„Най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота”

Версия за печат

„Когато е разсеяно, сърцето постоянно е хладно. А когато мислите, силите и любовта се приберат в сърцето, едва тогава то започва да се възпламенява.”

Сърцето е онази чудна частица от човека, поетично обвързана с най-съкровените му желания. То скрива слабостта, но и най-голямата сила. То е онази непозната за някои вселена. За други е дихание на душата. Но защо са в него изворите на живота?

За духовната битка сърцето човешко е една арена. Там се сблъскват вражеските помисли с крепостната стена на молитвата, там мерят силите си нежеланите страсти и просените добродетели. Там е истинската борба, за която сме безсилни да се оглавим победители, ако не бихме имали надежда в Божията защита. Еднички „чистите по сърце ще видят Бога”, а и нищо нечисто няма да наследи Царството Небесно. В това се състои и опазването на сърцето – в неговото очистване. А чистотата е изворът на живот вечен...защото е ключ към пребъдването с Господа.

Но как да разберем от какво да пазим сърцата си? Първо трябва да знаем за какво са те създадени.

Много могат да бъдат споровете къде точно се намира сърцето, съществува ли и ясна ли е неговата духовна дейност, не е ли просто то едно фиктивно разклонение на ума, едно оправдание за бягството на разума от отговорност? Едно обаче е съвсем сигурно – никъде другаде не се ражда и не живее любовта. Именно тя е и резултат и доказателство за чистотата на сърцето. Сам Господ чрез нея присъства, ако и с всичко друго в живота ни само да подсказва и загатва Себе Си. „Ако любов нямам, нищо не ме ползува” казва св. ап. Павел, защото Любовта не съществува без Господа – тя е в Него и Той в нея в пълнота. Затова и ние, стремейки се не само да имаме дял в Христа, но и да кажем „Христос живее в мен и аз живея в Него”, със същото усърдие се стремим да пребиваваме в Любов.

В колко приказки бива обрисуван страшен звяр, който може да бъде победен само, ако се намери и унищожи сърцето му. И народната мъдрост е разгадала отдавна тази тайна – здравето на целия организъм зависи от пулсиращия орган, както и здравето на цялата душа – от чистотата на сърцето.

„Най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота” – колко простичко и красиво звучат тези думи, но каква истина е скрита в тях. Ето, че човекът има своя мисия и тя се състои в пазенето. Щом ще брани той, значи дадена му е ценност. Светите Отци казват, че молитвата е ограда на сърцето. Тя е наша надежда, защото чрез нея се свързваме с Господа, доверявайки Му всяка от болките и радостите си, посвещавайки Му мислите и стремежите си. Друг силен помощник обаче в опазването на сърцето е покаянието. То е онази благотворна вода, която, повтаряйки кръщелната в име Божие, цял живот ни очиства. Покаянието е също така вратата, през която се връщат напусналите, поради охладнялост на сърцето, „мисли, сили и любов”.

Другата тайна, която се разкрива в мъдростта на пророка, дадена му от Бога, се състои в това, че изворите на живота са вътре в човека. Те не са върховата точка, към която той ще отправи времевата линия на своя живот. Християнското пребиваване е кръгово – то има за център Сам Бог и заключва в себе си вечността. Денят на вярващата душа е ден осми, ден вечни, озарен от радостта на възкресението. И Господ казва на онези, които ще поискат да разберат, че Царството Божие е вътре в самите тях.

Така видяни нещата единственото, което остава да бъде проумяно, е какво всъщност е сърцето и от какво трябва да се брани...

Не е ли интересен следният факт. В цялата вселена ще намерим повече празно пространство, отколкото материални прояви. Съвсем точно е да се каже, че материята е по-скоро „изключение във Всемира”.  Всичко, което успяваме да видим със стеснения си поглед, е само предзнание на онова, което действено и действително преобладава в нашия живот. Духовен е този свят и като такъв може да бъде видян само от онези, които са от Дух родени. Но за духовното проглеждане е необходимо духовно зрение или тъй нареченето съзерцание. Съзерцанието е голямата радост на всяко надяващо се на Бога сърце, защото то му разкрива по благодат онази светлина, за която то толкова копнее, но, нямайки сили изцяло да се откъсне от греховния мрак, е неспособно да види със собствени усилия. Сам Господ е благ и човеколюбив. Той, като пребиваващ преди и извън времето, знае, че един миг съзерцание може да подбуди към дълги години усилен труд и търпение. Ето кои са миговете, достойни да им бъде направено място в сърцата ни.

Неслучайно в светоотеческото наследство сърцето и умът са видяни като едно, защото чрез съзерцанието и чистата любов Господ дава на верните Свои духовен разум, който няма нищо общо с човешкото мъдруване и учеността на този век. Но нали е ясно, че както, ако лещата е замъглена, няма да успеем да видим надалеч сред звездите, така и, ако сърцето е разслабвано и разсейвано от греховни страсти и помисли, няма да успее да види Бога. Затова и нашата борба е срещу греха, срещу „поднебесните духове на злобата”.

Господ е вложил един закон в целия Всемир, за да въздигне глас за хвала впечатлителното човешко същесто. А този закон е неизчерпаемост, безкрай. Целият духовен свят явява Бог в тленната и ограничена материя. Ние знаем, че можем да познаем Твореца по неговите творения, защото (ако „имаме уши да чуем”) те непрестанно Му пеят славословия. И отново чрез нея – тленната и ограничена материя,  чрез човека,  Господ отключва безкрая, заключен в дълбините на сърцето.

Нима не е цялата християнска вяра това... „Дълги са притчите, предълги, а един е отговорът – Христос.” Господ със Своя Единороден Син въздигна плътта и яви в нея самата Вечност, самия Бог.

Така и ние опазим ли нашето явено в плът сърце, от което са „изворите на живота”, и Христа ще опазим, защото с очистването си, изобразяваме Него в себе си.

Затова и Спасителят наш Господ Иисус Христос ни подтиква към „възпламеняване” на сърцата. Сам Бог е огън, но огън очистващ за онези, които Го търсят с вяра. И както горя къпината, но не изгоря, така и ние, имайки винаги края пред себе си, таим надежда, приближавайки се към Светлината, по Божия благодат да се възпламеняваме, а да не изгаряме...  А сърцето изгаря само, когато е хладно, защото тогава у него ги няма мислълта и копнежа за Бога.

На Господа слава във всичко! Велики са Неговите дела... Амин.