„Най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота”

Версия за печат

Когато прочетох заглавието на темата си помислих: ”Колко интересно, за това може да се напишат толкова много неща... ”. Но след това се замислих....Защо ли? Защото в забързаното ежедневие въпроса за вярата сякаш остава на заден план, далеч след образованието, кариерата, семейството, емоционалните изживявания, егото... приятелите, забавленията. Колко актуално е всъщност това днес! И не защото му се обръща внимание, а именно защото не присъства като начин на живот, като необходимост, или поне осъзната такава. Всеки един човек в определени моменти е изправен пред най-различни дилеми. Често пъти сме поставени в ситуации, които ни “карат” да пристъпваме определени морални закони, оправдавайки се, че не е имало друг начин.

В модерния XXI век нещата не са така съвършени, каквито ни се представят, въпреки всичките хуманни, социални и граждански организации, които лобират за основните човешки права и свободи. Само ако погледнем на глобално ниво действието на определени държави, които твърдят, че се борят за свободата на по-онеправданите и малките, ще забележим техният избирателен принцип на помощ и реалните им мотиви. Но ще се върна на по-ниско ниво – ниво индивид, ниво човек, ниво личност, защото оттук произлиза колективната мисъл. Тъй като малките части образуват съвършеното цяло. Подобно на човешкото тяло, ако един орган е болен страда цялото тяло, ако една мъничка клетка е болна тя неимоверно рефлектира и върху другите. Не случайно съществува фразата “Народът заслужава управниците си”. А именно, защото те произлизат от това същото общество, което ги е издигнало. Човешката същност, според някои, изначално добра, според други, изначално лоша поради първородния грях, е склонна да приема вредните навици и качества много по-лесно, отколкото добрите намерения. Според мен, човек не се ражда лош, той става такъв впоследствие. Когато допусне компромиси със себе си, убежденията и вярата си, въпрос на време е тези компромиси да станат част от живота му и да ги приеме за нещо нормално. Един компромис винаги води до друг компромис след себе си и човек става безчувствен към духовните неща.

Изключително трудно е вярата да бъде опазена. Тя живее в човешкото сърце като малко синапено зрънце, което може да расте или да изгние зависи как се грижи за него. Синапът е член на семейството растения, наречено Брасика и има малки кръгли ядивни семена, както и вкусни листа. Преди да се посади е изключително малко и изглежда някак нищожно. Но в зависимост от начина на отглеждане, то може да стане голямо растение, което дава много семена и бързо се разпространява. Името му идва от латински и означава парливо вино. Ползвало се е за лекарство още от Средновековието. Но има и още една особеност – то съдържа в себе си отровното вещество синигрин, което предизвиква затруднено дишане. Защо пиша всичко това за синапа – заради неговата символика и оприличаването на вярата с него. И най-малката вяра дава много плод, но превърната във фанатизъм или религиозна фарисейщина, тя може да задуши и дори да убие мнозина. Сега ще ви разкажа една кратка история за пътя, за вярата, за човешкото сърце...

В далечна земя, някои твърдят, че била там на край света, живял един старец. Не бил богат, но не бил и беден. Живеел скромно и винаги помагал, когато някой имал нужда. Не притежавал нищо ценно, освен едно, както той го наричал, съкровище и тайна на щастието. Това било малко ковчеже със седем цветни камъчета върху красиво гравиран капак. По средата имал желязна обкова и малка ключалка Алтар, това било името му, пазел този предмет като зеницата на окото си. Когато някой изпаднел в беда, той се притичвал на помощ. Но преди да изпълни дълга си към своите събратя, отивал до скрина, вземал ковчежето и влизал в стаята си. Стоял там винаги еднакво дълго време, след което се връщал, прибирал ковчежето в скрина и вършел необходимото, доколкото можел. Никой не знаел какво е съдържанието на ковчежето. Носел се слух, че вътре имало злато и Алтар давал по една жълтица на всеки, поискал му помощ.

Веднъж едно дете се разболяло тежко. Никой лекар не могъл да установи болестта му, а то гаснело ден след ден. Тогава родителите му в пристъп на отчаяние повикали Алтар. Не след дълго заминали на някъде, някои казват, че било към Източна Азия, някъде към Средиземноморието, близо до Африка. И след месец, когато се върнали детето било здраво. Мълвата се носила, но човешката злоба завладяла сърцата на хората.

Алтар имал едно внуче – красиво 15 годишно момченце с руси коси и небесносини очи като морски бисерчета. Алтар обожавал момчето. Учил го непрекъснато на знания, разказвал му истории и най-различни приключения. Родителите му обаче ненавиждали стареца, мислели го за луд и все си казвали: “Ето помага на другите, а когато ние имаме нужда от пари, къта си жълтиците за себе си”. Когато Алтар се опитвал да им помогне те го смятали за лъжец, защото вместо пари той им носил стихове и им говорил за вяра, Бог и подобни глупави за тях неща. Но русокосия Маврик обичал разказите на дядо си за кита, който глътнал човек и след много дни го изплюл, или пък за смелия Давид, който само с едно малко камъче, според Алтар синапово, убил страшния Голиат. Колко величествени изглеждали тези герои в очите на малкото момче!

Но подобно на синаповото семе, докато растял, сянката на съмнението се прокрадвала в детското му сърце. Отровил се от горчивината на родителите си и стремежа към “по-достоен живот”. Той се измервал с престиж, семейно положение, слава, пари, светско учение. Все неща, далеч от уроците на дядо му за смелост, доблест, вяра, доброта, смиреност, всеотдайност. Когато младежът бил на 25 години Алтар се разболял тежко и неизлечимо. Преди да напусне човешката земя повикал Маврик и с последни сили му дал ключето за ковчежето. Думите, които му прошепнал, му се сторили странни и неразбираеми: “Само светлината може да разкрие истината” .

Въпреки скръбта, Маврик и родителите му вече потърквали доволно ръце, очаквайки с нетърпение съкровището. След тъжното събитие Маврик взел ключа, отворил скрина, извадил от него ковчежето и го отворил. Но за голяма негова почуда вътре имало само една стара Библия, химикалка, листи и писмо, върху което пишело “За Маврик. От Алтар. Послепис: Защото те обичам...” Младежът разгърнал писмото, но вътре нямало нищо, освен празен лист. Нищо! Празен лист! Маврик се разгневил и си казал: “Този старец май наистина е бил изкуфял” и захвърлил писмото върху масата. Всички от семейството му се разочаровали много като разбрали и дори си помислили, че може поне да продадат бисерите от ковчежето. Издялкали ги от красивия предмет и ги предали на бижутера, но за тяхна участ се оказали обикновени цветни камъни.

Късно вечерта Маврик седнал на люлеещия се стол на Алтар до камината. Гледал право в пращящите от топлината дървета и мислил. Нещо смущавало душата му. В съзнанието му изниквали един след друг детски спомени – лова на риба с дядо Алтар, събирането на съчки в гората, прибирането на реколтата, разказите, смеха. „Само светлината може да разкрие истината”… и изведнъж нещо му просветнало. Надигнал се набързо, отишъл до масата. Взел парчето хартия, доближил го до огъня и изведнъж през празния лист започнали да се появяват букви, след буквите думи, след думите изречение. И все със същия ентусиазъм грабнал ковчежето и отишъл право към дома на вече порасналото дете, на което преди години дядо му помогнал.

Момичето го поканило да седне и започнало бавно да му разказва, гледайки втренчено в отвореното ковчеже с Библията. Решило, че вече е време да каже. Тогава му разказало за Давид, за Мойсей, за Авраам, за Иисус и неговите ученици. Маврик с почуда си спомнил, че дядо му е разказвал същите неща докато бил малък. Тогава сърцето му се изпълнило със жалост и скръб. Осъзнал, че той бе забравил, осъзнал, че той бе пораснал и спрял да вярва, осъзнал, че бе допуснал огорчение, суета, сребролюбие да овладеят сърцето му... то бе пълно със стремеж за развитие, материално и душевно, но не и духовно. Бе посветил цялото си време за образование, работа, непрекъснати ангажименти, за да постигне “нещо” и за да бъде някой. Но той бе забравил, че не е нужно да прави „нещо”, за да е някой... Сълзи се заронили от очите на Маврик. В ръцете си продължавал да държи празния лист.

- Какво пише на листа? – попитало момичето.

Той й го подал.

- Но тук не пише нищо! – възкликнала тя.

- Пише... „Най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота”.

В живота често се получава така. Независимо дали историческата епоха е Античност, Средновековие или Ново време. Да, вярно е, че всеки период си има своите характеристики и издига определена “ценност” на пиедестал, но човек се сблъсква със същите пороци, с които са се сблъсквали и хората от миналото. Дали светът е станал по-добър или по-лош? Не зная. Не зная дали днешните времена са по-трудни от преди, изкушенията по-силни, младежта по-развратна. Но зная, че аз днес продължавам да се улавям в суета, понякога сребролюбие, егоизъм, безразличие… все неща, с които цялото човечество се е борило и продължава да се бори. Човек трябва да бъде щастлив и с малко и с много, защото ако е нещастен и неудовлетворен с малкото, той ще се чувства по същия начин и с многото. Както се казва, човешкото сърце е измамно, и то трябва непрекъснато да се бори, за да не изпадне в забрава...