ДУХОВНИ ПИСМА - част 1

Версия за печатВерсия за печат
Автор: 
игумения Арсения

Писма до Петър Александрович Брянчанинов

7 ноември 1870 г.

 

Жесток е пътят на спасението, жестоко е поня­кога и словото, изречено за него - то е двуостър меч, който реже нашите страсти, нашата чувственост, а за­едно с нея причинява болка и в самото сърце, от което ги изрязва. И ще дойде ли време, когато за този меч няма да има повече работа в сърцето ни? Не, за него винаги ще има работа, няма край духовното очистване и във всяко сърце ще се намери тази частица нечисто­та, която е нужно да се очиства. Признавам у себе си явни признаци на нерадение, когато престане да боли и да се бори сърцето ми - това е признак на силно пом­рачение. Когато се разгонва мракът със словото Божие, сърцето боли, а без болка просвещението на душата е невъзможно - това би било мечтателност.

 

 

6 февруари 1871 г.

 

Радвам се и благодаря на Господа, че ме е сподобил мен, недостойната, да Ви предам думите на мо­ята майка, схимница Ардалиона, - думи, които оживяват моята душа. С Пафнутия не спираме да се удивля­ваме на съчувствието към словата на майката към нашия дух, което видяхме във Вас. Силата на истината е жива сила, която, когато се предава на душите, ги обединява в един образ. Господ да укрепи всички ни и да ни помогне да пребиваваме в Истината, която е Той Сам, а пътят към Него е в нас - чрез нашата немощ, чрез пълнотата на нашата греховност. Да, това е нелъ­жовен път, неизмислен, несъчинен, и Сам Господ е казал да не Го търсим никъде, в никакви състояния - че Той ще се яви Сам. И действително се явява, дона­ся мир, сила, светлина в душата погиваща, немощна, тъмна. Когато преследваме състоянията, ние се опит­ваме да хванем една мечта.

 

Аз силно изнемогвам и понякога унивам, но от опит научих, че когато немощта дойде в душата до кра­ен предел, така че никакво упование не остане в какво­то и да е дело, в какъвто и да е разум, то в тази минута, само в тази минута се чувства - духовно се усеща осо­бената помощ Божия или по-скоро Неговото познание и силата на Неговото действие в душата. Аз не заемам сила от никъде, боя се да оживя своята самост, боя се от тази отрова, разлята във всяко човешко добро - и поради това понякога изнемогвам под своята жива не­мощ. Но точно тя ми ходатайства пред онази жива Сила, за която единствено въжделее моята душа. При такова състояние голям страх обзема душата, погибелта е в нея и във всичко, което я обкръжава, а спасението е в тази Воля, която тя смее да постига, или да насилва със сво­ята молба. Страхът изпълва дълбините й.

  

 

13 февруари 1871 г.

 

Господ ни изпраща скърби на земята и те ни от­късват от земята или по-точно от излишните прист­растия към всичко земно. Значи и скърбите са дар Божий. Защо не ги приемаме с такава благодарност, с каквато приемаме радостите? Не е ли поради грехов­ността на нашето сърце, неспособно да се отрече от всичко и да търси единствено волята Божия? Ако сте забелязали, аз избягвам да говоря за молитвата, защо­то самата аз я нямам. Но не искам да оставя безответ­ни вашите въпроси, ще изкажа моите понятия, за да ги поправите, ако забележите неправилност в тях. Аз казах: "Ти Сам си спасение на моята душа - казах, и ще произнеса тези думи буквално, вярвайки, че това е така, но постигането му е по-високо от нашето мислене. Вие казвате: "Усвояването от душата на Христовото име­ - това вече е нейното спасение." Не, това някак не е така. Спасението на душата е в силата Божия, действаща чрез това име на нашата душа, усвоила в себе си пъл­ното съзнание за своята греховност. Добре е казал вла­диката (Св. Игнатий Брянчанинов) - да не приемаме мисли по време на молитва, и най-вече да не им се доверяваме. Когато сърцето за­почне да съчувства на ума, от състоянието на своето самопознание идва в чувство на духовно умиление, и тогава влизат в душата различни разбирания и всички те разцъфтяват не в ума - поради което се наричат духовни познания (разумения) или видения - а не мисли; те са нелъжовни и надвременни, но стават достояние на душата в резултат от нейното състояние и я въвеждат в познание, което превишава нейната естествена мяра. Но всичко това е Божие, а нашето, единствено свойственото на нас, е разбирането на сво­ята греховност и вярата в Господа, Който ни спасява, Когото ще призоваваме в смирение, оставяйки на Не­говата воля нашето спасение. По време на правилото аз се старая да удържа вниманието си изключително в Иисусовата молитва. Понякога при голяма разсеяност и невнимание обръщам внимание на четенето на ка­ноните на Божията Майка и на светиите, но с цел да насоча вниманието си към молитвата, а не за да се обърна от молитвата към четенето. Когато умът е на­сочен към молитвата, може да се внимава и в четене­то, без да се оставя молитвата. Ако в молитвата ни имаше по-малко чувственост, всичко би я допълвало­, а сега понякога й пречат и каноните, и богослужение­то и са ни нужни за събраността ни тъмни килии - като моята, която е в градината и която аз наричам своя немощ - и мълчание, безмълвие. Но всичко това са временни пособия, на мен нищо не ми помага така, както самият живот. Макар целта в живота да е отре­чението, пътят към което е самоотверженото изпъл­нение на Божиите заповеди, греховният закон направ­лява всяко действие към своята цел и в тази борба ду­шата силно бедства. Господ, лекуващият немощта на чувствата чрез горчивите житейски обстоятелства по мярата на отречението съобщава на душата невидима сила и познание на Неговия Промисъл. Там се уча да познавам своите немощи, да познавам и Господа, там Господ освобождава душата ми от дебелостта й и съобщава духовните познания, така че и на молитва се уча от самия живот. Мисля, че за молитвата е нужна чистота на душата, а тя се придобива със самоотвер­жена дейност по заповедите Христови.

 

Източник: из книгата "Пътят на немечтателното духовно дело", издава манастир "Св. Вмчк Георги Зограф"