„Най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота”

Версия за печат

Човешкият живот представлява низ от успехи и неуспехи, от щастие и нещастие, от добри и лоши моменти. Премеждията се редуват с безметежните дни. Те постоянно ни подлагат на изпитания. Проверят дали ще можем да се справим с тях и дали ще се научим да бъдем щастливи. Дали сърцето ни ще удържи на битката? Дали ще го затворим? Дали ще го слушаме пак или ще го пренебрегнем? Дали ще изградим стени и ще изоставим чувствата с надеждата просто да се предпазим от това да бъдем наранени? Дали ще станем егоисти или ще продължим да обичаме хората и света, въпреки болката и страданието?

Да, животът е един непрекъснат изпит. Но най-важното от всичко е да не се предаваме. Да повярваме и да не спираме да се надяваме, че силата е в нас и единствено ние можем да изградим съдбата си. Ние сме виновни за неудачите. Наша е и заслугата за постиженията. А ако се случи нещо непредвидено и неочаквано, единствено ние можем да си помогнем. “Помогни си сам, за да ти помогне и Господ!” - съветва народът. Защото Рая и Ада са в самите нас, а не извън собствената ни природа. И все пак, да не забравяме, че без да изпитаме страданието няма да открием щастието. Емоциите преминават през сърцето ни и за да запазим способността му да изпитва позитивните, трябва да го съхраним. Това е наша отговорност. Сърцето си е наше и само наше и не трябва дори да си допускаме, че би могло някой да го сломи!

Всеизвестен факт е, че човек живее в непрекъснат страх. Най-силният, разбира се, е страхът от смъртта. Но дали щом съществува страх от смъртта, не съществува и страхът да живеем? Както и страхът да обичаме, за да не бъдем наранени, страхът от загуба и куп други страхове, които заплашват нашата психика от срив. Но има и още един всеизвестен факт, а той е че човек неизменно привлича към себе си онова, от което се страхува най-много. Не е ли така? Страхуваме се от паяци, а постоянно имаме сме обградени от тях. Като че ли те идват само при нас, и то нарочно! Страхуваме се да загубим даден човек и не след дълго точно това се случва. Страхуваме се да не се влюбим и неистово отблъскваме хората около нас и незнайно как скоро се оплитаме в мрежите на любовта. Страхуваме се от изявления пред публика и не се след дълго се озоваваме на сцената, а пред нас гледат стотици чифта очи, чакащи да кажем нещо. Да, определено когато избягваме срещата с определено предизвикателство, това предизвикателство ни преследва под една или друга форма. Неизбежно е. Това е като че ли един от законите на живота. Тоест, колкото повече пазим сърцето си, толкова повече привличаме това, от което се пазим. А как да го опазим тогава? С вяра!

Самата Майка Тереза е казала, че най-мощната сила на света е вярата. Само ако вярваме в себе си, ако имаме надеждата, че всичко ще се оправи, когато ситуацията около нас изглежда безнадеждна, само тогава щастието ще ни прегърне. Силната вяра в доброто като че ли прави и света около нас по-добър. Вярата в себе си, че можем да преодолеем страховете си, наистина ще ни помогне да го направим. Да вярваме, че имаме волята да го направим.

По пътя на живота ние непрекъснато срещаме хора. Да, ние хората сме социални същества, това е неизбежно. Рядко ще се намери саможив и затворен човек, който да страни от другите. Но всеки от нас е различен и уникален като личност и често ние не само срещаме хора, които да ни изумят с добротата си, с лъчезарността си, със сладкодумието си, с куп неща, които ни радват и ни помагат да усетим трохите на щастието, но срещаме и хора, противоположни на това. Човеци, които не се гордеем, че сме се сблъскали. Които по някакъв начин са ни наранили. Наранили са най-важната част от нас – сърцето. И какво ние често решаваме да направим: да го изключим. Да пренебрегнем чувствата, смятайки, че така ще спрем да обичаме – като си забраним. Така се превръщаме в нещо, което всъщност не сме самите ние – превръщаме се в безчувствени същества. Изключили възможността си да обичаме, ние нараняваме тези, които се опитват да бутнат сякаш непробиваемите стени около нас. Но ако изберем пътя на злото, в крайна сметка ще си платим. И какво се случва? Откриваме, че сме останали самотни, без човек, който да споделя дните ни, да ни закриля, да се бори за нас. Просто защото ние преди това сме го отблъснали. Наранили сме неговото сърце. Защото сме се страхували! Страхували сме се да се спуснем по течението, да се влюбим например. Опасявали сме се да не бъдем наранени. И от този наш страх ние сме ги отблъснали. А досега не мисля, че е имало, че има и че ще има някой, който да не иска да бъде обичан. Любовта е нещо кодирано в нас. Призванието ни е да даряваме и получаваме обич. Тя е най-красивото нещо на света. Дори и често да отричаме, на всяка крачка от нашия живот, ние се срещаме с нея, но понеже не можем да я разпознаем и защото се страхуваме, ние я гоним и нараняваме сами себе си. Ние сме виновниците. Че се чувстваме добре, че се чувстваме зле. Че се чувстваме сякаш в Рая или Ада.

Да! Когато се страхуваме от нещо, ние сякаш мислим повече за него и така сякаш го привличаме. И после сами трябва да се справяме с него. А единственият начин да задържим онова, което най-силно обичаме е да го пуснем на свобода. Просто трябва да вярваме в себе си, че можем да го направим. Да обичаме всичко. Защото всичко около нас е направено с любов и определена цел. Нима има щастие без преди това да има страдание? Да, печалната истина е, че животът се състои от непримирими противоположности – раждане и смърт, ден и нощ, радост и страдание, добро и зло. Ние дори не сме сигурни кое ще победи накрая. Но ако ги нямаше, как бихме познали щастието? Ако в света имаше само щастие, ние нямаше въобще да се замисляме дали сме щастливи или не. В речника ни нямаше да съществува тази дума. Защото щяхме да си живеем с едно настроение и нямаше да си даваме сметка как се чувстваме. Но след като ги има и двете, вече е друго. След много пролени сълзи идва облекчение. Следва мир и покой. Щастие дори можем да го наречем. Ние ще го познаем, сърцето ни ще го почувства, разбира се, защото ще има нещо, с което да го сравним. Толкова е просто.

Нека бъдем смели. Нека разбием предразсъдъците, страховете, стените, които ни пречат. Да ги премахнем и просто да заживеем пълноценно. Това е опасно, не отричам, така ще срещнем много повече предизвикателства, рискове и много повече „отровни насекоми”, но в противен случай сякаш не сме живели. Нека бъдем смели и да разкрием изворите си. Нека да се гмурнем в дълбините и да извадим сърцето си. Да пазим сърцето си не значи да поставяме стени. Просто трябва да послушаме гласа там, някъде вътре в нас. Защото това е най-искреният от най-искрените от най, най, най-искрените гласове. Той никога не лъже!