ЗА БРАЧНИЯ ПИР - слово за единадесета неделя след Неделя подир Въздвижение

Версия за печат

“Казвам ви: никой от поканените няма да вкуси от вечерята Ми. Понеже мнозина са звани, а малцина – избрани” /Лука 14:24/.

Братя и сестри! Слушайки Словото Божие, ние изпитваме чувства на срам и страх, на благодарност и умиление. Чувство на срам ние изпитваме, защото в Словото Божие се съдържат толкова изобличения на нашия начин на живот. Чувство на благодарност ние изпитваме, защото виждаме как, въпреки нашите грехове, Господ се грижи за нашето спасение. Страх изпитваме, защото, въпреки постоянното изобличаване и непрестанната грижа за нас, ние закоравяваме в греха. А се умиляваме, защото, въпреки нашата греховна закостенялост, сърцата ни все пак се оживяват, изпълват се с истинска радост и светлина – само слушайки Словото Божие.

Всички тези чувства: на срам и благодарност, на страх и умиление преживяхме и днес, когато чухме притчата за поканените на вечеря от днешното литургийно свето Евангелие.

Един човек приготвил голяма вечеря и пратил слугата си да извести на поканените, че всичко е готово, но сякаш се били наговорили да отклонят поканата и всеки от тях започнал да се извинява със заетостта си с различни житейски дела. Тогава, разгневен и засегнат от тяхното неуважително отношение, домакинът на трапезата заповядал на слугата си да призове на вечеря съвсем случайни хора от улиците и площадите, като се заканил, че “никой от поканените няма да вкуси от вечерята. Понеже мнозина са звани, а малцина – избрани”/Лука 14:24/.

Човекът, приготвил вечерята и отправил покана за нея, е Сам Господ. Господ постоянно призовава към Сече Си хората и често чува в отговор:”Не, не мога да дойда при Тебе, няма кога, аз съм твърде зает, потънал съм в работа и грижи”.

Господ ни призовава не само, когато бие камбаната, не само, когато има служба в храма. Той ни призовава винаги. Да си спомним тези обстоятелства от нашия живот, които са ни навеждали на мисълта, че те са Божи призив, призив да се опомним, да се осъзнаем, да променим живота си. Господ чука по вратите на сърцата ни, но ние Му казваме:”Почакай, Господи, не мога точно сега” и подобно на хората, които отказвали да дойдат на вечеря, така и ние казваме:”Почакай, Господи! Аз имам толкова грижи, имам семейство, деца, много дела и проблеми. По-късно ще откликна на Твоя глас”. И така преминава целият ни живот. И когато пред нас се отвори вратата на другия свят, ще се окаже, че ние сме били глухи за Божия глас, който ни е призовавал.

Той ни призовава винаги, в продължение на целия ни живот. Когато ние усещаме в сърцата си стремеж към Висшето, когато чувстваме неудовлетвореност от обикновения ни земен живот – Господ ни зове на Своята вечеря.

Когато в нашите сърца се поражда порив и желание да извършим някоя добра постъпка не заради себе си, а за другия – тогава Господ ни призовава на Своята вечеря.

Когато ни спохождат телесни немощи и ние започваме да преразглеждаме своя живот и по друг начин да се отнасяме към него – ето Господ ни зове към Себе Си.

И когато ни връхлитат скърби и житейски нещастия – всичко това е зов на Господа.

Господ ни призовава:”Елате при Мене всички”. Когато ние отваряме Словото Божие, слушаме оттам Неговите слова:”Елате при Мене всички отрудени и обременени”. А кой от нас не е отруден, кой от нас не е обременен от едно или друго? Зове ни Господ и казва с печал:”Мнозина са звани, а малцина – избрани”. Малцина са тези, които са чули Неговия глас. Малцина са, които са се отзовали. За Него това е повод за скръб, защото Той е дошъл на земята, за да бъде спасен всеки.

Ето ние с вас днес сме се събрали в храма. Чули сме, струва ни се, Неговия глас и днес тези, които се причастиха, приеха участие в Неговата Тайна вечеря. Може би това е достатъчно?

Някои от нас, идвайки при Бога, мислят, че са извършили подвиг, едва ли не са Му оказали милост. Идваме при Бога със своите грехове, без покаяние и сме готови да Му кажем:”Ето, аз дойдох. Благодари ми за това, че съм пред Тебе”.

Всеки от нас носи в сърцето си бремето на суетността, завистта, невъздържанието, нетърпението, злобата и много други пороци. Всеки от нас, когато настъпва време за изповед, може да се вгледа в душата си като в огледало и да види всичко това. Вместо да се стараем, когато отиваме при Бога, в Неговия дом, на Неговата трапеза, да очистим сърцата си, ние се опитваме да се оправдаваме и казваме:”Нека Той ме приеме такъв, какъвто съм”.

След като сме откликнали на Божия призив, ние носим отговорност за всяка своя крачка. Дошли сме в храма – това означава, че от нас двойно ще се изисква. И не трябва да мислим, че тези, които са останали зад прага на храма, които нямат вяра, са по-лоши от нас. Господ ще търси от нас отговорност по Своя закон, който ние познаваме, а тях ще съди по техния закон.

Ако ние идваме тук и по нищо не се отличаваме от езичниците, ако в храма внасяме надменност, злоба, осъждане един другиму и цялата тази мръсотия вмъкваме в светото място, то нима с това служим на Бога?

Повикал ли ни е Господ? Повикал ни е. Но ни е повикал съвсем не за това, щото отивайки при Него, да останем синове на тоя свят, синове на греха, които не желаят да се разделят със своите страсти и пороци.

Ето за какво ни напомня днешната притча. Отивайки си у дома, нека всеки от нас си зададе въпроса:”Ето, аз откликнах на Божия призив, но бил ли съм достоен за него? Достоен ли съм да ме призове Господ към Себе Си и да ме приеме?”

И ако осъзнаем, че не сме достойни, тогава да не се отчайваме, но чрез покаяние да очистим себе си, да свалим калните си одежди и да ги сменим с нови, чисти, дарени от Бога по Неговите неизказани благост, милосърдие и всеопрощение. Амин.

Превод: свещ. Йоан Карамихалев