„Най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота”

Версия за печат

В ранното утро, когато слънчевите лъчи подаряват усмивката си на майката природа, аз съм потънала в мисли. Разсъждавам над това колко е лесно да обичаме и колко трудно да накараме някой да ни обича. Как едно сърце, туптящо, малко като юмрук, може да бъде извор на живота и в същото време любовта, която е събрало в себе си да бъде смисъл на този живот. Как то може да я даде на всеки, рискувайки да остане цяло. Първият образ, който изплува в мислите ми, е майчиният, майката с нейната най-чиста, всеотдайна и безкористна любов. Тя се грижи за детето си от първия миг, когато то е беззащитно и то дори да не умее да говори или да ходи, радостно се усмихва и гука, когато тя е наблизо. То усеща, че е обичано, макар да не знае какво е любов плаче, когато майчината ласка е далеч. А майката, от своя страна, полага усилия за него, обича го, брани го и ден по ден го научава да се усмихва и да бъде добро.

Детето не само се нуждае от любов и грижи, а и от родители, които да му предадат опита си. Които да се стремят да го научат на всичко, което знаят. Да се опитват да му бъдат приятели, да се смеят с него и да тъжат, когато  плаче. От моите родители аз съм научила да се съмнявам,  да преценявам, да бъда упорита и чувствителна: „Бог предлага, а ти сам си избираш какво да правиш”. Ако не беше така всички ние щяхме да сме роботи, чакащи заповеди без чувства, цели и мечти.

А любовта, тя е най-великата сила на света, скрита дълбоко в сърцата ни. Като небрежна усмивка, придружена от целувка се опитва да изтрие сълзите в очите и тъгата. Тя е основата на чудесата около нас, помага ни да продължим живота си. Но понякога любовта не е вечна, а е просто кратък миг от вечността и болката е голяма. Тогава вместо светъл лъч в живота ни, любовта е тъмна страшна и мъчителна. В този миг откриваме своята молитва и посланията към светците, откъдето чакаме помощ и благослов, прошка и изцеление.

Макар и не достатъчно голяма и аз си имам онези „черни дни”, в които не се усмихвам и съм загубила надежда, но остава вярата. Тогава моето сърце се сеща за Божия храм, където всичко свети и аз паля свещичка за здраве и се моля за щастие. За да може, когато свещичката на живота ми угасне и сетният ми час настъпи да си кажа: „Мислих, мечтах, рисувах мечти, летях и вярвах в Бог” и да отида при Него озарена от чистотата на неговата любов.