна степен се отнасят и до семейството.
Семейството – това е средство за спасение, без което мнозинството от хората, живеещи на земята, не биха могли целомъдрено да проведат своя живот. Семейството за православния човек е особен, спасителен ковчег. Ние казваме, че Църквата е новият Ноев ковчег, а тъй като семейството е малка Църква и то също е спасителен ковчег за човека, предпазващ го от греха.
Човешкото семейство, за разлика от “семействата” при животните е цял остров на духовния живот. И ако то не съответства на това, е обречено на разложение и разпадане. Историята е показала и потвърдила това с достатъчна нагледност: големите крушения и изчезвания на народите възникват от духовно-религиозни кризиси, които се отразяват преди всичко в разложението на семейството. Тъй като семейството е първоначалната, изходна клетка на духовността, духовните сили и умения /или, уви, слабости и неумения/, получени в семейството, човек пренася след това в обществения живот. Ето защо духовният кризис поразява преди всичко изходната клетка на духовността; ако духовността се колебае и слабее, то тя отслабва преди всичко в семейната традиция и в семейния живот. Но веднъж поколебала се в семейството, тя започва да слабее и да се изражда и във всички човешки отношения и организации: болната клетка създава болни организми.
Доколко човечеството се е отдалечило от основните духовни принципи на живота, построен на взаимна любов, е видно от огромните усилия, които се изискват за осъществяване на тази любов между мъжа и жената. Съпрузите трябва всячески да се стараят да прекратяват несъгласието и враждата в самото им начало. В семейния живот неприятностите и огорченията са почти неизбежни: съпрузите-християни трябва да ги понасят с търпение и благодушие. В дух на кротост и снизхождение трябва да гледат на взаимните слабости и недостатъци и в същия този дух да ги изправят.
Скърбите в брака са неизбежни и бракът е винаги особен род мъченически подвиг. От християнска гледна точка скърбите в брака биват два вида. Едни се изпращат от Бога в изпълнение на завета „понасяйте един другиму теготите” /Гал. 6:2/, а другите са вследствие нарушение на Божиите закони. Първите спомагат за духовния ръст, за усъвършенстването на съпрузите. Що се отнася до вторите, за да ги преодолеят, съпрузите трябва да осъзнаят своите зли дела и помисли, да се постараят да се променят и да не се завръщат повече към неправедния живот. И тогава Господ ще превърне тези скърби в нови духовни радости.
В брака става преобразяването на човека, разширяването на неговата личност. Човек придобива ново зрение, ново усещане за живота, ражда се в света в нова пълнота. Само в брака е възможно пълно познание за човека, виждане на другата личност. В брака човек се потапя изцяло в живота, влиза в него чрез другата личност. Това познание дава чувството за завършеност, пълнота и удовлетворение, което ни прави по-богати и по-мъдри.
Православният брак е създаване на малка, семейна църква за поклонение на Истинния Бог и за спасение на душите. Тази семейна църква е подчинена на Църквата Христова. Както казва св. Василий Велики, да се жениш е естествено, но бракът трябва да бъде свърхестествен, трябва да стане благо иго, което съпрузите доброволно носят за Църквата.
Когато в брака се появяват деца, мъжът и жената се изменят, изменят се много дълбоко, превръщайки се в баща и майка. Това е пробен камък за истинския брак. С появяването на децата в семейството възникват нови семейни отношения. Възпитавайки децата, родителите възпитават и сами себе си, защото присъствието на децата в голяма степен служи като юзда на разпуснатостта, невъздържаността, изисква разумност и усилия, за да стане животът порядъчен и стабилен, да създаде добри условия за удовлетворяване на материалните и духовни потребности на членовете на семейството.
Семейството, според руския религиозен философ Ив. Илин, е първичното лоно на човешката култура. В неговата среда се пробуждат и започват да се разгръщат дремещите сили на душата; тук детето се научава да обича, да вярва и да се жертва; тук се поставят основите на неговия характер, тук в душата на детето се откриват главните източници на неговото щастие и нещастие, тук детето става малък човек, от когото впоследствие се развива велика личност или, може би, низък негодник.
Тъй като децата и юношите са още духовно неустойчиви, те понякога се поддават на съблазни. В училище, сред приятели, на улицата, от книги, вестници, филми, радио и телевизионни предавания се излива непресекващ поток и залива душите на нашите деца с идеи, чужди и даже враждебни не само на християнството, но и на общочовешкото разбиране за целта и смисъла на човешкия живот. На детето се внушава: ти си човек самостоятелен, човек от друго поколение, ти имаш други мисли, други идеали, свои права, не е задължително да се слушат родителите, бъди себе си. Това антихристиянско отношение към по-старшите е много опасно, защото ако младият човек не почита своите родители, когато стане възрастен, няма да почита своето началство, за него няма да има никакви авторитети. Такава личност, незнаеща мястото си в семейната йерархия, в социалната йерархия, представлява опасност за семейството и обществото, и за самата себе си.
Ние не можем да тласкаме нашите деца към някакви героични конфликти със заобикалящата ги среда. Ние сме призвани да разбираме трудностите, с които те се сблъскват в живота, трябва да им съчувстваме, когато по силата на необходимостта те премълчават своите християнски убеждения, за да избегнат конфликти. Но в същото време сме призвани да развиваме в тях разбиране за главното, към което трябва да се придържат и в което да вярват. Важно е да помогнем на детето да разбере: не е задължително да говори за доброто – то самото трябва да бъде добро! Може да не говори в училище за Христос, но важно е да се старае да узнае за Него, колкото е възможно повече, и да се старае да живее според Христовите заповеди.
Ако детето живее вън от Църквата, тогава водещо остава генетичното наследство, т. е. греховните наклонности на родителите и недостатъците на детето се сумират, а семената на доброто липсват. За да стане детето християнин, родителите трябва да не се стремят чрез него да осъществят своята воля и амбиции, а да търсят Божието и да се стараят детето не на тях да прилича, а на Христос.
Много родители искат да възпитават децата си по своему, да им дадат най-доброто, но нямайки пред себе си висок идеал, те се грижат само за това детето да не бъде по-зле от другите, да бъде образовано, да бъде облечено добре, т. е. обръщат внимание на незначителни неща, а главното пропускат. А главното е – да посеят в него духовни семена, да го приучат то да усеща радост в духовния живот, т. е. родителите трябва да се стараят да приведат детето към Бога и трябва да разберат, че без Църквата е невъзможно да направят това. Когато човек се опитва да възпитава детето си вън от Църквата, той го лишава от неизчерпаемия източник на сили и благодатна подкрепа, от защитни сили срещу злото, от правилно виждане за изпитанията в живота и от способността мъдро да ги преодолява, лишава го от пълнотата на битието. Затова главната задача на родителите е да въцърковят детето, така че то от детство да обикне Църквата, да остане в нея и тя да го благославя и наставлява в по-нататъшния му живот.
Най-предпазващото средство от изкушенията, които се изправят пред подрастващите, е примерът на благочестивия живот на техните родители. Последните трябва да разберат, че между хората съществува духовна връзка и да внимават да не би чрез собствените си грехове да навредят на своите деца. Следователно родителите трябва да се грижат за съхранение на собствената си духовно-нравствена чистота.
В семейството, според Ив. Илин, „човек се учи да обича от любов да страда, да търпи и да се жертва, забравяйки за себе си и да служи на тези, които са му по-близки и по-мили от всичко. Всичко това не е нищо друго, освен християнска любов. Затова семейството се оказва като че ли естествена школа за християнска любов. В здравия семеен живот душата на човека от ранно детство се обуздава, смекчава се, приучва се да се отнася към ближния с почит, внимание и любов. Семейството за детето е първото „ние”, възникващо от любовта и доброволното служение, където един стои зад всички и всички зад един.
Основната задача на възпитанието на детето се състои в това: детето да получи достъп до всички сфери на духовния опит, за да може неговото духовно око да се отвори за всичко значимо и съществено в живота; за да се научи неговото сърце да се отзовава на всяко божествено явление в света. Трябва някак си да бъде заведена душата на детето до всички места, където може да намери и преживее нещо божествено. Трябва детето да получи достъп навсякъде, където Духът Божи диша и зове, и се разкрива – както в самия човек, така и в окръжаващия го свят. Душата на детето трябва да се научи да възприема, въпреки целия земен шум и въпреки цялата неизкоренима пошлост на ежедневния живот, свещените следи и тайнствените уроци на Всевишния: да ги възприема и да ги следва; трябва да се направи така, че в душата на детето да проникват възможно повече лъчите на любовта, радостта и Божията благодат.”
Семейството е едно от видовете служения на обществото и ближните. То е първото човешко общество, в него човек получава началното духовно и нравствено възпитание. От нравственото благосъстояние на семействата зависи и благосъстоянието на обществото и на държавата. Със състоянието на семейството, като по правило, са свързани много проблеми на обществото и държавата, обаче не всички институти на обществото и държавата в съответната степен са проумели проблемите на семейството. Средствата за масова информация безпрепятствено пропагандират всички видове смъртни грехове, безсрамната голота, насилие и разврат, продължавайки разтлението на човека и разрушавайки традиционните семейни устои, като с това задълбочават надвисналата над народа реална опасност от погибел. Още в ІV век свети Иоан Златоуст предупреждавал: „Когато се разрушават семействата – падат градове и се сгромолясват държави”. Като че ли към нашите съвременници е отправено предупреждението на светия отец на древната Църква!
Според светите отци, семейството – това не съобщество, създадено за изпълнение на различни социални, икономически, физиологически и репродуктивни функции, то е свещен съюз, благословен от Бога. Ако семейството престане да се възприема като духовно съобщество, ако светостта и нерушимостта на брака започнат да се подхвърлят на съмнение, ако се наблюдава оттегляне от християнските норми в устройството на семейния живот – това неизбежно води към отслабване и към разрушаване института на семейството.
Не само в България, но и в много други страни, се забелязва тревожна тенденция за подмяна на семейните ценности. Голяма част от младото поколение е обезпокоено само за личното си моментно благополучие, а семейството, тук не говорим вече за семейството като „малка Църква”, заема в ценностната система на съвременната младеж едно от последните места. За сметка на благословените от Църквата и сключени пред държавната администрация бракове нараства броя на живеещите в така нареченото „фактическо свободно съжителство”.
Както самата Църква Христова, така и християнското семейство е подхвърлено на гонения и преследвания, които понякога приемат твърде изтънчени форми. В днешно време стереотипите на масовата култура клонират съзнанието на немислещите маси, в което нямат място нито християнските идеали, нито семейните ценности. Да имаш патриархално семейство днес не само не е никак лесно, но и не е престижно. Потребителската нагласа прониква в семейната психология, като ръжда, разяждаща метала.
Много хора се замислят днес за мястото на семейството в техния живот и за своята способност за изграждане на семейство. Според Минския и Беларуски митрополит Филарет, ако те не намерят чистотата в нашите християнски семейства, няма да я намерят никъде, защото нападенията на княза на този свят върху семейните устои са твърде многообразни.
Затова ние трябва постоянно и настойчиво да правим аналогия между Църквата и семейството, ежедневно и ежечасно да призоваваме Бога за Свидетел на нашия живот и да утвърждаваме в съзнанието на нашето християнско общество правдата на живота, чиято същност се състои в това, че семейството – това е малка Църква в служение на Бога и хората.
___________________
*Беседата е произнесена на традиционното тържество организирано от Софийска св. митрополия по повод Въведение Богородично - Деня на християнското семейство и православна младеж, 21 ноември 2010 г.