КАК ДА ПОБЕДИМ НЕХАЙСТВОТО

Версия за печат

Християнството призовава вярващия, пък и всеки друг човек, да живее разум­но и да не губи напразно времето, отредено му на тази земя. Какво ни дава празното любопитство? Празните разговори? Безцелното шляене? Нищо. Те пречат да вър­вим по пътя на духовното и интелектуално усъвършенстване. Нехайството стои в основата на този повърхностен живот. Някои намират, че е по-лесно така да се жи­вее, други го превръщат в мода. „Рано е да уча за изпит, ще ми стигнат два дни...", „От пет години имаме любов, но аз не бързам, след година-две ще се оженим...", „Майка ми е нещо зле, но не съм я водил на лекар. Болката в стомаха й може сама да изчезне". Какъв е резултатът от такова поведение? Обикновено лош. Невзет изпит. Прекъсване на една любов, която няма да се повтори в живота ни. Фатално развитие на болестта. Като че ли някакъв наш враг ни шепне да отлагаме, за да се възползва от нехайството ни. Точна дума ли е „някакъв"? Не, това е известният на всеки христия­нин човешки враг - сатаната. Всеки е преживял житейската опитност, че позата на отпуснатост или самата отпуснатост са му стрували скъпо.

Да изпълняваме задълженията си своевременно

Всяко отлагане на работата, която трябва да се свърши, води до второ отлага­не и така забавянето няма край. Безделието се превръща в страст. Най-обикновеният труд ни изглежда вече прекалено тежък. Самите ние се превръщаме в тежест за сво­ите близки и в някаква степен за света, но без да го разбираме. Обиждаме се, ако ни намекнат за лентяйство. Създаваме си защитна философия: „Правя, каквото искам, не живея като робот". Но какво всъщност правим? Дремем всеки ден над чашата с кафе и говорим празни приказки с хора, които приличат на нас. Чуй обаче какво пише в Свещеното Писание: „Проклет да е, който върши нехайно делата на Господа". Да вървим по пътя на духа с всяко свое действие - това се изисква от нас. Бог не иска да живеем в батак, в хаос. Той ни е направил творци и не е против труда и знанието. Радостен е само простият и чист живот във вярата, в работата, в отношенията ни с хората. (Даже когато пишем сложни философски книги или решаваме невероятни математически задачи.) Всичко да е ясно, нищо да не крием.

Когато наваксваме пропуснатото, винаги прибързваме. Ето защо делата трябва да се изпълняват своевременно. Всяко дело има най-подходящия си час. Който е цепил дърва на някоя селска самотница през януари, трябва да е постъпил добре; но би било още по-добре да го направи през ноември. И достойнството, и цената на извършеното ще са по-големи. Ние подценяваме всекидневните си дела и запомня­ме само големите си изяви. Но Бог ни гледа с друго око. И чистенето на къщата, и готвенето в кухнята могат да се вършат с чувство на отговорност, с участие на духа във всяка подредба, с грижа за другите, с благодарност. Няма добро дело, в което човек да не израства, колкото и дребно да е то. Стига да го осъзнаваме. Затова мъд­рият не се срамува от вида на своя труд. Ето защо Библията казва, че няма срамна работа, стига човек да я извършва с достойнство и чест.

Ръцете на мъжествения са неуморни

Естествено, всяка по-голяма работа изглежда тежка, преди да я започнем. Един глас винаги ни шепне, че трудът ще е огромен, а противодействието на другите -прекалено силно. Не бива да го слушаме. Трудът ни съвсем няма да е смазващ и с Божията помощ ще преодолеем всяка недоброжелателност, но предварително е нужна вяра. В противен случай, даже ако работата ни е още далечна идея, вече ще се чувстваме претоварени. Животът с такова съзнание се превръща в робство.

Нехайството прилича на червей, който малко по малко прояжда дървото, а в нашия случай - добродетелите ни. „В похоти тъне всеки безделник." Добродетелта се развива, когато прераства в дела. Не е възможно да останем чувствителни към живота на хората, ако повтаряме „за нищо не ми пука" и демонстрираме точно такова поведение. Не е възможно да не се превърнем в егоисти. Свещеното писание ни казва още: „Ръцете на мъжествения са неуморни". Нехайството е немъжественост, бягство от целите на човешкия живот, абдикация. Безкрайно много работа имаме на този свят. Кой ще я свърши вместо нас?

Защо се раждаме? Какъв смисъл влагаме в нашето съществуване? Какво е оправданието ни пред Онзи, който ни е дал живота?

Християнинът разбира добре този коварен сатанински шепот: „Дай на мене днешния ден, а на Бога ще дадеш утрешния". Той знае, че времето му е безценно. Не го ли използва днес, ще дойде ден, когато ще го търси, но няма да го намери. Така пропускаме музиката, която е трябвало да чуем; книгите, които е трябвало да прочетем; приятелствата, които сме могли да създадем; доброто, което сме мислели да извършим; вярата, призвана да ни спаси...

Християнството учи, че е загубен денят, в който не си извършил добро дело. Всеки, у когото чувствителността е жива, ще признае това. „Подвизавай се с добрия подвиг" - казано е много точно. И нехайството, и лошотията имат своите рекорди. Но се случва един час на усърдие да ни спаси. Виждаме как двама души разтоварват камион с помощи за бедните сираци и нещо се пробужда в отпуснатата ни душа. Хващаме се на работа и ние. След малко повече от час, когато всичко е свършено, не можем да повярваме... Каква е тази светла радост в сърцето ни? Да помагаме безкористно на слабите - наистина ли няма нищо по-прекрасно? Как сме живели досега?