Да помогнем на младите да последват призванието си

Версия за печат

Все­ки чо­век има сво­е­то приз­ва­ние. Доб­ри­ят Бог е сът­во­рил чо­ве­ка сво­бо­ден. Тъй ка­то Бог е бла­го­ро­ден, за­чи­та и ува­жа­ва сво­бо­да­та на чо­ве­ка и ос­та­вя все­ки­го сво­бод­но да из­бе­ре пъ­тя, кой­то му е по сър­це. Не пос­та­вя всич­ки в ед­на ре­ди­ца с вой­ниш­ка дис­цип­ли­на. За­то­ва не­ка и мла­ди­те ос­та­вят се­бе си сво­бод­ни в ду­хов­на­та ат­мос­фе­ра на Бо­жи­я­та сво­бо­да. Не им е от пол­за да срав­ня­ват ка­къв жи­вот е из­б­рал или ще из­бе­ре то­зи или он­зи. По то­зи въп­рос не би­ва да се вли­я­ят от ни­ко­го.

От своя стра­на ро­ди­те­ли­те, ду­хов­ни­те нас­тав­ни­ци и учи­те­ли­те тряб­ва да по­ма­гат на мла­ди­те да из­би­рат он­зи на­чин на жи­вот, кой­то е по си­ли­те им, и да след­ват ис­тин­с­ко­то си приз­ва­ние, но без да вли­я­ят в из­бо­ра им или да по­тис­кат приз­ва­ни­е­то им. Ре­ше­ни­е­то за жи­во­та, кой­то ще во­дят, тряб­ва да е лич­но тях­но. Всич­ки ос­та­на­ли мо­жем да из­ра­зя­ва­ме са­мо прос­ти мне­ния и един­с­т­ве­но­то пра­во, ко­е­то има­ме, е да по­ма­га­ме на ду­ши­те да на­ме­рят своя път.

По­ня­ко­га, ко­га­то съ­бе­сед­вам с мла­де­жи, ко­и­то се тре­во­жат по то­зи въп­рос, въп­ре­ки че виж­дам на­къ­де кло­ни вез­на­та, не им го каз­вам, за да не им пов­лияя. Оно­ва, ко­е­то един­с­т­ве­но се опит­вам да нап­ра­вя, е да им по­мог­на кол­ко­то мо­га, да на­ме­рят пра­вил­ния път и да пос­тиг­нат вът­ре­шен мир; да пре­мах­на всич­ко вред­но от то­ва, ко­е­то им ха­рес­ва, за да ос­та­не са­мо доб­ро­то и свя­то­то, тъй че и в то­зи жи­вот да жи­ве­ят ра­дос­т­но, бли­зо до Бо­га, и в дру­гия жи­вот ­ още по-ра­дос­т­но. От­к­ро­ве­но ви каз­вам, кой­то и жиз­нен път да по­е­ме ня­кой мла­деж, ко­го­то поз­на­вам, ще се рад­вам и ви­на­ги ще имам ед­нак­ва заг­ри­же­ност за спа­се­ни­е­то на ду­ша­та му, сти­га да е бли­зо до Хрис­та, в на­ша­та Цър­к­ва. Ще се чув­с­т­вам не­гов брат, за­що­то той ще бъ­де че­до на на­ша­та май­ка, Цър­к­ва­та.

Раз­би­ра се, осо­бе­но се рад­вам за мла­ди­те хо­ра, ко­и­то из­би­рат мо­на­шес­кия жи­вот, за­що­то на­ис­ти­на е мъ­дър он­зи, кой­то след­ва ан­гел­с­ко­то жи­тие, по­не­же из­бяг­ва дя­вол­с­ка­та ку­ка, на ко­я­то за стръв е за­ка­чен све­тът. Оба­че не мо­жеш да пос­та­виш всич­ки хо­ра в един ка­лъп. Хрис­тос съ­що не е пос­та­но­вил мо­на­шес­т­во­то със за­по­вед (въп­ре­ки че то­ва е пъ­тят на съ­вър­шен­с­т­во­то), за­що­то не е ис­кал да на­ло­жи вър­ху всич­ки те­жък то­вар. За­то­ва, ко­га­то он­зи мла­деж Го по­пи­тал как да се спа­си (виж Мат. 19:16; Марк. 10:17, Лу­ка. 18:18), Хрис­тос му от­го­во­рил: “опа­зи за­по­ве­ди­те” (Мат. 19:17). И ко­га­то мо­мъ­кът ка­зал, че ги е опа­зил (Мат. 19:20) и по­пи­тал: “как­во още ми не дос­ти­га?” (Мат. 19:20), Хрис­тос му ка­зал: “ед­но ти не дос­ти­га; ако ис­каш да бъ­деш съ­вър­шен, иди, про­дай имо­та си, и раз­дай на си­ро­ма­си, па дой­ди и вър­ви след Ме­не” (Марк. 10:21; виж и Мат. 19:21 и Лу­ка. 18:22). То­ест, ко­га­то Хрис­тос на­ми­рал ня­кой лю­бо­чес­тен чо­век, то­га­ва му го­во­рел за съ­вър­шен­с­т­во­то. Не сло­жил хо­мот вър­ху це­лия свят. Ни­то пък про­по­вяд­вал мо­на­шес­т­во­то, за­що­то би за­па­лил хо­ра­та и мо­же би мно­зи­на не­ра­зум­но би­ха при­бяг­ва­ли към мо­на­шес­кия жи­вот, а то­ва би при­чи­ни­ло вре­да. Той са­мо пус­нал ис­к­ра­та, а ко­га­то дош­ло под­хо­дя­що­то вре­ме, мо­на­шес­т­во­то се по­я­ви­ло.

Та­ка и ние ня­ма­ме пра­во да на­сил­ва­ме ни­ко­го ­ ако са­ми по­ис­кат, не­ка на­сил­ват се­бе си. Има­ме пра­во да на­сил­ва­ме са­мо се­бе си, и то с раз­съж­де­ние (под “на­си­лие над се­бе си” Ста­ре­цът раз­би­ра уси­ли­я­та, ко­и­то все­ки от нас тряб­ва да по­ла­га, за да из­пъл­ня­ва еван­гел­с­ки­те за­по­ве­ди. И то­ва на­си­лие е без­раз­съд­но, ко­га­то се из­вър­ш­ва по­ра­ди не­чис­ти в ду­хов­но от­но­ше­ние под­бу­ди ­ тщес­ла­вие, его­и­зъм, чес­то­лю­бие и т. н., за­що­то то­га­ва над­ви­ша­ва­ме соб­с­т­ве­ни­те си си­ли и тъй ка­то не по­лу­ча­ва­ме Божията по­мощ и под­к­ре­па, сти­га­ме до ду­хов­ни па­де­ния ­ б. пр.). Аз досе­га на ни­кой млад чо­век не съм ка­зал ни­то да се оже­ни, ни­то да ста­не мо­нах. Ако ня­кой ме по­пи­та, от­го­ва­рям му: “Пра­ви то­ва, ко­е­то ти ха­рес­ва и ти но­си по­кой, сти­га да си бли­зо до Хрис­та”. И ако ми ка­же, че в све­та не на­ми­ра уте­ха и по­кой, то­га­ва му го­во­ря за мо­на­шес­т­во­то, за да му по­мог­на да на­ме­ри своя път.