„Най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота”

Версия за печат

Още от зората на човечеството (вероятно преди две хиляди и триста години, със създаването на класическата логика), всичко в света започва да се разлага, анализира, фрагментира, диференцира и фиксира в интерес на една велика дефиниция. „Родилият се” вече за света човек се е почувствал окрилен. Той е започнал да разбира себе си като безпрепятстван властелин на вселената, разкриващ всяко едно тъмно кътче, „осветяващ” битието със силата на разума си, осъждащ мистерията и тайната на бавна смърт в името на истината.

И резултатът от неспиращия анализ на великия кумир – разума – е налице – ние, хората, венецът на вселената, върхът в развитието на живото същество, цивилизованият, свободен атом в едно структурирано общество, комуникираме от хиляди километри един с друг, слагаме шарените си флагове на достигнатите от нас космически светове, спасяваме милиони животи с медицинското си познание, строим високи сгради (кой знае, може би остатъчен инстинкт да се завърши Вавилонската кула и човекът веднъж завинаги да има свой достъп до звездните измерения) и рационализираме до крайност всеки един малък, нищожен къс от нашия свят. Имаме и повече от един ясен резултат за могъществото на нашия разум – пред нас, например, стои едно чудо за сетивата, един колос в космическия порядък – градът в пустинята, където никога не е тъмно, където всяко удоволствие е налице, където се говори езикът на парите, където всичко е позволено, ако е платено.

И все пак – в този град винаги е светло... Много е интересно е да се разбере – какво ни говори този малък факт? Дали градът иска да ни заслепи със своя блясък, да покаже могъществото на технологията, дъщерята на човешката логика, да ни изуми със своя порядък и безкрайна мощ да прогресира? Не, по-скоро играе огромен маскарад, този карнавал от светлини, озаряващи пустинята. Маскарад, който се опитва да прикрие първичния страх, опитва се и да излъже, че може да победи тъмнината. Откъде е този страх, та човекът се е принудил да строи цели галактики от неонови светлини в безлюдната пустиня, за да се упои в рационалния ред, установен от своя разум?

Преди хиляди години, напълно невежи в технологично отношение, евреите са бродели по земите на близкия изток, разбирайки света по свой си начин. Днес разумът тържествува, благодарение на своята наука, над суеверното племе, което мислело, че в началото Бог създал само един мъж и една жена, че Ной събрал всички животни в своя ковчег, че Авраам бил готов да убие сина си, само за да защити своята вяра. Но понякога разумът се самозабравя и в границите на абсолютните, неизменни категории пропуска вътрешния смисъл на символа и „истинността” на мита. А в Библията има един много компрометиращ разума мит, всеизвестен на всички и, за жалост, разбран от малко. Това е именно митът за откъсването на забранения плод, митът за първия грях на човека. Разумът анализира: „Имало е дърво в Рая, което дава познание на хората, а Бог не позволява именно неговото откъсване, следователно – Бог желае хората да останат невежи?” И по-нататък: „Адам и Ева откъсват от дървото и се сдобиват с познание, а също и срам. След това Бог ги изгонва от райската градина, осъждайки човечеството на вечни мъки. Това е много несправедливо. Не може да осъждаш цял биологичен вид, дори индивидите, които не са се родили, на страдание, понеже два индивида са престъпили забраната на закона. Нима Бог е бил несправедлив?” И дотук разумът разполага с две готови решения на казуса, маловажни и незначителни, нямащи отношение към реалната същност на мита. Но проличава наивността и ограничеността на кумира-разум (който сам себе си е определил за кумир, защото следва законите на логиката, които са вечни и неизменни. А пък вярата следва гласове, които са емпирично недоказуеми, следователно са ненадеждни). Този всемогъщ кумир, създаващ влакове, движещи се с над петстотин километра в час без капка гориво, интегрални схеми с почти неизчислима изчислителна способност, се оказва доста неспособен да извлече правилно същността на мита. Митът се нуждае от интуитивна насоченост на съзнанието, което херменевтиката на разума не притежава. Когато човек реши да приеме, че съществуват истини отвъд истините на разума, тогава той може да „разчете” същността на мита, да разкрие вътрешния му смисъл. Тогава – кой знае – може да му се разкрие „страната на чудесата”, където много неща са възможни, противно на логиката.

Озарен от магнетичната сила при творчеството на мита (вероятно сила на откровението), творецът представя неговото послание в символичен вид, подобно на поета, който борави с образи, за да породи емоционален ефект. Разумът се чувства длъжен да отрече или поне да се направи на разсеян и да не забележи посланието на този мит, защото там всичко е сякаш преобърнато с краката надолу – в този мит съществува едно от най-големите прозрения на човешката история, едно от най-категоричните доказателства против целта на и ползата от познанието. Това е посланието за щастливия човек, имащ всички блага, живеещ във свят, където той носи образ по подобие на Бога. И щастливият, безгрижен човек, ненапускащ рая и неговите прекрасни предели, който получавайки познанието, което моментно го е изкушило, е навеки обречен да страда, да се труди и да е подвластен на смъртта...

Толкова категоричност в оценката, такова нападение срещу великия кумир. Сега вече става понятно защо той така усилено се опитва да скрие своята истинска природа, която е природата на отчуждението, страданието и смъртта. Защо е целият този шум около технологията, която чрез своя напредък се стреми да задоволи всички преходни нужди на човека, опитва се да замести първоначалния рай, където се е намирал човека, но вместо това все повече се отдалечава от тази си цел и се доближава до реалност, подобна на онази реалност в картините на Гигер.

И така, не разумът е призван да доведе Божието царство на земята, той е именно кумирът, който ни влачи към смъртта и вечната самота. Извън пределите на разумът трябва да се търси красотата и благото на доброто, целта на живота и неговите „извори”. Защото разумът е неспособен да разбере божествената същност. Неговите ожесточени полемики са имали различен резултат през вековете: първоначално се е считало, че Бог съществува и средновековните мислители са го доказвали чрез съществуването на света или пък че съществува, понеже можем да мислим, че той съществува. По-късно се е появил известен скептицизъм относно тези положения; мислителите стигнали до извода, че ако Бог съществува, то не можем да докажем неговото съществуване; и най-сетне всички, като че ли заедно, започнали да се съгласяват, че Бог най-вероятно е мъртъв. И така, щом няма Бог, значи и Библията не може да ни каже много за човека – една фатална заблуда, като впрочем си заслужава да се отбележи факта, че човек още с първите опити да научи нещо, е започнал да се заблуждава. Продължил е да се заблуждава през цялата си история на тази земя, та е възможно дори в момента да сме заблудени в увереността си, че сме научили много неща след вековете възход на науката.

Но не всичко е загубено и някои хора отдавна са проумели простичката формула, отговорна за всяко истинско разбиране за същността на живота. Тази формула е най-брилянтно изразена от Тертулиан с думите: credo quia absurdum est (вярвам, защото е абсурдно). И нима ни остава нещо друго, освен да признаем това като основна истина, съпътстваща човешкия опит през хилядолетията? Защото щом изворите на живота не са при разума, те са някъде другаде, вероятно там, където е абсурдът. А абсурдното – това са нашите страсти, едва ли може да има съмнение по този въпрос. Нека да разгледаме становището на кумира по този въпрос: Човек не трябва да тъжи за смъртта на някого. Той трябва да се примири и да е безпристрастен в преценката си, защото предварително е знаел, че всички живи същества умират. Човек вероятно не би трябвало да се кълне, че вечно ще обича някого, защото от само себе си е ясно, че това е доста съмнително. Човек не трябва да изпада в силни афекти, тъй като те са временни и безсмислени. Онова, към което трябва човек да се стреми е умереност, безразличие, покорство пред нещастията и разсъдъчност относно нещата, към които е привързан, дори хладнокръвие спрямо тях. Казано с други думи, но запазвайки смисъла на горните, твърдението на разума може да се обобщи по следния начин: човек трябва да премине през живота, сякаш нищо особено не се случва наоколо. С други думи, разумът иска да действаме, сякаш вече сме мъртви (кой знае, може би умишлено ни готви за смъртта, отнемайки ни годините живот).

И следвайки пътя на истината и на откровението ни стана ясно, че трябва да бягаме колкото можем по-надалеч и колкото се може по-бързо от това, което ни препоръчва разума. Остава ни едно убежище, един център и пазител на живота, една Божествена искра, озаряваща нашата същност. Защото вече стана ясно: човек обича не с главата си, а със сърцето си. Човек тъжи със сърцето си, човек страда със сърцето си, човек е благодарен „от сърце”, човек вярва със сърцето си(а не с главата си, която му казва, че това е absurdum). Всичко онова, което разумът осъжда, всичко, което ни прави живи и нравствени, е в пламъка на страстите, а не в безпристрастния съдия-кумир, създал съдебните системи, правни норми(и си въобразява, че има правото да определя «правата» на всеки човек), жестоки идеологии, безнравствени икономически слоеве и т.н. И вече е абсолютно яснa една друга истина, която често е споменавана почти навсякъде и която също е написана в книгата на книгите, а именно – „Царството Божие вътре във вас е”. Ако трябва да посоча „орган”, където е Царството Божие(за да не ме осъждат прекалено много медиците), това ще да е сърцето. И там все още е останала частица от онзи първоначален Рай, където е живял първият човек, и всеки един от нас притежава душа, чийто символ е сърцето – просто някои го слушат по-често от главата си... (а – ето още една малка уловка – не всички притежават развит разум, нали така, и в крайна сметка – какво ни прави хора тогава – сърцето, приют на човешката душа или главата, приют на кумира на смъртта?)

А кой знае – може би Бог, за когото толкова хора в миналото са твърдели, че е благ, добър, в крайна сметка наистина е такъв, че Той е вложил частица от себе си в сърцето на всеки нас? Но това вече са спекулации. А и е страшно всеки път, щом решиш да разгледаш истинността на някое твърдение, да не изпаднеш в заблужденията на разума и да се отдалечиш отново от изворът на живота – сърцето си...