ЦЕНТРАЛНОТО СЪБИТИЕ В СВЕТОВНАТА ИСТОРИЯ

Версия за печат

Процъфтяват цивилизации, езици и култури, но минава време, и за тях знаят само специалистите. Възникват различни идеи, различни представи за света, те овладяват умовете на хората, приемат се като нещо несъмнено и разбиращо се само по себе си, след това загубват своето влияние и стават интересни само за историците. Има ли в нашата цивилизация нещо, което остава неизменно, някаква ос, около която невидимо се върти всичко останало? Има ли нещо в хаотичния процес на борби на различни сили и идеи, което да стои твърдо, като скала сред бурното море?

Само една реалност преминава през всички тези векове, оставайки напълно идентична със самата себе си - Църквата Христова. Това е единственият институт, който се е съхранил от времената на античността, най-старото действащо учреждение в Европа, ако не и в целия свят. Много пъти — още от времето на античния автор Целс – са предричали бързо изчезване на Църквата; продължават и досега. Множество пъти в историята, особено в историята на ХХ век, на хората им се струвало, че са намерили, най-накрая, някаква нова идея, откриваща окончателната истина за света и човека, и те се нахвърляли, както се нахвърлят и сега, върху Църквата с нападки, че тя не иска да се реформира, за да се приспособи към поредната идеология.

Идеология, която винаги се представя от нейните последователи за вечна (или хилядолетна), но която неизбежно умира чрез няколко десетилетия. Много пъти Църквата е обвинявана в «изостаналост» от тези, чиито възгледи към сегашния ден вече са безнадеждно остарели. Но Църквата стои, провъзгласявайки един и същ възглас, който е бил истински в античната епоха, истински е днес и ще бъде истински винаги. Това е възгласът, с който се приветстваме един друг на Пасхалната утреня — «Христос Воскресе!»

За първи път този възглас прозвучал от устата на жените-мироносици в мрака на дълбокото униние, което обхванало учениците след разпъването на Спасителя. Изглеждало, че всички надежди, които учениците възлагали на Господа, рухнали - Този, в Когото те видели Месията, Избавителя, не само не установил очакваното от народа земно царство, но и претърпял, както изглеждало, пълно поражение, бил предаден, като някакъв престъпник, на мъчително и позорно наказание пред очите на всички. Изглеждало несъмнено, че победата е останала за силите на ненавистта и насилието, че смъртта и отчаянието са реални, а надежда на Бога няма. Страшният опит, който преживя Църквата в ХХ век в страните от бившия соцлагер, когато тържеството на богоборческите сили изглеждаше пълно, а верните — обречени на окончателно изтребление, напомня за този опит на апостолите.

И днес стълкновението със злото и неправдата в света довежда много хора до униние; но винаги, и в страшните години на тирания и гонения, и пред лицето на хаоса и смъртта, Църквата провъзгласява радостната вест - Христос наистина възкръсна. Окончателната победа не е за силите на греха и смъртта, но за Божията любов. Такава е вярата, побеждаваща целия свят, за която говори апостолът: «Кой побеждава света, ако не онзи, който вярва, че Иисус е Син Божи? (1 Ин. 5:5)».

Христовото Възкресение е централното събитие в световната история, и то ни отвръща от илюзиите към реалността, то ни извежда от тъмната гора на човешките заблуждения към сиянието на Божията истина.

Възкресението ни открива истината за мирозданието. Апостол Иоан, съзерцавайки Кръста и Възкресението на Спасителя, казва: «Бог е любов». Ние узнаваме, че висшата реалност, реалността на Светата Троица, е изпълнена с любов, милост и красота. Ние узнаваме, че злото и грехът са обречени на изчезване, че светът има бъдеще и това бъдеще е неизразимо прекрасно. Историята не е безсмислен кървав хаос, но път – макар труден и трагичен - към изпълнение на Божия замисъл, когато «земята ще бъде пълна с познаване Господа, както водите пълнят морето» (Ис. 11:9). Мирозданието не е ледена пустиня, от която сме възникнали по волята на случая, а дом, устроен за хората от небесния Отец.

Възкресението ни открива истината за човека; ние узнаваме, че хората са скъпоценни в очите на Бога, дотолкова скъпоценни, че Той Самият се облякъл в плът, бил разпнат и погребан за нас, неблагодарните и злонравните.

Човешкият живот може да ни се струва ефимерен на фона на мирозданието, даже на фона на историята,  но Възкресението ни уверява, че човек е по-важен от цивилизациите и дълговечните пирамиди, че Бог ни призовава към вечен, блажен живот, в който всеки може да влезе чрез покаяние и вяра.

Църквата живее в светлината на Христовото Възкресение. Затова животът на християнина не е просто по-нравствен живот; това е живот, построен на фундамента на Възкресението. Църквата призовава всички хора да отидат при Възкръсналия, за да придобият нов живот - живот, изпълнен със смисъл и надежда. Както призовава свети Иоан Златоуст, «всички се насладете с пира на вярата, всички възприемете богатството на благостта! Никой да не оплаква своята бедност, защо за всички е настъпило Царството! Никой да не плаче за своите грехове, защото от гроба е възсияла прошката! Никой да не се бои от смъртта, защото смъртта на Спасителя ни е освободила!»

Превод: прот. Йоан Карамихалев