Проповед на празника Покров на Пресвета Богородица

Версия за печат

"Величаем Тя, Пресвятая Дево, и чтим Покров Твой честный…"

Този празник на Православната Църква е установен в памет на събитие станало в Константинопол в средата на X век. Във войната със сарацините /span> градът бил заплашен от опасност. В този ден, 1 октомври, се извършвало всенощно бдение във Влахернския храм, където се съхранявали покровът на Божията Майка и нейната риза. По време на това тържествено богослужение двама човека - юродивият Андрей, чиято памет Църквата ще отбележи утре, и неговият ученик, знатният юноша Епифаний (по някои сведения бъдещият Константинополски патриарх Полиевкт) се сподобили с видение на Божията Майка, Която вървяла от входа на църквата към царските двери и осенила целия молещ се народ със Своя Покров.

За нас е голяма радост, че Божията Майка не само тогава осенила Влахернската църква и всички, които се събрали в нея, но и сега, и винаги Тя е с нас, нейните молитви за нас непрестанно се раздават пред Божия Престол, пред Престола на нейния Божествен Син.

Но в същото време това за нас тук е предупреждение. Ето погледнете: голяма църква, император, царица, патриарх, голямо множество духовенство, мнозина хиляди народ - и само на двама човека от тези мнозина хиляди се явил зримият образ на Божията Майка. Макар нейният покров да се простирал над всички, но никой не видял това. И макар ние, разбира се, да не смеем да изследваме дълбините на Божия Промисъл, но няма да сгрешим, ако кажем, че една от главните причини за това, че мнозинството не я видяло – това е тяхната духовна слепота, това е помраченността на духовния взор, при това ние трябва добре да разберем, че хората, молили се тогава, преди повече от хиляда години, в тази Влахернска църква, били по всички показатели много по-добри от нас с вас. Те водели благочестив подвижнически живот - в крайна степен, мнозинството от тях искрено се молили, те искрено се каяли за своите грехове. И ето, въпреки всичко това, Божията Майка не им се явила. Ние с вас, разбира се, сме още твърде далече от Божията Майка и, по-далече от Бога, отколкото този народ, събрал се във Влахернската църква. Ние трябва да разберем това.

Преди всичко ние трябва да се стремим да се приближим към Бога, ние не трябва да мислим, че у нас всичко е наред – ние сме в Църквата, ние се молим, ние се каем за греховете, причастяваме се, и повече за нищо не нужно да мислим. На практика този момент, когато си кажем, че у нас всичко е добре, ние сякаш си подписваме някаква присъда, защото християнинът може само себе си да осъжда, да вижда само своите несъвършенства. Разбира се, ние трябва да благодарим на Бога за всички Негови милости, явени на нас, но, в същото време, ние трябва да се стремим да бъдем по-близко до Бога, отколкото сме сега. Ние трябва и повече да се каем, и да се молим по-добре, и въобще целият ни живот трябва да бъде служение на Бога. Ето това у нас в нашия живот, за съжаление, отсъства. Ние определяме за Бога някаква неголяма част от нашия живот, всичко останало не принадлежи на Бога, всичко останало у нас е според стихиите на този свят. Така, разбира се, не трябва да бъде, защото целият ни живот трябва да бъде отдаден на Бога. Ние постоянно слушаме и повтаряме тези думи - "целия си живот на наш Христа Бога да отдадем" - и не се замисляме над смисъла на тези думи, а ако се замисляме, то ние не мислим как на практика да изпълним това, което е нашето християнско призвание.

Целият ни живот трябва да бъде осветен, само тогава може да се надяваме за спасението на душата. Засега ние се разкъсваме, засега ние отдаваме на Бога само част от своята душа, част от своя живот, а другата част принадлежи на този свят, по-точно казано, принадлежи на този, който се нарича в Писанието княз на този свят. Това състояние, разбира се, не е християнско. Това страшно раздвоение между доброто и злото в нашата душа ние трябва да преодолеем с Божията благодат. Тогава ще се приближаваме към Бога, тогава ще възхождаме по тази лествица, която стои пред нас, на която се боим да се качим, даже на първата степен – боим се от самоотречение, боим се да загубим нещо, боим се от някакво уязвяване на нашия егоизм, и затова предпочитаме себе си. Когато решаваме въпроса "Бог или аз", ние най-често решаваме въпроса в своя полза, т .е. на практика избираме не вечния живот с Бога, а погибел, защото да бъдем отделени от Бога, само по себе си означава да погиваме, бавно да погиваме в този живот и окончателно да погинем във вечния живот.

Нека да не става това с нас! Нека да внимаваме в Божия призив, който винаги се раздава, който винаги ни призовава към изправление на нашия греховен живот. И тогава Покровът на Божията Майка ще бъде осезаем над нас: ще усещаме в своя живот Божията благодат, ще чувстваме, че Божията Майка действително ще се моли за нас, ще видим благодатните плодове на спасителното дело Христово в нашата душа. Амин.

Превод: прот. Йоан Карамихалев