СЛОВО В НЕДЕЛЯ НА СВ. ПРАОТЦИ

Версия за печат

Днес е особен ден - ние възпоменаваме праотците, подготвяйки се за празника Рождество Христово. Праотците – това са тези, които предшествали Спасителя в епохата на Ветхия Завет, които извършвали особено служение, съхранявайки Божия правда в избрания народ, съхранявайки вярата в това, че идва Избавителят на света, Христос Спасителят, Месията. И, за да подчертае, от една страна това голямо значение, което имали ветхозаветните праведници, а от друга – за да каже, че само принадлежноста по кръв към избрания народ не спасява, апостол Павел в посланието до Колосяни, което чухме днес, говори за това, че в Църквата Божия няма ни елин, ни иудей, ни варварин, ни скит, ни роб, ни свободен, ни мъжски пол, ни женски, но всичко и във всичко е Христос (вж. Кол. 3:11).

И неслучайно именно в Неделята на праотците ние четем на Божествената литургия Евангелието от Лука, където Господ разказва на учениците Си притчата за богатия човек, който искал да предложи трапеза на своите приятели, но никой не дошъл, оправдавайки се с различни житейски обстоятелства (вж. Лк. 14:16-24). Тогава той поканил тези, които били на улицата, които не му били ни приятeли, ни родственици, чужди хора, при това не най-добрите: и болни, и хроми, и слепи, и бедни - тези, които богатите хора не канят на трапезата си.

Добре е известно от светоотеческите тълкувания, какъв смисъл е вложил Господ в тази притча. Той говорил за иудейския народ, при който Той дошъл, който Той поканил на трапезата, но мнозина отказали да дойдат. И тогава (вече не при земния живот на Спасителя, а по-късно) на Божествената трапеза били поканени всички народи на Земята - и елини, и иудеи, и варвари, и скити, и роби, и свободни, и мъже, и жени. И колко много били сред тях недостойни – духовно сакати, духовно бедни, духовно слепи, но пред всички тях била открита вратата в Царството Божие. Всички те били желани на пира на вярата; пред всички тях била открита възможността да станат членове на Църквата Христова.

Ние знаем, че така и станало; и Църквата винаги е била силна тогава, когато тя е провъзгласявала равна възможност за всеки човек да отиде при Христос - независимо от националност, положение, пол, независимо от това, какво място човек заема в обществото. Никакви ограничения, никакви условия, никакви неудобни за носене бремена – само Божият призив. И в отговор на този призив в течение на цялата история става велико Божие чудо. Хората, забравяйки за своите национални, социални, политически, имуществени различия, се устремяват към тази врата в Църквата и влизат на пира на вярата.

Разбира се, християнската откритост към всеки човек не означава търпимост към греха и неправдата. И християнската вяра не призовава към слабост, но възпитава хората, да станат способни да защитят невинния човек от всякакъв род оскърбления и насилия – независимо от националността на тези, които извършват насилието.

И ето още на какво ни учи днешното Евангелие от Лука. Древните иудеи, принадлежейки към избрания род, били уверени в това, че те, по силата на своето избраничество, са род спасяем, че те непременно ще бъдат на пира на вярата, че Бог ще ги приеме на този пир. Такава била удивителната увереност в това, че самото раждане в избрания народ предопределя спасението, в съзнанието на древните иудеи достатъчно било да изпълняват външните предписания на закона и човек автоматически се спасявал.

Когато ние се замисляваме за това, казваме си: „Това е неправилно, човек не може да се спаси по силата на принадлежност към тази или онази нация”. Но ние забравяме да продължим тези размишления и да кажем, че човек автоматически не се спасява и поради принадлежността си към Църквата. Може да приеме Кръщение, може да идва в Божиите храмове, може даже да участва в Тайнствата - и да не се спаси, а да погине. И по отношение на нас, църковните хора, прозвучалите днес думи на апостола и евангелиста Лука, излагащи притчата на Самия Спасител, - това са думи, съкрущаващи нашата съвест. Може би, и ние сме от тези хора, които се отказали да бъдат с Бога? Защото един от нас се е оженил, друг си купил земя, трети волове придобил, и ние някога ще отидем при Господа. И земя купуваме, и се женим, и придобиваме, вместо волове, множество други неща, които притеглят нашето съзнание и нашето сърце, и всички тези грижи за земята, за семейството, за материалното благосъстояние, за парите затъмняват нашето съзнание. Ние и в неделния ден се потапяме в тях, а не идваме в Божия храм. Ние забравяме за своята принадлежност към Църквата, за своите задължения, приети при Кръщението от нас самите, ако сме се кръстили като възрастни, или от нашите възприемници, ако са ни кръстили в детството.

И после какво? Господ прави същото, както и в древната притча. Той ще прати Своите вестители по лиците на градовете и ще каже на куците, слепите, нещастните, духовно и физически болни хора: „Елате при Мене”; и ако те изпълнят Божия пир, те ще го изпълнят, защото там има празни места.

Тази притча действително поразява съзнанието. Тя заставя всеки от нас да се замисли за необходимостта да възобновим нашето християнско призвание, да възобновим нашите обети, дадени при кръщението, да разберем, че да бъде християнин – това е най-главната задача на човека, а всичко останало е вторично - и земята, и семейството, и воловете, и всичко това, което заобикаля съвременния човек. Главното – това е Бог и общението с Него в Църквата Христова.

За нас трябва да бъдат разбираеми и убедителни думите от притчата, която днес ние с вас чухме на Божествената литургия. И, помнейки тези думи, ние трябва с достоинство да носим своето християнско призвание, съзнавайки, че да бъдем християни е главното дело на нашия живот. Амин.

Превод със съкращения: прот. Йоан Карамихалев