За вярата

Версия за печат

Първата неделя след Пасха на езика на църковния устав се нарича Томина неделя или на апостол Тома. В този ден в храмовете се чете Евангелието за това, как Възкръсналият Спасител се явил на светите апостоли. Но в този момент сред тях не бил Тома. Когато апостолите му разказали за случилото се, Тома отговорил:

“Ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите, и не туря пръста си в раните от гвоздеите, и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам” (Йоан. 20:25).

Това “няма да повярвам” хората произнасят в продължение на всички времена, отделящи ни от събитието на Възкресението. Едни приемат вестта за Възкресението с отворени сърца и радост, други казват: “Не вярвам. Защото не се побира в моето съзнание, не отговаря на известната ми логика за живота. Не вярвам, защото не мога да проверя и нямам доказателства”.

Какво всъщност е вярата?

Апостол Павел отговаря на този въпрос:”А вяра е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що не се вижда” (Евр. 11. 1).

Бележитият руски богослов от XIX век Св. Филарет Московски (1783-1867) говори за това как:”Вярата е увереност в невидимото като във видимото. А в това, в което се надяваме и очакваме – като в настояще”. Вярата се различава от знанието. Човешкото знание се основава на неговия опит и усещането на сетивните органи. И затова видимият предмет се явява предмет на знанието, а не на вярата. Чутата дума също не се явява предмет на вярата,  но става предмет на знанието. Вярата е увереност в битието на това, което не се поддава на възприятията на нашите физически чувства.

В своя “Катехизис” Св. Филарет Московски отбелязва, че вярата се заражда в разума, въпреки че принадлежи на сърцето. Наистина, вярата може да бъде основана върху логическо мислене. Например, на мен от гледна точка на логиката ми е много по-лесно да призная, че началото на битието на Вселената е Разумът. Аз не мога да повярвам, че в основата на този хармоничен и прекрасен свят лежи неразумно начало, някаква вечно променяща се материя, способна да преобразува себе си от просто в сложно, от неживо в живо, от неразумно в разумно. Моята логика изключва вяра в такъв произход на света. И това става на нивото на мисленето.

Човек е способен логически да стигне до идеята за Бога, да открие за себе си Твореца, но това откритие още няма да бъде вяра. Идеята за Бога, възникнала в съзнанието, трябва да предизвика промяна на духа, да се вкорени в душата на човека не само на нивото на разума, но и в сърцето. Вярата е особено състояние на душата. Тя принадлежи на вътрешния духовен живот на човека, на човешкото сърце.

Общопризнато в богословието е твърдението, че във всеки човек присъства религиозно чувство. Религиозното чувство е присъщо на човешката природа така, както, например, музикалният слух. Всеки човек притежава това чувство. Когато религиозното чувство в него е запалено, когато то е активно, тогава човек вярва, а когато то пребивава в бездействие – не вярва.

Даже ако човек отрицава религиозната вяра по принцип, религиозното чувство в него въпреки това не изчезва. Просто в този случай той волно или неволно,  подменяйки си създава някакъв друг предмет на вярата, създава си лъжливи богове, идоли, на които се покланя, в които вярва и на които служи почти религиозно. В миналото, например, такъв предмет на вярата за много хора била идеологията с нейния идеал “за светлото бъдеще”. И сега живота предлага множество примери за това, как хората с почти религиозно старание се посвещават на една или друга идея, била тя политическа или национална, или с не по-малко въодушевление служат на собственото си властолюбие, потребление, на други пороци, създавайки си кумири във вид на пари, вещи, власт.

А сега най-важният въпрос: защо едни вярват, а други не? Невярващите хора често се оправдават с това, че “не им е дадено”. Така ли е точно?

Под влиянието на атеизма в продължение на дълги години идеята за Бога, и още повече религиозната вяра, произволно са поставяни в зависимост от знанието, и в частност от успехите на естествознанието. Предполагало се е, че научните достижения, широко пропагандирани чрез системата на образованието, са способни напълно да премахнат религиозното чувство от живота на човека. Въпреки че да го победят се оказало невъзможно не само чрез задължителното атеистично образование, но даже чрез гонения. Защото наличието или отсъствието на вяра не зависят нито от научните достижения, нито от нивото на образование. Въпросът за съществуването на Бога стои извън компетенцията на науката. Невъзможно е научно да се докаже или опровергае Божието битие. Защото това е предмет на вярата.

Тук следва да се каже за някои условия, при които човек може да развие в себе си религиозно чувство и да придобие сила на вярата. Пак ще използваме аналогията с музикалния слух, който в една или друга степен притежава всеки човек. Даже този, за който казват, че няма никакъв музикален слух, е способен  при определени условия да го развие и да се научи да чувства музикалната хармония. Представете си двама човека с еднакви музикални способности, единият от които се занимава с музика, развива в себе си тези способности, а другият работи в ковачница, където не само е невъзможно да се развие музикален слух, но е трудно да се запази и обикновен. И какъв ще бъде резултатът? Човекът, усъвършенстващ своите музикални способности, ще постигне успех, а този, който работи в ковачницата, едва ли ще стане музикант.

Така че ето, има определени духовно-нравствени условия за развитието на религиозното чувство. На първо място – това е чистотата на разума, душата и сърцето на човека. “Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога”, - казва Словото Божие (Мат. 5:8). А преподобният Исаак Сирин (VIIв.) пише: ”Вярата изисква чист и прост начин на мислене”. В зла душа, в нечист ум, в сърце, осквернено от греха, не може да влезе Божествената премъдрост, светлината никога няма да се смеси с тъмнината, чистотата – с мръсотията. Непомраченото нравствено чувство, т.е. способността да различаваш доброто от злото и да подчиняваш живота си на правдата, това е задължителното условие за Богопознанието. “Подобното се познава от подобно”, - казвали в древността. Ако ние живеем в лъжа и в скверност, то няма да видим Бога, няма да го почувстваме със сърцата си, няма да се докоснем до Него с разума си.

Евангелското четиво ни разказва за неверието на Тома. Но Тома придобил вяра във Възкресението на Господ. И ние трябва да молим Бога да ни помогне да живеем според Неговата правда: да не сме порочни, да не лъжем хората, да не изграждаме нашето благополучие върху нещастието на ближния, да не умножаваме злото, в което и без това е потънало обществото.

Ще молим Господ чрез греха да не повредим иманентното на нашето естество религиозно чувство и винаги в нас да пребивава готовността да повярваме. 

Превод: Валери Неделчев  

Източник: Из книгата "Слово пастыря  - Бог и човек. История на спасението. Беседи за православната вяра."