СЛОВО НА ВЕЛИКИ ВТОРНИК

Версия за печат

Страстната седмица – това е особен период в живота на християните. Всеки неин ден е посветен на особени възпоменания. Господ, тържествено влизайки в Йерусалим, предшестван от народа, който радостно Го приветствал, лице в лице се сблъскал в иудейската столица с ненавистта и злобата, с лицемерието и подозрителността, с желанието да изкуси и накаже. Господ знаел, че само дни Го отделят от страшната Кръстна смърт, но, въпреки това, Той всеки ден проповядва в храма, проповядва на жителите на Йерусалим, обръщайки се към тях с особено силни думи. И през Страстната седмица - в неделя вечерта, в понеделник, във вторник, в сряда - ние слушаме тези думи на Спасителя.

Днешният ден е посветен на темата за съда, защото Господ говори за Страшния съд – това, което ще бъде в края на историята. За да разберем какво означава този съд за всеки от нас, трябва да узнаем какво въобще е съдът.

Съдът – това е най-древното установление в човешкото общество. Съдът е проявление на нравствената природа на човека, която не се съгласува с несправедливостта. Понятието за справедливостта е невъзможно да се обясни материалистически – ето защо нашият лукав век подлага на съмнение абсолютното значение на нравствената природа на човека, говорейки, че първична е свободата, а не нравствеността, че всеки може да се държи така, както той желае, че понятието обективна нравствена истина не съществува. На това страшно заблуждение на XX и XXI в. може да се противопостави това, за което говорихме днес: на човек е присъщо чувство на справедливост. Това не е придобито, не е възпитано чувство - то произлиза от самата, дадена от Бога, човешка природа. И в съответствие с това чувство хората се съпротивляват на всяка несправедливост.

Ето и съдът, възникнал в най-дълбоката древност, е средство за преодоляване на несправедливостта по мирен път. Разбира се, този съд, който днес съществува, не прилича на този, който е бил в древността, когато съдът бил просто обръщане към трето лице за разрешаване на спора. Това лице обикновено били хора, имащи особен авторитет в обществото - или предводители на племена, царе, или духовни авторитети. Сменя се формата на съда, а същността остава същата - обръщане на хората към авторитета с надежда, че ще бъде намерена и утвърдена правдата.

Съдът не прави човека престъпник, ако той не е прав. Човек сам прави себе си престъпник. И независимо от това, имало ли е или не съд, човек, който е нарушил закона е престъпник. Съдът само констатира престъплението и налага наказание, пресичайки, по такъв начин, злото и поощрявайки доброто. Тези понятия „добро” и „зло” са формулирани на езика на законите и за съвремения съд са юридически понятия, но произтичат от нравствената природа на човека, която е една и съща и, преди хиляда години, и днес; която не зависи от мястото на пребиваване на човека, от неговата националност, език и култура, защото Бог е пожелал да създаде човека по Свой образ и да вложи в него нравствено чувство.

Освен човешкият съд, съществува и Божи съд, защото нито един човешки съд не е способен да проникне в самата дълбочина на вътрешния живот на хората и да разкрие във всички случаи правдата. Ненапразно съществува такова понятие като съдебна грешка и ние знаем какво страдание причинява на хората такава грешка. Но още по-голямо страдание причинява на хората несправедливият съд - съдът, който вместо утвърждаване на доброто и наказание за злото, прави виновен невиновния човек, а оправдава злодея. Навярно, никога не ще може да бъде изкоренен несправедливият съд от човешкото общежитие. Но това не значи, че не съществува абсолютно честен съд. Той съществува – това е Божият съд. И Божият съд се извършва не само над тези хора, които са престъпили закона, Божият съд се извършва над всеки от нас, когато престъпваме Божествения закон. Нещо повече, този съд се извършва постоянно: всеки път, когато Господ ни наказва за нашите грехове, Той извършва над нас Своя съд. И ако този съд се прекрати, и Господ престане да ни наказва за нашите грехове и да поддържа в нас добродетелта, това ще има най-тежки последствия за нашия духовен живот. Божият съд постоянно присъства в нашия живот. И нали, навярно, всеки от тук стоящите е изпитвал върху себе си този Божи съд, когато, получавайки Божие наказание във вид на скърби, болести, неуспехи, ние ясно разбираме – защо е станало с нас всичко това, каква е причината, за какъв грях ние получаваме разплата.

Съдът пък, за който ни разказва днес Евангелието, това е последният Божи съд, когато в мащабите на цялото човешко битие, на цялата човешка история, в мащабите на целия космос ще бъде явена абсолютната правда и тя ще бъде отделена от лъжата. И ще получат въздаяние всички тези, които са престъпвали Божия закон и не са се разкаяли, вкоренили са се в греха, и ще бъде поддържано доброто. Ето тогава и ще бъде явена крайната Божествена справедливост и у никой няма да остане съмнение, че Бог е справедлив и че всяко зло и неправда ще бъдат осъдени и наказани от Него.

Съдът не прави човека престъпник. Така и Страшният съд: не той ни прави грешници, ако бъдем осъдени, но само ще ни провъзгласи за такива, каквито сме. Ние сами, в течение на живота, правим всичко това, за да бъдем оправдани или осъдени на Страшния Божи съд. И за никого решението на този съд няма да бъде сюрприз, неочаквано, защото всеки от нас още сега, по своето налично състояние знае дали ще бъде осъден или оправдан. Ако над нас тегне грехът, ако той е неразкаян, ако той буди нашата съвест, това означава, че ние ще бъдем непременно осъдени. А когато принасяме покаяние искрено и сърдечно, когато облекчаваме душата си, когато с радост се причастяваме със Светите Христови Тайни и с мир излизаме от Божия храм или от светата обител, знаем или чувствуваме, че Господ ни е простил и в този момент пред нас няма опасност за вечно осъждение.

Ето защо в течение на живота, преминавайки през Божия съд, преминавайки през съда на своята съвест, ние никога не трябва да отпращаме в глуха линия най-искреното разкаяние и покаяние, но, прибягвайки към Божествената милост и любов, да изпросваме от Господа опрощение на своите грехове. Ако чувстваме, че това е недостатъчно, на самите себе си да възлагаме епитимия. Съвсем не трябва всеки път да се пита свещеника: какво трябва аз да правя? Всеки сам може да приеме за себе си епитимия - или молитвена, или с труд, или с материална жертва.

Когато съдът осъжда престъпника, той понася наказание. Когато ние се осъждаме с гласа на своята съвест, т. е. с Божия съд, ние също трябва да понесем наказание. Но нали за тези наши грехове никой, освен нас, не знае. Така ние сами трябва да се научим да наказваме себе си за изправление на своя живот. Ето, тогава наwwwшите мисли и дела ще бъдат под контрол. Ето, тогава ние много пъти ще премислим нужно ли е да продължаваме да грешим и още повече да извършваме един и същи грях - защото, ако строго съдим самите себе си, тогава Божия съд ще бъде милостив над нас.

Страстната седмица ни потапя в дълбината на Божествената мъдрост. Хранейки се с тази мъдрост, ние можем да преобразим своя живот според Божия закон, за да чуем тези думи, които днес чухме от Евангелието, да ги чуем в най-отговорния момент от своя живот - на Страшния съд Божи: „Дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира” (Мат. 25:34). Амин.

Превод: Прот. Йоан Карамихалев