Изкачване по духовната Лествица - живот скрит в дълбините на сърцето

Версия за печат

На човек му се струва, че цялото му нещастие идва от външните му житейски несполуки. Ако загуби имота си, мисли си, че причината за неговото нещастие е материалното неблагополучие. Ако е болен – болестта му се струва главният източник на беда. И си мисли човек: колко бих бил щастлив, ако оздравея. Този е нещастен, защото е загубил поста си. На този му починал близък. На този мъжът й пиянства и пропилява парите си.

Всички тези нещастия са ни така близки, така познати. Но не те ни правят нещастни. Те са само външните поводи, чрез които се разкрива нашата душевна неуреденост. И богатите могат да бъдат нещастни, и бедните щастливи и здравите могат да умират от мъка, и болните могат да ликуват от радост; и високо издигнати служебно се хвърлят под влака, и безработните благодарят на Господа за живота си.

Всичко зависи от душата, която преживява едно или друго изпратено й в живота.

Различните хора с различно духовно устройство по различен начин преживяват едни и същи събития. Знаменателен в това отношение е отговора, който дава Василий Велики на владетеля, който го заплашвал с разорение, изгнание, изтезание и смърт. Ето какво разказва за това св. Григорий Богослов в надгробното си слово за Василий.

„Други можеш да заплашваш, а нас това ни най-малко не ни трогва”, - отвърнал на заплахите св. Василий.

„Как така и защо? – попитал управникът. Св. Василий отговорил „Защото не можеш да отнемеш имуществото на този, който нищо не притежава…”

„Изгнанието ми е чуждо, защото не съм привързан към никое място… където и да съм, навсякъде е Божия земя”.

„Смъртта за мен е благодеяние, защото по-скоро ще отида при Бога, за Когото живея и се трудя, за Когото в по-голямата си част вече съм умрял и към Когото отдавна се стремя…”

Така говори светият, имащ правилно устроена душа. А колцина биха се чувствали крайно нещастни, ако се лишат от имуществото си, изпаднат в изгнание или пред лицето на смъртта!

Събитията от външния живот не зависят от нас.

И не на външното ни благоустройване трябва да обръщаме най-много внимание. Най-напред трябва да приведем в порядък собствената си душа. От голямо значение за изпълняването на тази задача е четенето на светите отци. Тази задача е и причината да беседваме за възкачването по Лествицата на св. Йоан. Заради тази правилна настройка на душата, както видяхме в първата беседа, трябва да изкачим първото стъпало – „отричането от света” и второто – „безпристрастието”. Сега предстои да разгледаме третата степен, за което говори третото слово на „Лествицата”: „за странничеството”, т. е. отстраняването от света…

„Странничеството е безвъзвратно изоставяне на всичко, което в родното място ни пречи в стремежа към благочестие. Странничеството е непретенциозен нрав, незнайна премъдрост, неизявено знание, скрит живот, невидимо намерение, неразкриваем помисъл, стремеж към унижение, желание за притеснение, път към божествено въжделение, изобилие и любов, отричане от пустославието, дълбочина на мълчанието”. Отреклият се от света навлиза дълбоко в себе си. Той не чувства себе си свързан с живота в света. Живее като странник на земята. Той оставя завинаги всичко, което пречи на благочестието. Неговият живот остава „скрит” за хорските очи, тече вътре, в дълбините на сърцето му. Той не се стреми да изпъкне нито със знанията си, нито с духовната си висота, нито с мъдростта си, защото светът е нищо. Нима могат да се усладят на странника хорските похвали?

„Усетиш ли пламъка на ревността по Бога, бяга; защото не знаеш кога ще угасни и ще те остави в тъмнина”. Ако в теб се разпали ревност към духовен живот, бягай от света. Веднага, без да отлагаш, пристъпвай към служение на Господа. Поддържай този огън. Не му позволявай да угасне в теб. Ако не разпалваш душата си ще изстине, и над сърцето ти ще се спусне мрак отново, суетата на света ще те обземе.

„По-добре да оскърбим родителите, отколкото Бога, защото Той ни е създал и спасил; а родителите често погубват любимите си чеда и ги обричат на вечни мъки”.

Божията заповед ни указва уважение и любов към родителите. Но често най-големите врагове на човешка са неговите близки. И ако невярващи родители станат пречка за духовния живот, по-добре тях да огорчиш, отколкото Господа. И ако деца или близки, или какъвто и да е човек, ти пречат да вървиш след Христа – по-добре тях да огорчиш като не ги послушаш, отколкото Господа, комуто служиш. А сега този въпрос стои пред много семейства: как да останеш вярващ, когато душата ти се стреми към Христа, към молитва, към спазване на поста и църковен живот, а семейството ти се присмива и ти пречи? Да се вслушаш ли в тях, за да не ги огорчиш с непослушание? Не! Направи всичко, за да се запази мира, но нека всеки си върви по своя път, помни – по-добре да оскърбиш родителите, децата, близките, който и да е измежду хората, отколкото Господа.

„Когато заради Господа, оставим своя дом и роднини и се отдадем на отшелнически живот от любов към Бога, тогава бесовете се стремят да ни смутят със съновидения, представяйки ни нашите сродници в нищета, или затворени заради нас и търпящи всякакви притеснения.

И по-нататък: „Който вярва на беса, за него той често се явява пророк; а онзи, който го презира, той винаги е лъжец”.

Но нека кажем нещо повече за бесовете.

Светите отци често споменават за тях. Но за светския човек тази дума е смущаваща. Внушавай му, че само безграмотните хора могат да вярват в съществуването на бесове. Че това е признак за невежество, просто суеверие, наследено от предците заедно с вярата в домашни духове, русалки, веди и вампири.

Така мислят тези, които не вярват в съществуването на друг свят, освен този, който ни заобикаля, който виждаме и усещаме. За тях няма нито Бог, нито дяволи, нито Ангели, нито безсмъртна човешка душа, нито ад, нито рай, нито вечен живот: за тях човека е само част от материалния свят. Ще умре, ще изгние, и толкоз. За тях веществото е случайно съединение на някакви си „атоми”, и живота – нищо повече освен низ от приятни и неприятни случайности. Според техните разбирания, нищо невидимо не стои зад видимия свят.

За нас, вярващите, и самата материя има невидима духовна основа. И светът – не е случайно, а Божие създание. И животът не е случайност, а нещо, което има велик смисъл, защото го ръководи Божият Промисъл. За нас има Господ Вседържител. За нас, освен видимия свят съществува и невидимия, който има свои закони и свое битие. За нас този свят е обиталище на тъмните Ангели, отпаднали от Господа, които воюват срещу Него, като се стремят да изтръгнат от спасение човешките души. Този духовен невидим свят се намира в някакво съприкосновение със земния свят. На вътрешния ни живот влияят и нашите Ангели-хранители, влияят и тъмните бесовски сили, които ни влекат към погибел.

Бесовете не са отвлечено понятие, не са символ или алегория и най-вече, не са продукт на невежеството. Те са без съмнение, действително и лично начало от отвъдния свят. Така винаги е гледала на тях св. Църква, така винаги са се отнасяли към тях светите отци.

Цялото богослужение е пълно с тази борба на св. Църква с тъмните сили на дявола и неговите служители. Заклинанията при св. Кръщение представляват отричане от сатаната и неговите служители на лице от лице. Всички молитви на светиите са изпълнени с тази пламенна вражда към бесовските сили. Молитвите на светиите са като вътрешна битка с бесовските пълчища. А житията на светиите? Това е историята на неуморната отбрана на човешката душа срещу дявола, бесовете, демонските сили. Мнозина от светиите, достигнали духовна висота, са се удостоили от Бога да ги видят с очите си.

Преподобният и Богоносен отец наш Серафим Саровски казва, че „видът им е гнусен”. Как бихме могли да се доверяваме на бесовските клевети? Как да ги слушаме? Как да им се подчиняваме?

Не му вярвай, ако терзае душата ти със съмнения по пътя на духовния живот. Не вярвай, ако завладял съня ти, започне да те тревожи с „пророчески съновидения”, и най-вече, не вярвай, ако започне да клевети живота, представяйки ти го като безсмислен път към гроба. Ние сме на прага на Истинския Живот. На прага сме на светлия ден Пасха. Нима може да устои бесовската лъжа, да не се разсеят като дим пълчищата на тъмните сили, да не се сгромоляса ада от победната песен на ликуващите: Христос Воскресе!

Превод: Александра Карамихалева