Разпети петък

Версия за печат

Събуждам се по навик в 7 часа, но пак затварям очи. Днес е почивен ден Разпети петък. Не бързам за никъде.

В 8 часа все пак ставам. Още не съм приготвила целия багаж за село. Прехвърлям храната от хладилника в пътната чанта. Вече съм сложила дрехите и лекарствата. Изравям от дъното на гардероба някаква покривка, която може да ми потрябва. Прибавям и нея.

После изяждам две ябълки за закуска. Няма да мога съвсем без храна.

Един по един се измъкват от леглата и момчетата. Мъжът ми вади резачката, а синът ми започва да хленчи, че не му се ходи на село. Там е много тъпо – няма нито телевизор, нито компютър. Мотаем се още половин час, после товарим багажа в колата и потегляме.

По това време Юда Го е целунал и предал.

В колата цари мрачно настроение. Синът ми все още се цупи, а мъжът ми е напрегнат и раздразнен. Преди няколко дни са откраднали четири дялани камъка, служещи като стълби на къщата. Тази къща е от дядо му. Вече е почти на 100 години, стъпалата и те са толкова стари и сега вече няма такива. Освен като стъпала пред някоя друга стара къща. То сигурно и нашите така са ги взели – някой е поръчал да му намерят стъпала за къщата. Като че непременно трябва да са стари.

Вече сме в Ботевград. Трябва да направя някои последни покупки от пазара. Но там просто не може да се паркира. Пълно е с народ – днес имало панаир. Въртележки, сергии с всякаква стока, захарни петлета, миризма на кебапчета. И жега. Аз слизам набързо да пазарувам, а момчетата остават в колата. Синът ми има още един повод да се сърди – наоколо има толкова примамливи неща, а ние му ги отказваме. Всичките. Защото е горещо, защото бързаме, защото има много народ…

Набързо купувам бурканче мед, малко домати и краставици и един банан. Хвърлям поглед към цветята, но се боя, че ще се забавя. Трябва да купя кебапчета за момчетата. Днес обаче целият град е решил да обядва кебапчета. Има две сергии и огромни опашки пред тях. Избирам по-малката и примирено се нареждам. Става бързо – още полу-сурови, кебапчетата се продават. Толкова много кебапчета, навръх Разпети петък.

Накрая все пак купувам нещо и за себе си – три саксийки с карамфили, които да засадя в градината.

По това време Пилат ги попитал: Кого да ви пусна – него, или Варава? А те отговорили – Варава. Но какво зло ви е сторил? А те закрещяли по-силно и казали: да бъде разпнат. Тогава Пилат си измил ръцете и казал: Невинен съм за кръвта на тоя Праведник, вие му мислете. И целият народ отговорил – кръвта Му нека бъде върху нас и върху чедата ни.

Връщам се в колата. Момчетата вече са съвсем изнервени. Малкият е спрял да ми говори, а големият ме предупреждава, че преди да си копая в градинката, трябва да му помогна за проблема със стъпалата. Съгласявам се мълчаливо.

Отново потегляме. Отвсякъде съм притисната с багаж. Сякаш ще бъдем на село цял месец, а не три дни.

Най-после пристигаме. Стъпалата наистина липсват. Останала е само основата. Мъжът ми звъни в полицията и занимава дежурните с някакви си камъни. Мисля, че няма да му обърнат никакво внимание. Не е съвсем така. Предлагат му да отиде в Ботевград, за да оформят протокола, вместо те да идват на оглед. Той се навива. Все пак това са камъните, без които къщата на дядо му е изгубила достолепието си.

Примъкваме багажа. Изваждам кебапчетата и хляба и момчетата сядат да ядат на пейката пред вратата. Аз също изяждам банана си. Мъжът ми потегля за Ботевград, а аз оставам да разреша проблема със сина ни. Той все още се сърди, а по някое време се разплаква от обида. Опитвам се да разбера защо. Заради люлката-лодка. Една такава голяма, няма я никъде другаде, а ние отказахме да го пуснем да се повози. Учудена съм. Досега никога не е искал да се вози на подобен род люлки и въртележки. Страхуваше се. Явно е пораснал, а аз не съм усетила. Вадя шоколадовото яйце, което съм купила за съседското дете и му го давам като дребен компромис. Дребен, дребен, ама върши работа. Сръднята преминава. А и как да се сърдиш на село. Дворът е зелен, нарцисите и зюмбюлите са цъфнали, вишната – и тя. Навсякъде има иглика, слънце, има и люлка – е, не като на панаира, но все пак…

Аз се залавям за градината. И забравям за Него. Какво ли е да отиваш доброволно на смърт за онези, които не се интересуват от саможертвата ти?

Засаждам карамфилите, разчиствам копривата и къпините край оградата и засаждам здравец. Синът ми скучае, затова вадя шезлонга и му предлагам да почете на слънце. И този път сработи – като няма какво друго да се прави, книгата е изход.

Нахвърлила съм се върху работата като вълк на агне. Не идваме много често, а трябва да се свършат толкова неща. Захващам се с маркуча и поливам всичко – цветята, люляците, дръвчетата. Розите, които посадих миналия път са се хванали. Божурът и той е отхвръкнал, а лилиумите тази година явно ще цъфтят, когато му дойде времето. Опиянена съм от толкова слънце, зеленина и цветя.

Вече е пладне. По това време Той е бил на кръста. Единият от разбойниците, разпънати с Него, е повярвал и е бил спасен.

Мъжът ми се прибира доволен. Обадил се е на Цецо от съседното село, който измаза миналата година една от стаите на къщата. Той му е обещал да намери камъни. Имало някакви горе в планината.

Приготвям закуски. От чистия въздух на сина ми му се е отворил апетит. Аз също похапвам – хляб и маслини. После разтварям варта и вземам четката. От миналия път се каня да варосам външната тоалетна, за да придобие малко по-приличен вид. Синът ми продължава да чете. Такова нещо не му се е случвало досега. Май наистина е пораснал.

Мъжът ми се появява отнякъде и вади резачката. Започва поредната част от изработването на наблюдателницата, която смятаме да окачим на ореха. Синът ми скача от шезлонга и се притичва да помага. От сръднята нищо не е останало.

Слънцето вече залязва.

По това време той се е провикнал: Боже Мой, Боже Мой! Защо си ме оставил? После е издъхнал. Завесата на храма се е раздрала, земята се е разтресла, починалите светци са възкръснали и са излезли от гробовете си.

Прибирам се в къщи. Трябва да запаля печката, защото вечерите тук са студени. Освен това от чардака винаги прехвърча боклук и трябва да премета коридора. Решавам и да го измия, че се е натрупала доста мръсотия.

Навън вече е тъмно и всички се прибираме. Суетим се преди лягане, после всеки се намества в леглото си.

Господи, ще ни простиш ли в съдния ден?

Април 2011