ЗА ЧУДЕСНИЯ УЛОВ НА РИБА -слово за 1 Неделя след Неделя подир Въздвижение

Версия за печат

Нашият Господ Иисус Христос дошъл на земята да спаси човешкия род. Веднъж Той, Единородният Син Божи, Ангелът на вечния Завет, Умиротворителят на вселената, Съкрушителят на царството на дявола, идващият Съдия на живи и мъртви, Подателят на всяко дихание, уподобил се, освен в греха, във всичко на човека, смирено учил народа на брега на Генисаретското езеро. Но тъй като народът Го притискал, Той помолил рибарите, които цяла нощ се трудили и нищо не хванали, да влезе при тях в лодката, принадлежаща на Симон Петър, и да отплават недалеч от брега и така поучавал народа.

Спасителят на света, Ловецът на човешките души, предузнал в тези рибари бъдещите апостоли. Това били Симон Петър и синовете Зеведееви - Иаков и Иоан Богослов.

След края на проповедта Христос казал на Симон: «Отплувай към дълбокото и хвърли своите мрежи за лов». Но той отговорил: «Наставниче, цяла нощ се трудихме и нищо не уловихме, но по Твоята дума ще хвърля мрежата». И, като я хвърлил, станал свидетел на обилния улов на риба, тъй като даже мрежите се прокъсвали. Този чудесен случай довел рибарите до ужас. Симон Петър, чувствайки своята греховност и недостойнство, в смирение паднал в нозете на Спасителя на света и Го умолявал да си тръгне от от него. Но Господ казал: «Не бой се: отсега ще ловиш човеци». Изтеглили лодките с рибата на брега, бъдещите апостоли оставили всичко и тръгнали след Господа. Те станали Негови постоянни спътници и проповедници, а впоследствие разпространили Божественото учение за спасението по цялата вселена.

Повелението да хвърлят мрежата - това били думи не на прост човек, а на Бог, на Когото е подвластна всяка твар, Комуто със страх и трепет служат небесните войнства и всички светии. Това било чудо, което апостолите усетили в своите сърца. Те видели в галилейския проповедник Спасителя на света, дошъл да освободи човешкия род от мъчителството на дявола.

А усещаме ли ние, братя и сестри, в своите сърца гласа на своя Творец и Създател? Всички ние с вас предстоим в този храм пред Лицето на Този същия Бог, пред Когото стояли апостолите. Той вчера и днес е Същият, и во веки (Евр. 13: 8). Той постоянно хлопа на вратата на нашето сърце. От нас самите зависи дали ще Го приемем или пък ще се отдалечим «в далечна страна», при другия ловец - при губителя на човешките души, дявола. Загрубелите от грехове сърца не могат да вместят думите на Божествения Учител: вървете след Мене. И това става по една причина: те повече са възлюбили тъмнината, отколкото светлината.

Ние с вас не постъпваме така, както постъпили светите апостоли, и се стремим да устроим своя живот не според Божия зов, не според Неговата света воля, а според своите греховни наклонности. И затова при малките наши житейски неуспехи ние губим равновесие, горчиво се оплакваме и сме готови даже да роптаем срещу Бога. И обратното, когато в нашия живот всичко бива благополучно, тогава ние ставаме самонадеяни горделивци, мислейки, че нашето благополучие зависи от нашето умение, а не от Бога, Който милва и спасява.

Намирайки се в такова плачевно състояние, ние не само не въздаваме на Бога благодарност, но и забравяме за ежедневната молитвена храна за душата. А това, на свой ред, ни прави неспособни за възприемане на Божествената истина. Нали нашето сърце никога не може да бъде празно. При условие, че ние не го запълним с молитвата и добри разположения, то дяволът ще го запълни със своите скверни мисли и пожелания; тогава нашата душа ще стане не храм на Светия Дух, а разбойнически вертеп. И добре е още, ако ние навреме съумеем да отдалечим от своето сърце злия дух с неговата мерзост и нечистота и да се обърнем към единия Лекар на душите и телата - Бог. Но ако грехът вече е успял напълно да плени нашата душа и да обладае нашата воля, то тук се изисква вече особеното въздействие на спасяващата Божия благодат, за да ни възвърне на спасителния път, иначе ние, предоставени на собствените си сили и средства, безвъзвратно ще погинем.

Ето защо ние трябва постоянно да бдим над себе си, над своите мисли, дела и пожелания, и всячески да избягваме това, което оскърбява Бога и Го отдалечава от нашето сърце. Много често ние поради своето самолюбие считаме самите себе си за не по-лоши от другите хора и по тази причина се стремим да извиним себе си, да оправдаем своите греховни дела, макар в нашата душа да се спотайват и да действат различни похоти и страсти.

Да пази Господ всеки от нас от такова страшно състояние. Ние с вас не следва да забравяме, че и щастието и нещастието на нашия живот, успехите и неуспехите в делата – всичко това се подрежда и благославя от Бога за нашето спасение.

Нека, братя и сестри, подобно на галилейските рибари, във всичко да се уповаваме не самите себе си, а на всемилостивия Бог и да приемаме всичко – било то поощрение или вразумление - като от Божиите ръце, защото и това, и другото в промислителния за нас Божи план ще ни послужи към достигане на вечен живот. Любовта и милостта към нас на Господа, Божията правда нека бъде за нас по-скъпа от всички земни блага. И едва тогава ние с вас можем да кажем думите на апостола Павла: «С добрия подвиг се подвизах, вярата опазих, а сега ме очаква венецът на правдата, който ще ми даде в оня ден Господ” /2 Тим. 4:7-8/. Амин.

Превод: прот. Йоан Карамихалев