ПРОПОВЕД В НЕДЕЛЯ НА СЛЕПИЯ

Версия за печат

В днешния неделен ден, който се именува Неделя на слепия, Светата Църква предложи на нашето внимание четиво от Евангелието от Иоан. В този откъс апостолът и евангелистът Иоан разказва за изцелението от Господа и Спасителя наш Иисус Христос на слепородения човек.

Когато Господ вече извършил чудото на изцелението, Той, обръщайки се не само към бившия слепец, но и към всички окръжаващи Го хора, казал: „За съд дойдох Аз на тоя свят, за да виждат невиждащите, а виждащите да станат слепи” (Иоан 9:39). А този откъс започва с въпроса, който и ние често задаваме или чуваме от заобикалящите ни хора. Апостолите, видели слепородения човек, питат Христос: „Рави, кой е съгрешил, той или родителите му, за да се роди сляп?” (Иоан 9:2). И ние така питаме: защо едно или друго събитие се случва с нас или с тези, които са редом с нас - в какво е причината за случващото се в нашия живот? Кой е виновен, кой е съгрешил, защо Господ ни праща едни или други несгоди и неуредици? И Иисус отговаря напълно неочаквано: „Нито тоя е съгрешил, нито родителите му, но това биде, за да се явят делата Божии” (Иоан 9:3). Удивителен отговор. Нима не биха могли да се явят делата Божии, може би, даже в голяма сила и слава, ако у всички хора всичко би било добре, гладко; ако всеки човек би бил щастлив, здрав, благополучен; ако не би имало болести, нещастия? Тогава, навярно, силата Божия би била проявена в живота на всеки отделен човек и на цялото общество като цяло. Но нека се замислим: възможно ли е това и полезно ли е за нас (нали Господ е Вседържител и за Него всичко е възможно!). Когато ние започваме да се вглеждаме и в своя живот, и в живота на заобикалящите ни, то, за съжаление, правим извода, че не сме готови да обръщаме внимание на тази сила Божия, на Христовата благодат, на тези моменти от Божествената помощ именно тогава, когато у нас всичко в живота е добре, когато земното щастие и благоденствие ни препълват. Колко редки са случаите, когато човек, в такова благополучно за себе си състояние, се обръща към Бога с думи на благодарност и прослава. По-често от всичко човек приема своето благополучие като дължимо, като своя заслуга или като плод само на своя труд, забравяйки неопоримата истина, че без Бога „не можем да вършим нищо” (вж. Иоан 15:5). И тази неправилна в основата си представа за своето „могъщество” води до печални последствия: човек забравя за Бога и не се стреми да Го познае. Той не иска да мисли за своя синовен дълг пред Него, привързва се към земята и откъсва себе си от Небесното отечество, лишайки се от възможността за вечно съпребиваване с Господа в живота в бъдещия век. По-често от всичко хората си спомнят за Бога тогава, когато става трудно, когато им е непосилно, а няма повече към кого да се обърнат; когато започват да съзнават, че всичките им сили вече са изчерпани и е невъзможно да ги почерпят от заобикалящия ги свят. Ето тогава човек си спомня за Бога, надявайки се, че, може би, Господ все пак ще даде това, което е така необходимо – ще помогне, ще спаси. Няма какво да крием: мнозина от стоящите сега тук, в храма, са престъпили църковния праг тогава, когато им е било трудно, когато са изпитвали най-тежки загуби, когато скръбта и болестите са влезли в техния дом.

И не само за това говори Господ в евангелския откъс. Изцеленият от Него слепороден човек прогледнал не само физически, но и духовно. Човекът познал Бога със своите духовни очи. И в това се заключава Божията слава, за която днес говори Господ. Мнозина жители на Йерусалим познавали този човек, мнозина, вероятно, според възможностите си, му помагали и състрадавали. Наистина загубата на зрение е най-тежката загуба за всеки човек. Ето ние, имайки възможност да видим цялата красота на заобикалящия ни свят, понякога не я забелязваме: не ни радва изгрева на слънцето, не се възхищаваме на прекрасните багри, преминаваме покрай неповторимите красоти на природата. Ние сме привикнали към това, то не ни удивлява и не ни поразява, не заставя сърцето ни да бие по-ускорено - за нас това е обикновено и делнично. А ето, за човека, който никога не е виждал, е трудно да разбере даже най-красноречивия поет, разказващ за синевата на чистото небе, за яркостта на слънцето по пладне, за свежата зеленина на напъпилите клонки на дърветата или за многоцветието на есенната ливада. Но да се върнем към евангелския текст. Ние знаем, че Господ извършва чудо и слепороденият започва да вижда. И би трябвало всички да се радват за този човек и да славят Изцелителя. Но, погледнете, как се държат тези, които се намират редом с него. Те негодуват и, преди всичко, срещу Този, Който е извършил това чудо, и започват да задават на бившия слепец различни въпроси. Вместо радост - зло любопитство. И апостол Йоан ни предава тези въпроси: „Как ти се отвориха очите?” (ст. 10). А изцеленият отговаря, че Иисус направил калчица, помазал му очите и му казал да отиде в къпалнята Силоам да се умие. „Отидох, умих се и прогледах” (ст. 11). Той подчертава, че Иисус направил всичко това, а той трябвало само да изпълни Неговите повеления; че без Иисус неговото изцеление би било невъзможно. Той разбира, че само Божията сила е могла да извърши такова чудо с него и това свидетелства за прозрението на този човек не само физически, но и духовно. Как ли не се старали фарисеите и хората, които го заобикаляли, да оклеветат и опорочат Христос, казвайки на изцеления, че Иисус е грешник. А бившият слепец мъжествено държал на своето и отговорил: „дали е грешник, не зная; едно зная, че бях сляп, а сега виждам” (ст. 24). Тогава, за да разколебаят вярата на този човек, фарисеите казали: „Този Човек не е от Бога” (ст. 28, 29). Но изцеленият смело им възразава: „Ако Той не беше от Бога, не можеше да направи нищо” (ст. 33). Да, действително, братя и сестри, покрай физическите очи на този човек, станало изцеление и на духовните му очи. И това е много важно.

За наше щастие, ние сме физически зрящи, но духовно понякога сме слепи. Ние, вярващите в Христос хора, често не виждаме намиращия се редом Бог, а ако бихме Го видели, никога в нашето сърце не би се прокраднало съмнение, никога не би се поколебала нашата вяра, никога в нашия живот не биха възниквали недоумяващи въпроси: „А защо така, а не иначе?” Защото ние бихме видели и знаели, че всичко, извършващо се в нашия живот е по Божията воля, че редом с нас в нашия живот върви Господ и много често този най-тежък кръст го носим не ние, а вместо нас - нашият Господ и Спасител. Да, братя и сестри, ако нашите духовни очи биха могли да видят, тогава ние не бихме се препъвали, не бихме куцали с двата крака, а бихме вървели с твърда походка, високо носейки своето християнско звание, свидетелстващо за това, че ние действително сме християни, че нашият Бог е нашият Господ и Спасител Иисус Христос. И, вярвайки в Бога и обичайки Го, ние не можем да не слушаме Неговите слова, да не изпълняваме Неговите заповеди и да не се стремим към Него през целия си живот, не бихме могли да съществуваме без Него, не можем да не Го поставим в центъра на своя живот.

Eтo за какво ни напомня това евангелско четиво. Но не само към него би ми се искало да насоча вашето внимание, но и към днешното апостолско четиво. Ние чухме разказа на евангелист Лука за деянията на светите апостоли, за това как във Филипи, където апостолите отишли да проповядват Евангелието, след тях започнала да върви една жена-прорицателка. Тя била слугиня при господари, които заработвали добри пари от нейните способности. Тази жена чула, че в града е пристигнал апостол Павел и започнала да върви след него и неговите спътници, говорейки, че това са истинските Божии слуги и те трябва да бъдат слушани. Но веднъж апостол Павел възнегодувал, обърнал се и казал на духа, намиращ се в тази прорицателка: „В името на Иисуса Христа заповядвам ти да излезеш от нея” (Деян. 16:18). И този дух излязъл, и жената замлъкнала, престанала да пророкува, защото говорила не от себе си, а от този нечист дух, който бил в нея. Тук възниква въпросът: защо апостол Павел трябвало да изгонва този дух, нали жената вършела като че ли добро дело, говорейки, че той е Господен слуга, че трябва да го слушат. Тя не казала нищо лошо по адрес на апостол Павел, напротив, но той забранил на този бяс да говори. Защо? А ето в какво е работата и това е много поучително за нас. Нали тази жена не била с апостолите, а вървяла след тях и била обладана от бяс, а той е лукав,и не би пропуснал да навреди, така, че хората не биха и забелязали това. Една лъжлива дума, примесена с истината, прави тази истина лъжа!

Много често в нашия живот се срещат такива прорицатели, знахари, магьосници, екстрасенси. Те като че ли помагат, като че ли изцеляват, казват откъде е дошло едно или друго нещастие. И ние тичаме при тези прорицатели и екстрасенси, доверяваме се на тях, нали лекарите нищо не могат! Ние искаме да изцелим телата си, да узнаем своето бъдеще, да се предпазим от нови неприятности. И ние плащаме пари, губим време и отиваме при тях. Така ни се иска да им вярваме (в Бога ние също вярваме, но за да ни помогне Той, трябва твърде много неща да правим – да се молим, да ходим на църква, да палим свещи, а тук - плащаш и готово!). Често в домовете на тези хора има икони и това приспива нашата бдителност, ние се успокояваме, казвайки, че уж този човек лекува от името на Бога - той даже в храма идва (наистина, неизвестно на кого се моли той там). Но тези дейци „изцеляват” със заклинания, които могат да произнасят и тайно. Подчертавам, това изцеление е мнимо. Наистина излекували едно, а след месец човекът заболява от нещо друго, а след година, не дай Бог, той умира или завършва живота си със самоубийство. И на никого не му идва на ум да си припомни за това „лечение” у „добрата бабка” или у свръхобразования екстрасенс. И апостол Лука в книгата Деяния на светите апостоли ни предупреждава колко предпазливи трябва да бъдем! За какво са ни тези магьосници, шамани? За какво са ни екстрасенси и „ясновидци”? Единственият Целител на нашите души и тела е Господ Иисус Христос! Така че прибягвайте към Него, към Неговата Църква, към тези Тайнства, които се извършват тук, в православните храмове. Вярвайте в Бога! И да бъде според вярата ви! А всичко останало е от лукавия. Трябва твърдо да знаем, че всички съвременни „нетрадиционни целители” не са от Бога, и, следователно - от дявола!

За това още веднъж ни напомня днес Църквата Христова с евангелското четиво за изцелението на слепородения и апостолското четиво за запрещението на беса да пророчества. Всичко това нека ни помогне правилно да направим избора за пътя, по който да вървим в своя живот, и да търсим изцеление, преди всичко от Бога, знаейки, че само Той може да ни даде изцеление. Но, ако, обръщайки се към Господа, не получаваме просимото, не трябва да задаваме излишни въпроси: „Кой е виновен? Аз ли лошо съм се молил, или Бог е твърде далече и не ме чува, може би има и някаква друга причина? А, може би, и Бог няма, и защо да се молим?” Нека помним слепородения, нека помним праведния Иов, чиято памет честваме днес, че всичко в нашия живот става по Божията воля. Този урок днес ни преподнася Светата Христова Православна Църква. Нека се молим на Господ да ни дарува не само физическо зрение, но и, че най-главното е зрението на нашата душа, зрението на нашето сърце. За да можем при всички обстоятелства в нашия живот да видим намиращия се редом с нас Господ, за да можем при всякакви обстоятелства да кажем: „Вярвам в Тебе, Господи!” и да Му се поклоним, и да не търсим в живота си други богове Амин.

Превод със съкращения: Прот. Йоан Карамихалев