ХРИСТИЯНСКО БОГОПОЧИТАНЕ

Версия за печат

Всич­ки­те за­дъл­же­ния на хрис­ти­я­ни­на по от­но­ше­ние на Бо­га се обе­ди­ня­ват в об­що­то по­ня­тие за бо­го­по­чи­та­не­то. Бо­го­по­чи­та­не­то е приз­на­ва­не и из­ра­зя­ва­не от чо­ве­ка-хрис­ти­я­нин на бе­зус­лов­на­та му за­ви­си­мост от Бо­га ка­то Тво­рец на всич­ко и най-пъл­на­та му пре­да­ност към Не­го ка­то Не­гов Отец и Бла­го­де­тел.

Ос­но­ва­ния за бо­го­по­чи­та­не­то на­ми­ра­ме в Све­ще­но­то Пи­са­ние. “Бой се от Гос­по­да, твоя Бог и /са­мо/ Не­му слу­жи /и към Не­го се при­ле­пи/ и в Не­го­во име се къл­ни” /Втор. 6:13/ – при­зо­ва­ва про­рок Мой­сей. “Са­мо бой­те се от Гос­по­да и Му слу­же­те ис­тин­с­ки от всич­ко­то си сър­це” /1 Цар. 12:24/ - го­во­рил на ев­ре­и­те про­рок Са­му­ил. В Но­вия За­вет Сам Гос­под Иисус Хрис­тос ни вну­ша­ва то­ва за­дъл­же­ние. Той учил Сво­и­те пос­ле­до­ва­те­ли да об­ръ­щат всич­ки де­ла в сла­ва Бо­жия /Мат. 5:16/ и да тър­сят “сла­ва­та, ко­я­то е от Еди­на­го Бо­га” /Иоан 5:44/. Всич­ки стра­ни на хрис­ти­ян­с­т­во­то: ми­рог­ле­дът, от­но­ше­ни­е­то към хо­ра­та, лич­но­то спа­се­ние – се пок­ри­ват и обе­ди­ня­ват от глав­но­то, а имен­но прос­ла­ва­та на Бо­га. “Прос­ла­ве­те Бо­га в те­ла­та и в ду­ши­те си, ко­и­то са Бо­жии” /1 Кор. 6:20/ – при­зо­ва­ва св. ап. Па­вел.

То­ва оз­на­ча­ва, че нрав­с­т­ве­ни­ят жи­вот, нрав­с­т­ве­на­та чис­то­та са не са­мо ус­ло­вие за бо­го­у­год­на мо­лит­ва, но и са­ми по се­бе си са прос­ла­вя­не на Бо­га. Бо­го­мис­ли­е­то, съ­зер­ца­ни­е­то с ум и сър­це на бла­гост­та, ми­ло­сър­ди­е­то, пре­мъд­рост­та и все­мо­гъ­щес­т­во­то Бо­жии, прек­ло­не­ни­е­то на сър­це­то и ума пред тай­ни­те на Бо­жи­е­то ве­ли­чие и чо­ве­ко­лю­бие са съ­що та­ка прос­ла­ва на Бо­га. Към бо­го­по­чи­та­не ни за­дъл­жа­ват без­чис­ле­ни­те ми­лос­ти и бла­го­де­я­ния, ко­и­то Бог из­ли­ва вър­ху нас, и осо­бе­но те­зи, ко­и­то се от­на­сят до на­ше­то из­куп­ле­ние.

По­ра­ди тяс­на­та, поч­ти не­раз­дел­на връз­ка меж­ду ду­ша­та и тя­ло­то, чо­век не мо­же да не из­ра­зя­ва сво­и­те мис­ли и усе­ща­ния с ед­ни или дру­ги вън­ш­ни дейс­т­вия. Как­то тя­ло­то въз­дейс­т­ва на ду­ша­та, съ­об­ща­вай­ки и, пос­ред­с­т­вом ор­га­ни­те на чув­с­т­ва­та, впе­чат­ле­ни­я­та за вън­ш­ния свят, та­ка и ду­ша­та оказ­ва вли­я­ние вър­ху със­то­я­ни­е­то на тя­ло­то и не­го­ви­те ор­га­ни. Ако чо­веш­ка­та при­ро­да е ус­т­ро­е­на та­ка, че дей­ност­та е ду­хов­на и те­лес­на, вът­реш­на и вън­ш­на, не­раз­рив­но свър­за­ни в нея, и ако Бог е Тво­рец не са­мо на ду­ша­та, но и на чо­веш­ко­то тя­ло, то от­тук след­ва, че ние сме длъж­ни да прос­ла­вя­ме Бо­га и в те­ла­та и в ду­ши­те си, ко­и­то са Бо­жии /1 Кор. 6:20 /. По та­къв на­чин е въз­мож­но и не­об­хо­ди­мо по­чи­та­не­то да бъ­де вът­реш­но и вън­ш­но. Ед­но­то е не­раз­рив­но свър­за­но с дру­го­то.

Без ду­хов­на стра­на бо­го­по­чи­та­не­то би би­ло тя­ло без ду­ша, без­жиз­не­но, ме­ха­нич­но, ня­ма­що ни­как­ва стой­ност. То би би­ло да­же ли­це­ме­рие, са­мо­заб­лу­да. За­то­ва Бог чрез про­ро­ка из­каз­ва не­го­ду­ва­ние сре­щу та­ко­ва бо­го­по­чи­та­не: ”то­зи на­род се приб­ли­жа­ва към ме­не с ус­та­та си, и с ези­ка си Ме по­чи­та, а сър­це­то му от­с­тои да­леч от Ме­не; …ала нап­раз­но Ме по­чи­та” /Ис. 29:13 ; Мат. 15:8/. В бе­се­да­та със са­ма­рян­ка­та Гос­под на­ри­ча ис­тин­с­ки пок­лон­ни­ци те­зи, ко­и­то се кла­нят на Бо­га с дух и ис­ти­на. Но, от дру­га стра­на, без вън­ш­на или те­лес­на стра­на бо­го­по­чи­та­не­то би би­ло не­пъл­но и без­дейс­т­ве­но.

Опи­тът по­каз­ва, че пре­неб­рег­ва­щи­те вън­ш­ни­те сред­с­т­ва за из­ра­зя­ва­не на ре­ли­ги­оз­ни­те чув­с­т­ва­ния (кръс­т­но­то зна­ме­ние, прек­ло­не­ни­е­то на гла­ви­те и ко­ле­на­та и т. н.) обик­но­ве­но би­ват ли­ше­ни и от вът­реш­на ре­ли­ги­оз­ност. И об­рат­но­то: те­зи, ко­и­то усър­д­но и смис­ле­но пол­з­ват те­зи сред­с­т­ва, ук­реп­ват в се­бе си и вът­реш­но­то ре­ли­ги­оз­но нас­т­ро­е­ние. Все­ки ду­хо­вен акт е тол­ко­ва по-съ­вър­шен, кол­ко­то по­ве­че на­ми­ра съ­от­вет­с­т­ващ из­раз в тя­ло­то и във вън­ш­ния свят. В съ­що­то вре­ме вся­ко жи­во чув­с­т­во се стре­ми да се из­ра­зи на­вън:”от пре­пъл­не­но сър­це го­во­рят ус­та­та” /Мат. 12:35/. За­то­ва ня­ма та­ка­ва ре­ли­гия на зе­мя­та, ко­я­то да не се прид­ру­жа­ва от ня­как­ви фор­ми на вън­ш­но бо­го­по­чи­та­не.

“Ние тряб­ва да съ­че­та­ем вън­ш­но­то с вът­реш­но­то – пи­ше Блез Пас­кал /1623-1662 г./, - за да по­лу­чим не­що от Бо­га, т. е. да ко­ле­ни­чим, да шеп­нем мо­лит­ви и пр., та гор­де­ли­ви­ят чо­век, кой­то не е по­же­лал да се под­чи­ни на Бо­га, да се под­чи­ни се­га на плът­та си. Ако ча­ка­ме опо­ра от вън­ш­ния из­раз сме су­е­вер­ни, но, ако от­каз­ва­ме да го съ­че­та­ем с вът­реш­на­та си вя­ра, сме гор­де­лив­ци”.

“Без ус­та­но­ве­ния от Цър­к­ва­та култ, кой­то при­да­ва ня­как­ва ре­ал­ност на хрис­ти­ян­с­т­во­то, то би се пре­вър­на­ло бук­вал­но в шко­ла и про­по­вед, в че­те­не на кни­ги и бе­се­ди, в не­що по­вър­х­нос­т­но – пи­ше рус­ки­ят ре­ли­ги­о­зен фи­ло­соф Ва­си­лий Ро­за­нов /1856-1919 г./. – Кул­тът в хрис­ти­ян­с­т­во­то със­тав­ля­ва не­го­ва­та ме­та­фи­зи­ка, зър­но, топ­ло­та. От­не­ме­те от не­го “об­ре­ди­те”, “не­раз­би­ра­е­ми­те и не­нуж­ни жес­то­ве и сло­ва” /спо­ред изис­к­ва­ни­я­та на ра­ци­о­на­лис­ти­те/ и то ще ос­та­не без зър­но, без кръв и кръ­во­об­ра­ще­ние. От­тук из­вън­ред­на­та при­вър­за­ност на на­ро­ди­те, на хрис­ти­я­ни­те, на Цър­к­ва­та, на ду­хо­вен­с­т­во­то и на бо­гос­ло­ви­те имен­но към кул­та и “об­ред­ност­та”.

За­що са нуж­ни на хрис­ти­я­ни­те вън­ш­ни­те фор­ми на бо­го­по­чи­та­не, за­що им е ну­жен култ? Не е ли дос­та­тъч­но да но­сим Бо­га в сър­ца­та си и да се стре­мим към Не­го с всич­ки­те си де­ла и с це­лия си жи­вот? То­ва би би­ло на­пъл­но дос­та­тъч­но, ако съв­ре­мен­ни­ят чо­век се на­ми­ра на най-ви­со­ка­та сте­пен на ду­хов­но раз­ви­тие. Ние зна­ем, че ве­ли­ки­те под­виж­ни­ци на хрис­ти­ян­с­т­во­то, оби­та­ва­щи пус­ти­ни­те, не­ряд­ко де­се­ти­ле­тия не са по­се­ща­ва­ли цър­ков­ни­те бо­гос­лу­же­ния. Но кой ще се ос­ме­ли да срав­ни съв­ре­мен­ния чо­век с тях по сте­пен на ду­хов­но съ­вър­шен­с­т­во? Те­зи, ко­и­то се обя­вя­ват про­тив вън­ш­ни­те фор­ми на бо­го­по­чи­та­не­то, заб­ра­вят, че чо­ве­кът е съ­щес­т­во не са­мо ду­хов­но, че за не­го е свойс­т­ве­но всич­ки свои чув­с­т­ва, пре­жи­вя­ва­ния и мис­ли да об­ли­ча в оп­ре­де­ле­ни вън­ш­ни фор­ми. Ра­дост­та и скръб­та, и одоб­ре­ни­е­то, и въз­хи­ще­ни­е­то, и не­го­ду­ва­ни­е­то – всич­ко то­ва при­е­ма в чо­веш­кия жи­вот вън­ш­ни фор­ми. Още по­ве­че ние не мо­жем да ли­ша­ва­ме от та­ка­ва фор­ма сво­и­те чув­с­т­ва по от­но­ше­ние на Бо­га.

Ду­ми­те на мо­лит­ви­те, на хим­ни­те на бла­го­да­ре­ние и по­ка­я­ние, ко­и­то са се из­ле­ли от дъл­би­ни­те на сър­ца­та на ве­ли­ки­те бо­го­вид­ци, на ве­ли­ки­те ду­хов­ни по­е­ти и пев­ци, въз­ви­ся­ват на­ши­те ду­ши, ус­т­ре­мя­ват ги към Не­бес­ния Отец. Вдъл­бо­ча­ва­не­то в тях, съ­раз­т­ва­ря­не­то в тех­ния ду­хо­вен по­рив – то­ва е шко­ла за ду­ша­та на пра­вос­лав­ния хрис­ти­я­нин, въз­пи­та­ва­ща го за ис­тин­с­ко слу­же­ние на Гос­по­да. Бо­го­по­чи­та­не­то во­ди към прос­вет­ле­ние, към въз­ви­ся­ва­не на чо­ве­ка, то прос­вет­ля­ва и об­ла­го­ро­дя­ва ду­ша­та му. За­то­ва Пра­вос­лав­на­та Цър­к­ва, слу­жей­ки на Бо­га в дух и ис­ти­на, гриж­ли­во па­зи об­ре­ди­те и кул­та.