ЕСТЕСТВЕН НРАВСТВЕН ЗАКОН

Версия за печат

  Свободната воля е единият елемент или едната част от нравствеността. Вторият елемент или втората част, също така съществена, е нравствения закон. Под думата закон ние разбираме такова такова правило или съвкупност от правила, които установяват известен ред, чието изпълнение е задължително за всички.

  Законът е основна светиня за целия античен свят, основен принцип на цялата дохристиянска и извънхристиянска етика. Животът в закона, в правото и държавата е съвършен живот. Това убеждение живее в народното съзнание, изразява се в поговорки, в сентенции.

  Персийският владетел Кир, запитан кого ще нарече несправедлив, отговорил: неизпълняващия закона.

  Атинският законодател Солон, запитан как най-добре може да се живее в държавите, отговорил: ако гражданите се подчиняват на властите, а властите – на законите.

  Древногръцкият оратор Демостен говорел, че законите са душата на държавата. Неговият противник ораторът Демадий казвал, че за робите необходимостта е закон, а за свободните – законът е необходимост.

  Този принцип на закона лежи в основата на цялата антична философска  етика.

  Ако късният античен свят в своя залез се разочаровал от всички форми на държавата, той все пак никога не загубил вяра в принципа на Закона. Само че на мястото на положителния Закон като висша ценност станал естествения закон, като висш принцип на добродетелите, като идеал на мъдреца, имащ универсално, свръхнационално всеобщо задължително значение.

  Стоическата философия направила от универсалния закон космически принцип: това е световният порядък, порядъкът на природата, божественият закон, който заедно с това е закон на нашия разум и съобразяването с него е добродетел. Естественият закон е израз на божествения порядък и на Провидението, управляващо света. Значимостта на положителните закони за стоиците се определя от това, доколкото в тях е отразен естествения закон. Стоическото обожествяване на закона и справедливостта било най-близо до сърцето на римските юристи и въобще до сърцето на римския народ.

  Учението за естественото право, за неписания закон или за “закона, написан в сърцата”, разширило сферата на действието на принципа на закона, обема на разбирането на закона до последни предели и възнесло ценността на този закон до пределна висота.

  Естественият закон стои над закона еврейски, римски и гръцки и ги обема като свои повече или по-малко съвършени изражения.

  Естественият нравствен закон лежи в основата на естествената нравственост, т.е. на нравствеността, която е плод на естествените сили и усилия на човешката духовно-нравствена природа, а богооткровеният нравствен закон лежи в основата на нравствеността, до която човек се издига в богооткровената религия чрез свръхестествените въздействия – чрез Божието откровение и чрез Божията благодат.

  Идеята за нравствения закон като вечен Божи закон е общочовешко достояние от най-дълбока древност. Думите на Хераклит Еефески:”Всички човешки закони се подхранват от единствения божествен закон” в различни варианти се повтарят от мнозина други древногръцки и римски философи. Според Цицерон над всички човешки закони стои един вечен закон, който владее над целия свят. Този всеобхватен и най-висш закон не е нищо друго освен Самият Бог.

  През всички времена хората са гледали на нравствените норми като на предписания на Божията света воля.

  По произход, съдържание и валидност нравственият закон е неизменен и вечен Божи закон. Нравственият закон, като е божествен по произход, в същото време е и наш закон, разкритие и изява нашата духовна природа, доколкото тя е богоподобна, доколкото тя е образ Божи. По самата си духовна природа човек постига познание за добро и зло и се чувства задължен да следва доброто като ценно и достойно за него, а злото да избягва. Тази истина е намерила авторитетен израз в Свещеното писание. Мой сей като съобщил на израилския народ Божия закон, веднага побързал да му посочи, че този закон не му е чужд и натрапен: неговите изисквания могат да бъдат изведени  от самата духовна природа на човека, затова са и естествени/Второз.30:11-14/.

  Св. ап. Павел направо говори за съществуването на естествения нравствен закон, като пише, че “езичниците, които нямат закон, по природа вършат законното: те, без да имат закон, сами на себе си са закон; че делото на закона е написано в техните сърца, те показват в туй време, когато тяхната съвест свидетелства и мислите им една друга се обвиняват или се оправдават”/Римл.2:14-15/.

  Естественият нравствен закон се характеризира със своето абсолютно безкористие. Нравственият закон не се ръководи при оценката на нашите намерения и действия от това дали те са полезни или вредни за нас, а дали са добри или зли. От друга страна, действайки така нравственият закон се разкрива като обективен, понеже не се съобразява, не взема под внимание нашите егоистични интереси, когато съди за нравствената качественост на нашите постъпки.

  Естественият нравствен закон е всеобщ. Според думите на Цицерон той е “обърнат към всички народи и векове”. Неговите изисквания се простират върху всички личности. Всеобщността на естествения нравствен закон е неговата неизменност. Независимо от съдържанието, което се е влагало и влага в нравствените понятия, независимо и от това, че има и явно проявен нравствен прогрес, ние смятаме нравствения закон за непроменяем. Променливостта е за сметка, така да се каже, на нас самите, на хората, на носителите и изразителите на нравствения закон и на нашата способност към долавяне и изпълнение на неговите изисквания.

  Нравственият закон е излъчване на Божието битие. Чрез неговото пълно осъзнаване и свободно изпълняване ние оставаме верни на образа Божи в нас и се богоуподобяваме.