ПРОПОВЕД ЗА ИЗЦЕЛЕНИЕТО НА ДЕСЕТТЕ ПРОКАЖЕНИ

Версия за печат

В името на Отца и Сина и Светия Дух! В днешния неделен ден Светата Църква предложи на нашето внимание евангелското четиво за чудото на изцелението на десетте прокажени. Прокажените, според ветхозаветния закон, нямали право да се приближават към хората, затова, видели Христос, те отдалеко започнали да викат: „Иисусе, Наставниче! Помилуй ни!” Христос им заповядал да отидат и да се покажат на свещеника, защото само свещеник можел да засвидетелства за изцелението на този или онзи човек.

Зарадвани, те побягнали към най-близкото селище, за да се покажат там на свещеника. Един от тези десет се замислил над това, че те, получили най-великото благодеяние от Христос, не Му изказали своята благодарност. И той, връщайки се обратно, решава да каже на Христос едно човешко „благодаря”. Той паднал в нозете на Христос и със сълзи на очи Му благодарил за тази най-велика милост, която Христос оказал на него и на неговите приятели, страдащи до скоро от наистина тежко и неизлечимо заболяване - проказа. Тази болест била неизлечима не само в тези отдалени от нас времена, но и днес тя не е подвластна на медицинско лечение - ако човек заболее от нея, тя продължава до смърт. Господ извършил чудото на изцеление и само един от десетте Му въздал благодарност.

С това евангелско повествование Светата Църква ни учи на благодарност - възвишената и трудноизпълнима добродетел, която ние така рядко проявяваме, особено по отношение към Бога. Много често вместо благодарност към Бога за тези благодеяния, които Той ни изпраща, ние се оплакваме от съдбата си. Струва ни се, че другите живеят по-добре: у някого охолството е повече, някой е по-щастлив и благополучен, някой е по-здрав: Днес Църквата ни говори за едно много необходимо за нас качество – умението да благодарим на Бога, за това, че ние трябва постоянно, всекидневно да въздаваме своята благодарност към Бога. Някой може да каже, че може да благодарим на Бога за това, че Той ни обдарява със здраве, благополучие, охолство – с това земно щастие, към което се стреми всеки човек. Но ако в нашия живот има несгоди, трудности, болести, прочие неуредици, за какво да благодарим? Нужно ли е да изказваме благодарност към Бога за всичко това? Ние, вярващите в Христа хора, трябва да знаем - всичко това, което ни дарува Господ в нашия живот ни е дарувано за наше благо, дарувано е по всеблагата и всесъвършена Божествена воля.

Един човек се стремил да намери този, който би му посочил най-краткия път към Христос Спасителя. Той намерил този път в човек, който външно, според човешките мерки бил най-нещастен. Първо, той бил бедняк, който нямал нищо в този живот. Второ, той бил също така тежко болен човек. И той казвал: „Аз съм благодарен за всичко на Бога - и за скърбите, и за радостите, и за благополучието, и за несгодите, и за сладкото, и за горчивото, защото разбирам и осъзнавам, че всичко, което ми е изпратено от Бога – всичко е изпратено за мое благо”. Ето и ние така трябва да се научим да бъдем благодарни на Бога за всичко, което Той ни изпраща. Светите отци изразили същото това душевно разположение със следните думи: „Когато Господ ни изпраща скърби - слава за Неговия праведен съд, защото със скърбите Той ни очиства от греховете ни. Ако пък Той ни изпраща радост и утешение - слава за Неговото милосърдие”.

В житието на преподобни Сава Освещени се разказва за това, как веднъж, когато той събирал коренища, го срещнали хора, които, нямайки нищо за ядене, умирали от глад. Преподобният Сава нямал нищо освен тези коренища. Той им ги дал и с това спасил тези хора от гладна смърт. Впоследствие, в продължение на много години, те идвали към това място, където се подвизавал преподобният Сава, и всеки път отново и отново му въздавали благодарност. И преподобният си казал: „Ако тези хора за такава нищожна дреболия така ми благодарят, то колко аз трябва да бъда благодарен на Бога за великите Му милости към мен!”

Действително Господ постоянно ни оказва Своята Божествена милост. Наистина, не винаги сме готови да видим тази милост, да я проумеем със своя разум, и да я приемем в своето сърце. Да даде Бог, най-накрая да осъзнаем и разберем, че Господ действително обича всеки от нас, та в нашето сърце да се зароди благодарност. Благодарност за това, че Господ не оставя човека в този земен свят насаме с врага на човешкия род. Господ е постоянно редом с нас, Той постоянно протяга ръката Си с Божествена помощ. Ние трябва само да се научим да виждаме тази протегната ръка и в отговор на това да протегнем към Бога своята ръка, своето сърце, та съединили се с Бога, никога не да се разделяме с Него нито в този временен земен живот, нито в Живота в Бъдещия Век.

Светите отци ни казват, че всяка наша благодарност е протегната ръка за нови Божии милости. Действително това е така. Да даде Бог, да се научим да бъдем благодарни на Бога. И тогава Господ на всеки от нас все повече и повече ще излива Своите щедри и богати милост, ще излива своята Божествена благодат, без която е немислим животът на вярващия. Понеже ние се спасяваме не поради своите заслуги, не с тези дела, които извършваме, а се спасяваме с Божествената благодат.

Не случайно една от най-главните части на Божествената литургия се нарича „евхаристия”, в превод от гръцки език това означава „благодарение”. Свещеникът преди началото на евхаристийния канон, от името на всички намиращи се в храма, възглася: „Да благодарим на Господа”. Нека не само в храма, но през всички дни на нашия земен живот да бъдем благодарни на Господа за всички милости, които Той ни оказва.

Свети Амвросий, епископ Медиолански има едно забележително изказване. Той казвал, че всеки разумен човек не може да не благодари на Господа. Ако даже птиците и останалите творения постоянно въздават благодарност на Бога, то и човекът като венец на творението също трябва постоянно да бъде благодарен на Бога.

Да даде Бог, по молитвите на всички светии Господ да ни научи на тази най-голяма добродетел, на това възвишено чувство - благодарността. И така че, когато благодарим на Бога, да сме благодарни и на всички заобикалящи ни хора.

Ето на какво ни учи Светата Христова Църква. От нас зависи, какви ученици ще бъдем - способни или немарливи. И нека се запитаме: „А аз какъв ученик съм?” И ако ние сме немарливи, ако нямаме желание да възприемаме уроците, с които се обръща към нас Църквата, като вярващи хора ние трябва да се принудим, т. е. да се заставим да бъдем послушни на тези завети и на тези уроци, които ни преподава Светата Църква. В това е нашето предназначение, в това е смисълът на нашия земен живот. Нека помним, че Царството Божие се постига с усилие и само тези, които се трудят, достигат Царството Небесно. Нека се трудим над своето спасение!

Смисълът на нашия живот се заключава в това да победим самите себе си. И тогава тези уроци, които ни преподава Светата Църква, ще бъдат полезни, а най-главното - спасителни за нас. Амин.

Превод: Прот. Йоан Карамихалев